Решение № 5645 от 25.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15991/2013 г.

Решение № 5645 от 25.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15991/2013 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс/ АПК/. Образувано е по жалба на Кирил Димитров Трифонов срещу решение № 5627/22.08.2013 г. по административно дело № 3943 по описа на 2012 г. на Административен съд София град. В жалбата не се сочат конкретни касационни основания по чл. 209 АПК, а се излага общо недоволство от решението като се претендира неговата отмяна. Ответникът - Комисия за защита от дискриминацията /КЗД/, чрез процесуалния си представител юрк. Милушева, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Ответната страна - Национален осигурителен институт, в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, респ. чл. 230 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Кирил Димитров Трифонов срещу решение № 62 от 6.03.2012 г. на Комисията за защита от дискриминацията по преписка № 203/2010 г. като неоснователна. За да отхвърли жалбата на Кирил Трифонов срещу решение № 62 от 6.03.2012 г. на Комисията за защита от дискриминацията, АССГ е приел, че решението на КЗД е постановено от компетентен орган в надлежен състав, при спазване на законоустановената форма, при липса на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, в съответствие с материалния закон и при съобразяване с целта на закона. С решение № 62 от 6.03.2012 г. КЗД е установила, че НОИ, не е допуснал нарушение по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗД по признак "възраст" при прилагането на разпоредбите на чл. 70 от КСО по отношение на Кирил Димитров Трифонов и е оставила без уважение жалбата на Трифонов с вх. № 44-00-3129/7.10.2010 г. Според съставът на АССГ разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КСО е дискриминационна, същата представлява непряка дискриминация, но е законово оправдана, предвид преследваната от закона цел. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Законова разпоредба, която не е обявена за противоконституционна от Конституционния съд, не може да бъде дискриминационна. Това е така, защото единствено КС може да преценява дали съответният закон противоречи на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България, забраняващ неравното третиране. Същото се отнася и за прилагането на законовите норми. Прилагането на законова разпоредба, която не е обявена от Конституционният съд за дискриминационна, не може да се приеме за дискриминация. Следователно в този смисъл решението на КЗД е законосъобразно, до какъвто краен извод е стигнал и АССГ. С разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр. се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Законът цели установяване и отстраняване на всяко неравностойно третиране основано на правно защитените признаци, което поставя отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни обстоятелства. "Неблагоприятно третиране" по смисъла на дефинитивната разпоредба на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. Нарушаването на принципа на равно третиране, основано на защитен признак, е обективен факт, който подлежи на доказване във всеки отделен случай. Ето защо приемането на законова или подзаконова разпоредба, както и прилагането на тези разпоредби, доколкото същите не са признати за противоконституционни или незаконосъобразни по надлежния ред /в първия случай от Конституционния съд, във втория случай от ВАС/, не могат да се квалифицират като нарушение на ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 40 ЗЗДискр. Комисията за защита от дискриминация, наричана по-нататък "комисията", е независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите. Комисията осъществява контрол по прилагането и спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането. По силата на чл. 47, т. 1 - т. 8 ЗЗДискр. Комисията има следните законоустановени правомощия: 1. да установява нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, извършителя на нарушението и засегнатото лице; 2. да постановява предотвратяване и преустановяване на нарушението и възстановяване на първоначалното положение; 3. да налага предвидените санкции и прилага мерки за административна принуда; 4. да дава задължителни предписания с оглед спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането; 5. да обжалва административните актове, постановени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, завежда искове пред съда и встъпва като заинтересувана страна по дела, заведени по този закон или други закони, уреждащи равенство в третирането; 6. да прави предложения и препоръки до държавните и общинските органи за преустановяване на дискриминационни практики и за отмяна на техни актове, издадени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането; 7. да поддържа публичен регистър за издадените от нея влезли в сила решения и задължителни предписания; 8. да дава становища по проекти на нормативни актове за съответствието им със законодателството за предотвратяване на дискриминацията, както и препоръки за приемане, отменяне, изменение и допълнение на нормативни актове; Съгласно чл. 65, т. 1 - т. 4 ЗЗД с постановеното решение заседателният състав: 1. установява извършеното нарушение; 2. установява нарушителя и засегнатото лице; 3. определя вида и размера на санкцията; 4. прилага принудителни административни мерки. Въпросът, който възниква при тълкуването на цитираните по-горе текстове, е какъв е характерът на нарушението по чл. 47, т. 1 от Закона, което може да бъде установено от Комисията с решението по чл. 65, т. 1 от Закона. По аргумент от чл. 76, ал. 1 от Закона, за предотвратяване или преустановяване на нарушенията по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, както и за предотвратяване или отстраняване на вредните последици от тях, комисията по своя инициатива или по предложение на синдикални организации, на физически или юридически лица може да прилага следните принудителни административни мерки: 1. да дава задължителни предписания на работодателите и длъжностните лица за отстраняване на нарушения на законодателството за предотвратяване на дискриминация; 2. да спира изпълнението на незаконни решения или нареждания на работодатели, които водят или могат да доведат до дискриминация. Разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗАНН дават определение за ПАМ, посочват целта на ПАМ и уреждат възможността за прилагането им. Съгласно цитираните норми за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Случаите, когато могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ. По силата на чл. 6 ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. Анализът на цитираните по горе разпоредби води до следните изводи: не всяко нарушаване на ЗЗДискр. и на останалите закони, уреждащи равенство в третирането, представлява нарушение по смисъла на чл. 47, т. 1 и чл. 65, т. 1 от Закона, а само онова конкретно деяние /фактическо действие или бездействие/, което осъществява признаците на административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН, защото единствено и само за извършено административно нарушение може да се наложи административна санкция, както и ПАМ, посочена в ЗЗДискр. Основният състав на административно нарушение, представляващо извършването на дискриминация по смисъла на закона, е регламентиран в разпоредбата на чл. 78 ЗЗДискр. С решение по чл. 65, т. 1, 2, 3, 4 ЗЗДискр може да бъде установено като нарушение само онова нарушаване на антидискриминационното законодателство, което осъществява конкретен състав на административно нарушение, предвидено в ЗЗДискр. или в някой друг от законите, уреждащи равенство в третирането и представлява конкретно деяние /действие или бездействие/, извършено от конкретно лице. За да установи извършено нарушение и за да наложи ПАМ по чл. 76 от Закона, е необходимо Комисията да е установила осъществен състав /от обективна и субективна страна/ на конкретно административно нарушение - извършване на дискриминация, да е установила извършителя на нарушението, както и конкретното засегнато лице. Неустановяването на конкретното действие или бездействие, с което е извършен дискриминационния акт, субекта на нарушението /извършителя/ или конкретното засегнатото лице, означава липса на извършено нарушение на дискриминационното законодателство по смисъла на чл. 47, т. 1 ЗЗДискр. Субект на административно нарушение може да бъде само ФЛ, а само в изрично посочени от закона случаи и ЮЛ. Административните органи - еднолични или колективни, не могат да бъдат субект на нарушение по чл. 47, т. 1 от Закона, извършител на нарушения могат да бъдат конкретните физически лица, осъществяващи правомощията на съответните органи. Правните норми представляват абстрактни правила за поведение, те не са конкретни действия или бездействия, с които би могло да се осъществи конкретен акт на дискриминация. Те единствено създават възможност за извършване на дискриминация по отношение на конкретни лица в определен момент. С приемането на цитираната по-горе разпоредби също не би могло да се осъществи състава на нарушение на антидискриминационното законодателство по смисъла на чл. 47, т. 1 от Закона. Безспорно Комисията притежава правомощия да преценява доколко нормативните актове, включително и законите, не нарушават забраната за дискриминация, но когато констатира несъответствие на нормативен акт с антидискриминационни разпоредби, тя не следва с решение по чл. 65, т. 1 от Закона да установява извършено нарушение по смисъла на чл. 47, т. 1 /тъй като такова нарушение не налице/, не следва да задължава органа да преустанови нарушението, както и да налага ПАМ, давайки задължителни предписания, а може да упражни единствено някое от останалите свои правомощия, предоставени в чл. 47 по т. 5, т. 6 или т. 8 от Закона. Комисията може да обжалва съответните разпоредби, които по нейна преценка противоречат на ЗЗДискр. пред ВАС или да направи предложение или препоръка до съответния орган за приемане, отменяне, изменение и допълнение на нормативни актове. От друга страна по делото не са представени доказателства при конкретното прилагането на цитираната правна норма - чл. 70, ал. 5 КСО да е нарушен принципът за равно третиране. С оглед така изложените съображения, обжалваното съдебно решение като допустимо, валидно и правилно като резултат, постановено при липса на основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК следва да бъде потвърдено изцяло. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, петчленен състав