Решение № 7972 от 17.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7511/2023 г.

Производството е по реда на чл. 185 - чл. 196 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Д. О. Т. от гр. Стара Загора, подадена против чл. 35, ал. 2 и чл. 39, ал. 2, т. 3 и т. 4 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, обн., ДВ, бр. 88 от 08.10.2004 г., попр., ДВ бр. 93 от 19.10.2004 г., изм. с Решение 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ - бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.; изм. и доп., бр. 63 от 17.08.2012 г., в сила от 17.08.2012 г., изм., бр. 95 от 1.11.2013 г., в сила от 1.11.2013 г., бр. 102 от 12.12.2014 г., в сила от 12.12.2014 г., изм. и доп., бр. 70 от 3.09.2019 г., в сила от 4.10.2019 г. (Наредба 4/14.09.2004 г., Наредбата). С влязло в сила определение 10588 от 03.11.2023г. е оставена без разглеждане жалбата в частта й, предявена срещу чл. 39, ал. 2, т. 3 и т. 4 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. и е прекратено съдебното производство в тази част, поради което предмет на настоящото дело е само нормата на чл. 35, ал. 2 от оспорената Наредба. С първоначалната жалба и допълнителни молби на жалбоподателя, входирани във Върховния административен съд на 09.10.2023г., 11.03.2024г., 13.05.2024г. и 01.10.2024г. се твърди нищожност и незаконосъобразност на обжалваната част от Наредба 4/14.09.2004 г., като се развива възражение, че процесната разпоредба на чл. 35, ал. 2 от Наредбата е приета през 2004 г. и оттогава не е изменяна, поради което в момента тя противоречи на актове на правото на Европейския съюз /ЕС/. Освен това жалбоподателят счита, че е налице противоречие с нормативни актове от националното законодателство като Закона за защита на потребителите и Закона за водите. Развива тезата, че оспореният нормативен текст е в нарушение на чл. 9, ал. 1 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, защото употребените в процесната норма изрази "редовно отчетен период" и "реално потребление" не са ясно дефинирани в Наредбата и в Закона за водите. Претендира Върховният административен съд да прогласи нищожност на разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от Наредба 4/14.09.2004 г. или алтернативно същата разпоредба да бъде обявена за незаконосъобразна по изложените от оспорващия основания. Ответникът - министърът на регионалното развитие и благоустройството оспорва жалбата чрез юрисконсулт А. Събева, която в съдебно заседание и с писмено становище от 03.10.2024г. предира за оставяне без разглеждане жалбата или тя да бъде отхвърлена като изцяло неоснователна. Счита, че при издаване на оспорената Наредба 4/14.09.2004 г. и в частност - процесната норма на чл. 35, ал. 2 от Наредбата не са допуснати нарушения и несъответствия с норми от по- висок ранг или с актове от правото на Европейския съюз, които твърдения са заявени бланкетно от жалбоподателя. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в нормативно установения размер. Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като не е налице противоречие между чл. 35, ал. 2 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. и чл. 194 от Закона за водите, както и макар, че процесната разпоредба предвижда отчитане на потреблението на вода на база , то с второто изречение на разпоредбата е предвидено коригиране - след отчитане на показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление , което в максимална степен защитава интереса на гражданите, като обвързва отчитането с реалното потребление. Обжалваната норма на чл. 35, ал. 2 от Наредба 4/14.09.2004 г. е формулирана по следния начин: "Когато периодът на отчитане на водомерите е по-дълъг от един месец, операторът ежемесечно начислява служебно количество изразходвана вода, определено въз основа на средния месечен разход от редовно отчетените съответни периоди на предходната година. След отчитане на показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление.". Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира жалбата на Д. О. Т. за редовна и процесуално допустима, тъй като оспореният нормативен текст се съдържа в Наредба, имаща характер на подзаконов нормативен акт и съгласно чл.185, ал.1 АПК и чл. 187, ал.1 АПК, разпоредбите в този акт могат да се оспорват пред съд без ограничение във времето. Компетентният за това, съгласно чл.191, ал.1 АПК съд е тричленен състав на Върховния административен съд. Жалбоподателят е представил доказателство, че има качество на ползвател на водоснабдителна система - оригинална фактура от 22.09.2023г., от която е видно, че в имота му в гр. Стара Загора, на [улица]ползва услугите на ВиК ЕООД - Стара Загора, поради което за него е налице личен правен интерес от обжалване, защото съгласно чл.186, ал.1 АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Неоснователно е възражението на ответника, че жалбата е нередовна, понеже жалбоподателят не бил конкретизирал сочените от него нарушения - не е уточнил норми от по- висок ранг, вкл. актове от правото на ЕС, на които според него, противоречи атакуваната разпоредба. В горепосочените допълнителни писмени молби оспорващият е релевирал твърдения за противоречия със Закона за водите и Закона за защита на потребителите, както и за несъобразен примат на правото на ЕС. Доколко така изложените възражения са основателни е въпрос по съществото на спора, а не относно редовността и допустимостта на обжалването. Жалбоподателят е заплатил пълния размер на дължимата държавна такса за образуване на съдебното производство и таксата за обявление в Държавен вестник, поради което съдът приема, че в случая няма основание за оставяне без разглеждане жалбата на Д. О. Т.. Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Решаващият съдебен състав счита, че обжалваният нормативен текст на чл. 35, ал. 2, като част от Наредба 4/14.09.2004 г., не е нищожен, защото Наредбата е обективирана в предвидената в закона форма и при съобразяване с императивната разпоредба на чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/. Издадена е от компетентния административен орган, а именно: министърът на регионалното развитие и благоустройството. Това е така защото в § 5 от Преходните и заключителни разпоредби на Наредба 4 от 14.09.2004 г. изрично е посочено, че същата се издава на основание чл. 135, т. 15 ЗВ и чл. 84, ал. 3 ЗУТ и отменя предходната Наредба 9 от 1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационните системи. С чл. 135, т. 15 от Закона за водите е регламентирано: "Министърът на регионалното развитие и благоустройството издава наредба за условията и реда за ползване на водоснабдителни и канализационни системи." В цитираната норма на чл. 84, ал. 3 ЗУТ е посочено: "Условията, техническите изисквания и редът за присъединяване на недвижимите имоти и потребителите към водоснабдителни и канализационни мрежи и съоръжения и за сключването на договорите за присъединяване се определят с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството.". Следователно процесната Наредба, включваща и атакуваната норма на чл. 35, ал. 2 от Наредба 4 от 14.09.2004 г., е постановена при условията на законова делегация, като компетентният държавен административен орган - министърът на регионалното развитие и благоустройството е действал в рамките на предоставените му правомощия от Закона за водите и Закона за устройството на територията. В изпълнение на изискването на чл. 37, ал. 1 ЗНА, визираният подзаконов нормативен акт е надлежно обнародван в Държавен вестник, бр. 88 от 08.10.2004 г., както и всички последващи изменения също са обнародвани в Държавен вестник. В жалбата не се съдържа възражение за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на подзаконовият нормативен акт и в частност на оспорената разпоредба на чл. 35, ал. 2 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. В придружителното писмо от 28.07.2023г., с което ответникът е изпратил административната преписка е посочено, че при проверка във ведомствения архив на министерството не е намерена преписката по издаване на Наредбата. В случая следва да бъде съобразено обстоятелството, че с решение 8166 от 24.08.2007г., постановено по адм. д. 4029/2007г. Върховният административен съд, тричленен състав на ВАС, второ отделение, е отхвърлил подадена жалба срещу чл. 39, ал. 6 от Наредба 4 /14.09.2004 г. Решението е оставено в сила с решение 353 от 10.01.2008г. на петчленен състав на Върховния административен съд, постановено по адм. д. 9792/2007г. С друго съдебно решение 10529 от 21.11.2022г., постановено по адм. д. 966/2022 г., състав на първо отделение на Върховния административен съд, е отхвърлил жалба срещу чл. 33, чл. 34, чл. 34а и чл. 39 /всички алинеи, освен шеста/ от Наредба 4 от 14.09.2004 г. Това решение е оставено в сила с решение 6519 от 19.06.2023г., постановено от петчленен състав на І колегия на Върховния административен съд, по адм. д. 1261/2023 г. В горепосочените съдебни решения не се съдържа коментар относно изпълнението на задължителните административнопроизводствени правила при издаването на нормативния акт. Липсата на конкретни мотиви в тази насока обаче, е без правно значение, защото по силата на чл. 196, във връзка с чл.168, ал. 1 АПК следва да се приеме, че съдът разполага с правомощие да прогласи нищожността на акта, съответно да го отмени като незаконосъобразен, а в цитираните влезли в сила съдебни актове е прието, че процесният подзаконов нормативен акт не е издаден в нарушение на изискуемите административнопроизводствени правила. Предвид императивната норма на чл. 193, ал. 2 АПК, съгласно която постановеното решение по оспорване на подзаконови нормативни актове има действие по отношение на всички, и тази на чл.187, ал.2 АПК, според която последващо оспорване на подзаконов нормативен акт на същото основание е недопустимо, настоящият съдебен състав счита, че въпросът за спазването на задължителните процесуални правила при условията на чл. 146, т. 3 АПК, във връзка с чл. 196 АПК вече е разрешен с влязло в законна сила решение и не може да бъде пререшаван. В този смисъл е съдебната практика по този вид дела - определение 16131 от 20.12.2018г. на ВАС, първо отделение, постановено по адм. д. 14571/2018г., както и решение 10529 от 21.11.2022г., постановено по адм. д. 966/2022 г., оставено в сила с решение 6519 от 19.06.2023г., постановено от ВАС, петчленен състав І колегия по адм. д. 2161/2023г. и няма основание за отклонение от формираната съдебна практика. Съдът преценява като неоснователни твърденията на жалбоподателя за противоречие на оспорената разпоредба на чл. 35, ал. 2 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. с материалния закон и за несъответствие с целта на закона. Без правно основание е оплакването за нарушение на изискванията на чл. 9 ал.1 ЗНА. Оспорващото лице заявява, че употребените изрази в чл. 35, ал. 2 от Наредбата редовно отчетен период и реално потребление не са дефинирани точно и ясно в Наредбата и в Закона за водите. Така изложеното възражение е неоснователно, защото обжалваната разпоредба се тълкува и прилага съвместно с останалите норми на процесната Наредба. Следва да се има предвид, че относно извършването на отчитане, което се определя като редовното отчитане в чл. 31 и чл. 32 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. подробно е уреден редът за отчитане на водомерите, като ясно и недвусмислено е конкретизирана последователността при отчитане на общия водомер и и индивидуалните водомери, в присъствието на кои лица се извършва това, какви отчетни документи се съставят и как се извършват проверките. Съгласно чл. 11, ал.7 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги и чл. 8, ал.2 от Наредба 4 от 14.09.2004 г. отчитането, разпределението и заплащането на водоснабдителните и канализационните услуги, които предоставят В и К операторите, се извършва в съответствие с правилата, определени в горепосочената Наредба и публично известни Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К оператор , одобрени с Решение на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/. С оглед на това съдът счита, че нормотворецът е предвидил, че редовно е отчитането, което е извършено съобразно цитираните текстове от Наредба 4/14.09.2004 г. и в сроковете, определени в Общите условия. По отношение на израза реално потребление съдът констатира, че в оспорения чл. 35, ал. 2, изречение второ от Наредбата е предвидено следното: След отчитане па показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление . Това означава, че реалното потребление представлява именно това потребление, което е отчетено от водомерите в сградата, представляваща етажна собственост. Съдът намира, че обжалваната разпоредба на чл. 35, ал. 2 от Наредбата не противоречи на чл. 194 от Закона за водите, който регламентира видовете възнаграждения, които се заплащат за правото на използване на водите: 1.такса за водовземане от повърхностни, подземни и минерални води; 2.такса за ползване на воден обект; 3.такса за замърсяване; 4.концесионно възнаграждение. Посоченият от жалбоподателя законов текст не регламентира заплащане на ВиК услуга от страна на индивидуални потребители - собственици или ползватели на обекти в сгради в режим на етажна собственост, а отношения, по които страни са ВиК оператори, промишлени предприятия, собственици или ползватели на стопанство. Разпоредбата на чл. 194 от Закона за водите се намира в Раздел XI Контрол върху водите, водните обекти и водностопанските системи и съоръжения , Глава единадесета Финансова организация и икономическо регулиране от Закона за водите. Обществените отношения, които се регулират със горепосочената глава от Закона за водите са свързани със собствеността и управлението на водите, като национален ресурс, а Наредба 4 от 14.09.2004 г. регулира ползването на водоснабдителни и канализационни системи от техните потребители, поради което не би могло да се сравнява начинът на отчитане на повърхностни и подземни води, с ползваната вода от канализационната система от отделните потребители. В случая не се установява и нарушение на Закона за защита на потребителите, тъй като в нормата на чл. 35, ал. 2 от Наредбата категорично е посочено във второто изречение на тази разпоредба, че след отчитане на показанията на водомерите количеството вода да се изравнява в съответствие с реалното потребление. Следователно въпреки, че е нормативно уредено отчитане на потреблението на вода на база , то с второто изречение на визираната разпоредба е предвидено коригиране - след отчитане на показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление, чрез което в максимална степен защитава частния интерес на гражданите, като обвързва отчитането на водата с реалното потребление. Според оспорващото лице, когато нов потребител се присъедини към услугите на ВиК дружество и при установен срок за отчитане от шест месеца, без да има предходна година, ВиК операторът не може законосъобразно да начисли служебно количество изразходвана вода. Съдът не споделя тази теза, защото изразходваната от абонатите вода се отчита по водомера на водопроводното отклонение, който за сгради в режим на етажна собственост е общият водомер. Годността на общия водомер се удостоверява с проверка, която се извършва периодично или след ремонт, както е регламентирано в чл. 43, ал. 2 от Закона за измерванията. В сграда - етажна собственост постъпилото и изразходвано количество питейна вода, измерено от общия водомер, се разпределя посредством монтираните в обектите индивидуални водомери.