Решение № 599 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10549/2011 г.

Решение № 599 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10549/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Любомир Иванов Василев от гр. Варна, чрез пълномощника адв. Галина Георгиева, против решение № 1559/24.06.2011 г., постановено по адм. дело № 770/2011 г. по описа на Административен съд гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му против акт за установяване на задължение по декларация № МД-АУ-642/10.12.2010 г., издаден от орган по приходите в дирекция "Местни данъци" при Община Варна. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде уважена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Местни данъци" при Община Варна, оспорва жалбата, като излага подробни съображения за правилност на решението в писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Варна е отхвърлена жалба на Любомир Иванов Василев против акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № МД-АУ-642/10.12.2010 г., издаден от орган по приходите в дирекция "Местни данъци" при Община Варна и АУЗД № МД-АУ-665/22.12.2010 г. за изменение на АУЗД № МД-АУ-642/10.12.2010 г., в частта, потвърдена с решение № МД-РШ-008/21.01.2011 г. на директора на дирекция "Местни данъци" при Община Варна, в частта, с която са установени задължения за данък върху недвижимите имоти на основание чл. 10 ЗМДТ в размер на 99,05 лв. и лихва към 8.12.2010 г. в размер на 28,18 лв. За да постанови това решение съдът е приел, че с обжалвания АУЗД правилно е определено задължение за внасяне за данък върху недвижимите имоти за притежавания от Любомир Василев недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. "Ген. Столетов" № 5, ап. 4, тъй като от събраните доказателства не е установено да е извършено плащане на данъка нито по банков, нито по касов път. Посочил е, че в тежест на лицето е да докаже плащането на задължението. В случая липсват такива доказателства, а при извършената проверка в информационната система при Община Варна относно плащанията на задължения за местни данъци и такси от определени лица, е констатирано нерегламентирано осчетоводяване на плащане на задължението на Любомир Василев, без да е налице действително плащане. Съдът е приел, че размерът на данъка е правилно определен и е дължим, след като не е платен, поради което е отхвърлил подадената жалба против АУЗД. Така постановеното решение е правилно. От фактическа страна е безспорно, че през 2008 г., за която е определено процесното задължение за данък върху недвижимите имоти, жалбоподателят Любомир Василев е бил собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. "Ген. Столетов" № 5, ет. 4, ап. 4, за който е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 36-11-1042/22.03.1998 г. По делото не се спори също относно техническите характеристики и параметри на имота, имащи значение за определяне на данъчната оценка съгласно приложение № 2 към ЗМДТ, съответно - относно размера на данъчната оценка на имота, която според действащата Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна, приета от Общинския съвет, е определена като данъчна основа за изчисляване на задължението, при определената ставка от 2,1 промила годишно. При тези данни по делото не съществува спор относно размера на данъка за 2008 г. за имота, посочен в АУЗД № МД-АУ-642/10.12.2010 г., така както е поправен с АУЗД № МД-АУ-665/22.12.2010 г. - общ размер на задължението - 104,30 лв., платени - 5,25 лв. и оставащи за плащане - 99,05 лв. Спорът по делото е свързан единствено с въпроса дали посоченото задължение е платено, като първоинстанционният съд е дал правилен отговор на този въпрос. Задължението за данък върху недвижимите имоти е публично общинско вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК, което според чл. 178, ал. 1 ДОПК може да бъде платено в брой или безкасово по съответната сметка. В чл. 2 ЗМДТ също е посочено, че местните данъци се заплащат в брой в касите на общинската администрация или безкасово по съответната система. В съответствие с тези способи за плащане данъчнозадълженото лице, което твърди, че е осъществено плащане на задължението, следва да представи съответен документ, като при плащането в брой това може да бъде приходна квитанция или разписка, при безкасовото плащане - извлечение от банков превод, бордеро, пощенски запис или други. Такива доказателства по делото не са представени, въпреки дадената възможност на жалбоподателя и изричните указания на съда в този смисъл относно разпределението на доказателствената тежест. След като жалбоподателят като данъчнозадължено лице не е доказал, че е платил задължението, то правилно първоинстанционният съд е направил извода, че плащане не е осъществено и съответно, че задължението е дължимо. Твърдението в касационната жалба, че данъчните субекти и в частност - жалбоподателят, не могат да носят отговорност за неправомерно осчетоводяване на платеното задължение, е по принцип правилно, но това твърдение би могло да обоснове извод за недължимост на задължението, само при положение, че жалбоподателят беше доказал, че е осъществил плащане на данъка (по касов или безкасов път). Плащането на задължението не е равнозначно на осчетоводяване на плащане, тъй като осчетоводяването, като записване в съответните счетоводни сметки представлява вторично отразяване на осъществено плащане, т. е. осчетоводяването би могло да бъде меродавно за установяване на плащането само ако съответства на първичен счетоводен документ, установяващ това плащане (квитанция, платежно нареждане и т. н.). Затова в случая същественото за спора е не дали е извършено неправилно осчетоводяване от служител в общинската администрация, който не е имал право по длъжностната си характеристика да го направи, а дали това записването съответства на действително осъществено плащане. От данните, установени при извършената проверка, обективирани в доклад изх. № 1783/23.04.2010 г., съставен от членовете на комисията за извършване на проверка на основание писмо изх. № 1783/12.04.2010 г. на директора на дирекция "Местни данъци" до началника на отдел "Касови и безкасови приходи", потвърдени и от доказателствата, представени по делото със съпроводително писмо изх. № МД11-9303/100 от 26.05.2011 г. (вх. № 11928/27.05.2011 г. на съда), заедно с писмен отговор на директора на дирекция "Местни данъци" при Община Варна, се установява, че за данъчното задължение за местен данък, дължимо от Любомир Василев за 2008 г. няма постъпило плащане нито в брой, нито по безкасов път; в използваната към съответния момент информационна програма е извършено записване на плащане на задължението по банков път, като осчетоводяването е извършено от служителя Корнелия Атанасова Петкова, която не е имала правомощието да извършва такова записване; посоченото осчетоводяване като несъответстващо на обективно осъществено плащане е сторнирано, за което е съставен протокол № 231 от 20.10.2010 г. Както се посочи, същественото за това сторниране е не обстоятелството, че осчетоводяването е извършено от лице, което не е имало право да го направи, а обстоятелството, че записът не съответства на действително плащане на задължението. Следва да се отбележи, че в подкрепа на извода, че плащане не е осъществено е фактът, че жалбоподателят не е представил доказателства за плащането. По правилата на доказването и разпределението на доказателствената тежест, когато определен правно релевантен факт не е доказан, съдът следва да приеме, че този факт не е осъществен в обективната действителност. По изложените съображения, настоящият състав намира, че правилно данъчното задължение е прието за дължимо и е издаден АУЗД. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторът няма право на разноски, а ответната страна не е претендирала такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,