Решение № 4159 от 30.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4591/2016 г.

Решение № 4159 от 30.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4591/2016 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. А. М. против решение № 331 от 17.02.2016 г., постановено по адм. дело № 623/2014 г. по описа на Административен съд - В. (АС - В.). По наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност на съдебното решение се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което да бъде уважена жалбата на П. А. М. срещу решение № 22 от 16.01.2014 г. по преписка № 148/2013 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), Петчленен разширен заседателен състав. Ответната страна по касационната жалба - Комисията за защита от дискриминация, редовно призована, не изпраща представител и не взема становище по делото. Ответните страни по касационната жалба - О. А. Ф., Р. Н. В., Н. Д. М., П. Ц. А., Р. С. Д., Д. Н. Н., Е. Й. М., Д. Н. К., И. Р. Р., всички чрез пълномощник по делото адв. В. Т., надлежно упълномощен, оспорват касационната жалба като неоснователна по съображения, развити в писмен отговор по чл. 163, ал. 2 АПК, вр. чл. 236 АПК. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежно легитимирана страна по чл. 210, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - В. е отхвърлил жалбата на П. А. М. против решение № 22 от 16.01.2014 г. по преписка № 148/2013 г. на КЗД, с което е установено, че ответните страни ректорът на Технически университет - В. (ТУВ) - проф. д-р О. Ф., зам. -ректорът на ТУВ - доц. д-р инж. Р. В. и членовете на Комисия за допускане до участие в конкурс - доц. д-р инж. П. А., доц. д-р инж. Р. Д., доц. д-р инж. Д. К., доц. д-р инж. Е. М., проф. дтн инж. Н. М., доц. д-р инж. Д. Н. и инж. И. Р. не са осъществили пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. по признаци "възраст" и "лично положение" по отношение на жалбоподателя П. А. М., с оглед на което решаващият състав на КЗД е оставил жалбата му без уважение като неоснователна и недоказана. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма за действителност, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, и при правилна преценка на административния орган относно недоказаното наличие на реализиран състав на пряка дискриминация спрямо П. А. М. на посочените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. "възраст" и "лично положение" при вземане на решението за недопускането му до участие в конкурса за "доцент" по "Автоматизация на производството", професионално направление 5.2 "Електротехника, електроника, автоматика" - 1 бр. към катедра "Автоматизация на производството", обявен в ДВ бр. 54/17.07.2012 г. Настоящата касационна инстанция намира, че обжалваното решение на АС - В. е постановено в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд е установил правилно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по спора, която се възприема изцяло от касационната инстанция. Обсъдени са доводите и възраженията на страните, както и всички приобщени и събрани в хода на съдебното производство относими доказателства. Правната квалификация на приетите за установени факти е извършена при правилно тълкуване и прилагане на относимите материалноправни разпоредби, в резултат на което съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи, подкрепени с ясни и подробни мотиви. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна, като при всички случаи санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни обстоятелства, белези. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. По определението на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. пряка дискриминация съставлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. С текста на сочената разпоредба се забранява прякото или непряко ограничаване на законните права или интереси на лицата на основание изброените критерии. От друга страна, неблагоприятно третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр. (в редакцията към момента на обективиране на поведението, за което се твърди, че съставлява дискриминационно отношение) е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. За да е налице проява на пряка дискриминация, следователно е необходимо да са осъществени всички предпоставки, визирани в посочените разпоредби, т. е. да са реализирани всички елементи от фактическия състав на пряката дискриминация. С оглед на това, за да е налице състав на нарушение на антидискриминационното законодателство, следва да е установено: 1) различно третиране на лицето, което да е извършено съзнателно и 2) във връзка, въз основа на конкретен признак измежду изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., т. е. да се докаже пряката причинно-следствена връзка между това различно, неблагоприятно отношение и причината за него, изразяваща се в признака по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., в случая - "възраст" и "лично положение". В този смисъл, не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че това по-неблагоприятно третиране е извършено с оглед на конкретно установен признак, визиран в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., и при наличие на критерия сравнимост с друго лице в условията на сходни обстоятелства. Предвид гореизложеното, законосъобразен е изводът на съда, че по делото не се установява твърдяното дискриминационно отношение по възрастов признак спрямо касационния жалбоподател. Правилно съдът е приел, че предвиденото в чл. 12, ал. 1, т. 5 от Правилника за условията и реда за заемане на академични длъжности в ТУВ (ПУРЗАДТУВ) условие за максимална възраст при явяване на посочения конкурс не е персонално установено спрямо кандидата П. А. М. Същото представлява допълнително изискване за заемане на академичната длъжност "доцент" в ТУВ, въведено от висшето училище в приетия от него ПУРЗАДТУВ в съответствие с предоставените му от закона правомощия съгласно чл. 19 от Закона за висшето образование (регламентиращ академичната автономия на висшите училища), чл. 15, ал. 1 от Закона за развитието на академичния състав на Р. Б. (ЗРАСРБ) и чл. 53, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗРАСРБ. Следва да бъдат споделени съображенията на първоинстанционния съд, че в настоящия случай поставянето на това изискване не води до извод за по-неблагоприятно третиране на П. А. М. по признак "възраст", отколкото са били третирани или биха били третирани други лица при сравними сходни обстоятелства, т. е. лица, имащи същата възрастова характеристика като тази на касатора към момента на подаване на документите за участие в конкурса. Условието е установено на основание цитираната нормативна уредба и има характера на общо правило, приложимо към всички кандидати за заемане на академичната длъжност "доцент" в ТУВ, поради което съобразяването му от комисията за допускане до конкурс при преценка допустимостта на подадените документи на кандидатите не може да обоснове само по себе си проява на дискриминационно отношение. Що се отнася до въпроса, правилно ли е приложено в настоящия случай така установеното в чл. 12, ал. 1, т. 5 от ПУРЗАДТУВ правило спрямо кандидата П. А. М., то същият не попада в предметния обхват на настоящото производство, доколкото не се установява наличие на всички изискуеми обстоятелства, свързани с преценката на съда за осъществена дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Както бе вече посочено в мотивите на настоящото решение, за да съставлява проява на пряка дискриминация, санкционирана от разпоредбите на ЗЗДискр., твърдяното различно отношение спрямо дадено лице следва да може да се квалифицира като по-неблагоприятно (неравностойно) именно в съпоставка с проявеното отношение спрямо друго лице при сходни обстоятелства. Това в настоящия спор означава, че недопускането на П. А. М. до участие в конкурса с аргумент за несъответствие с изискването по чл. 12, ал. 1, т. 5 ПУРЗАДТУВ и § 3 от Допълнителните разпоредби на ПУРЗАДТУВ би могло да бъде предмет на търсената защита по ЗЗДискр., в случай че идентични или сходни бяха обстоятелствата относно възрастта и на другия кандидат, който е бил допуснат до участие в конкурса за академичната длъжност "доцент". Липсата на критерия сравнимост прави невъзможна преценката за това налице ли е различно, по-неблагоприятно третиране спрямо П. А. М., обуславящо състав на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Поради това, претенцията на касатора, че по същество решението за недопускането му до участие в конкурса почива на неправилно установяване на фактите и неправилна преценка на същите съобразно приложимата материалноправна норма (чл. 12, ал. 1, т. 5 ПУРЗАДТУВ), не може да бъде разгледана по реда и чрез способите за съдебна защита, предоставени от ЗЗДискр. Същата би могла да се квалифицира евентуално като оплакване за нарушение на процедурата по провеждане на конкурса за заемане на академичната длъжност "доцент" по "Автоматизация на производството", професионално направление 5.2 "Електротехника, електроника, автоматика" - 1 бр. към катедра "Автоматизация на производството" на ТУВ. В тази връзка, чл. 32, ал. 1 ЗРАСРБ предвижда възможност за обжалваемост пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс на всички актове на органите на висшето училище или на научната организация във връзка с придобиването на научна степен или за заемането на академичните длъжности по този закон. Законосъобразен е изводът на АС - В., че при недопускането на жалбоподателя до участие в конкурса, не е осъществен състав на пряка дискриминация и въз основа на признака "лично положение". Правилно съдът е приел, че не е налице дискриминация на основание "лично положение", тъй като жалбоподателят не е посочил обективен, същностен за личността му белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и на основание на който жалбоподателят да е бил по-неблагоприятно третиран в сравнение с другото лице - кандидат в същата конкурсна процедура. Безспорно установено от доказателствата по делото е, че документите и на двамата кандидати в конкурса не са били съответни на изискването на § 4 от Допълнителните разпоредби на ПУРЗАДТУВ, но това обстоятелство е послужило като основание за недопускане до участие в конкурса единствено на П. А. М., като от въпросното несъответствие за другия кандидат не са настъпили аналогични неблагоприятни последици. Поради това обоснована е констатацията на съда, че в случая жалбоподателят е бил поставен в положение, различно от това на другото лице при сравними сходни обстоятелства, т. е. налице е неблагоприятно третиране на касатора по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., вр. § 1, т. 7 от Допълнителните разпоредби на ЗЗДискр. Не се доказва обаче неблагоприятното третиране да е било извършено съзнателно на основата на защитения признак "лично положение", както твърди касационният жалбоподател. В случая нито пред КЗД, нито в първоинстанционното производство е установено, че при вземането на решението за недопускане на П. А. М. до участие в конкурса е осъществено поведение на основата на признак "лично положение". Правилни са съображенията на съда, че твърдението, оплакването за дискриминация по този признак самo по себе си не е достатъчно, за да се обоснове наличие на същностен личностен белег, който да отличава жалбоподателя от другите лица и да съставлява конкретизация на общоустановения, с нееднозначно съдържание, защитим признак "лично положение". От наличните по делото данни не може да се формулира каквото и да е конкретно и обективно проявено съдържание на признака. Сама по себе си, личността на касатора също не е от естество да се идентифицира с такова съдържание, поради което напълно несъстоятелно е наведеното касационно възражение, че различното третиране на П. А. М. се основава на личното отношение, антипатията към него на членовете на Комисията за допускане до участие в конкурса. Неправилно, несъответно на приложимата нормативна уредба е твърдението, че след като е налице неравно третиране и след като същото не се основава на някой от останалите признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., то това различно отношение очевидно и логично се дължи на признака "лично положение". Подобен извод освен че не намира опора в закона, не съответства и на правилата на формалната логика при тълкуването на относимата законова разпоредба. Неоснователно е и възражението на касатора, че негово задължение било единствено да установи наличието на различно третиране между него и другия кандидат в конкурса. Съгласно чл. 9 ЗЗДискр. страната, която твърди, че е дискриминирана, следва да представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, след което в тежест на ответната страна е да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен. Предвид така установената доказателствена тежест в производството пред КЗД и дадените вече разяснения относно фактическия състав на пряката дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., следва да се заключи, че задължение на жалбоподателя е да представи факти относно всички елементи от фактическия състав на твърдяната от него дискриминация, което включва и факти относно конкретния признак, въз основа на който е било извършено неравното третиране, както и такива относно причинно-следствената връзка между проявеното отношение и релевирания защитен признак. Безспорно, в случая е налице поставяне на П. А. М. в неравностойно положение, но не са представени доказателства за това в какъв конкретен обективен белег, същностен за личността му, се изразява соченият от него защитен признак "лично положение". Доказването на това обстоятелство е задължителна предпоставка, обуславяща извод за осъществяване на дискриминационен състав по чл. 4, ал. 2, вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. По изложените съображения, крайният извод на АС - В. за липса на твърдяната от П. А. М. дискриминация на основата на признаците "възраст" и "лично положение", проявена от страна на ректора, зам. -ректора на ТУВ и членовете на Комисията за допускане до участие в конкурса за "доцент", и изразяваща се в недопускане на кандидата до участие в конкурса на посочените в протокол № 21 от 26.10.2012 г. основания, е законосъобразен и се споделя изцяло от настоящата касационна инстанция. Предвид горното, като е отхвърлил жалбата на П. А. М. срещу решение № 22 от 16.01.2014 г. по преписка № 148/2013 г. на КЗД, административният съд е постановил правилен съдебен акт в съответствие с приложимия материален закон. Не са налице сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение, поради което същото като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. Ответните страни по касационната жалба - О. Ф., Р. В., П. А., Р. Д., Д. К., Е. М., Н. М., Д. Н. и И. Р., чрез процесуалния си представител по делото адв. В. Т., са заявили искане за присъждане на направените в касационното производство разноски. По делото обаче не са налични доказателства за действително ангажиране и извършване на претендираните разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение