Решение № 106 от 10.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5157/2013 г.

Решение № 106 от 10.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5157/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Даниела Стоянова Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 149 от 29.01.2014 г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на [фирма] /Н/ [населено място] на въззивно решение № 515 от 22.03.2013 г. на ОС [населено място], постановено по в. гр. д. № 296/2013 г. С това решение след като е отменил решение № 488/16.11.2012 г., постановено по гр. д. № 1225/12, А., с което е бил уважен предявен от [фирма] /Н/ против Е. Д. К. установителен иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240 ЗЗД, въззивният съд е постановил отхвърляне на предявения от [фирма] / в несъстоятелност/, иск за заплащане на сумата от 7705,50 лв., дължима по договори за заем от 16.06.2008 г. и 30.06.2008 г., поради извършено прихващане с насрещни вземания на длъжника в размер на общо 9231,82 лв., а именно: 524,30 лв., неплатено трудово възнаграждение; 1174,22 лв. по договор за цесия от 25,01,2012 г.; 2060,43 лв. по договор за цесия от 25.01.2012 г., 1859,99 лв. по договор за цесия от 25.01.2012 г.; 1349,89 лв. по договор за цесия от 25.01.2012 г.; 1179,15 лв. по договор за цесия от 25.01.2012 г., приети в списъка на приетите вземания, съобразно ТР. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Ответната страна Е. Д. К. в представен писмен отговор чрез адв. Г. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. С цитираното по-горе определение № 149 от 29.01.2014 г. е допуснато касационното обжалване за извършване на преценка за допустимостта на решението във връзка с въпроса - допустимо ли е произнасяне по непредявен иск. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: ГПК предвижда, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Процесуалният закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявеното искане, т. е. в рамките на заявения на основата на конкретни фактически обстоятелства петитум. Произнасяне по искане, което е различно от заявеното, обуславя недопустимост на решението. В настоящия случай първоинстанционният съд е бил сезиран от [фирма] / в несъстоятелност/ с предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК положителен установителен иск. Видно от петитума на исковата молба, осъдителен иск за сумата, която е предмет на заповедта по чл. 410 ГПК не е предявен. С оглед данните по делото и изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК не е правено. С първоинстанционното решение искът е уважен, като спрямо ответника е признато за установено в отношенията му с [фирма], че дължи сумата от 7705,50 лв., по договор за заем от 30.06.2008 г. за сумата от 5000 лв. и от 16.06.2008 г. за сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С обжалваното решение този съдебен акт е отменен и е постановен нов, с който е отхвърлена като неоснователна предявена от [фирма] / в несъстоятелност/ претенция за осъждане ответника да заплати на ищеца исковите суми. Въпреки констатацията в мотивите, че по своята правна същност искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е установителен, а не осъдителен, въззивният съд след като е отменил обжалваното пред него решение, се е произнесъл по непредявен осъдителен иск. За да постанови този резултат съдът е констатирал, че жалбоподателят е бил ответник в производството пред първоинстанционния съд, сезиран с положителен установителен иск - да се установи в отношенията между него и [фирма], че дължи на дружеството заплащане на суми по два договора за заем от 2008 г.; че ищецът в първоинстанционното производство е твърдял, че за претендираните суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1025/2012, А., по която, обаче, е постъпило възражение; че посоченото дело е приложено, като от него се установява, че е налице подадено възражение от длъжника, поради което заявителят в заповедното производство има правен интерес от водене на положителен установителен иск, с оглед нормата на чл. 415 от ГПК; че между страните е безспорно, че остатъкът за връщане от дадената в заем сума е в размер на 7705,50 лв.; че единственият спор между страните е относно това възможно ли е прихващане с насрещни вземания на длъжника от трудово възнаграждение и цедирани в негова полза суми от други кредитори на дружеството. Във връзка с направеното възражение за прихващане със сумата от 8707,52 лв. съдът е обосновал извод, че същото е допустимо и основателно, тъй като с представянето в процеса на договорите за цесия и уведомленията от цесионерите до длъжника, следва да се приеме, че длъжникът е уведомен в хода на процеса за извършената цесия и същата може да породи правно действие, както и поради това, че доколкото законът позволява извършването на прихващане с изявление до синдика, по аргумент на по-силното основание, може да бъде направено и в рамките на едно исково производство. При тези данни касационната инстанция констатира, че въззивната съдебна инстанция, след като е отменила обжалваното пред нея решение, се е произнесла по непредявен осъдителен иск. Посоченото процесуално действие на съда обосновава извод за недопустимост на решението. С оглед диспозитивното начало в процеса е недопустимо съдът да излиза извън рамките на търсената защита. Той е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Предвид обстоятелството, че ищецът е поискал със сила на присъдено нещо да се установи единствено съществуване на вземането му, предмет на издадената заповед за изпълнение, недопустимо е съдът да надвишава очертания от него обем на защита. Предвид изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо. Делото следва да се върне за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход и правилата на чл. 78 от ГПК, въззивната инстанция следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в настоящото касационно производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на трето гражданско отделение,