Решение № 154 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5921/2013 г.

Решение № 154 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5921/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав Белазелков Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 684/08.04.2013 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3807/2012, с което е потвърдено разпореждане № 684/01.06.2012 на Габровския окръжен съд по гр. д. № 178/2012, с което е признато и е допуснато изпълнението на решението от 08.03.2011 г. на Областния съд в Л., О. к. по иск № Т., с което Н. Н. М. е осъден да заплати на П. Р. С. сумата 21.000 британски лири със законната лихва от 09.12.2010 г. и 100 британски лири разноски по делото и е допусната като обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за значението на постановено в държава-членка на ЕС решение за обявяване в несъстоятелност на длъжник (в първично производство по чл. 3, § 1 Регламент (ЕО) 1346/2000) за възможността да бъде признато и допуснато изпълнението на съдебно решение, с което се признава отделно парично вземане по искане на отделен кредитор, комуто е присъдено вземането (без да е открито вторично производство по чл. 3, § 2 Регламент (ЕО) 1346/2000), с оглед на задължението на кредитора, получил удовлетворение след откриване на първичното производство по несъстоятелност да възстанови на синдика полученото съгласно чл. 20, § 1 Регламент (ЕО) 1346/2000. По поставения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че производството по несъстоятелност като универсално принудително изпълнение (според българското право - по принцип, със съответни изключения) изключва индивидуалното принудително изпълнение, тъй като всички кредитори (по българското право, със съответните изключения) могат и трябва да се удовлетворят в несъстоятелността. Недопустим е и искът за вземане срещу длъжник, по отношение на когото е открито производството по несъстоятелност (толкова повече, след като несъстоятелността е обявена), тъй като вземането подлежи на предявяване в производството по несъстоятелност, в което то може да бъде прието или отхвърлено със съответните процесуалноправни последици (обжалване и/или предявяване на вземането с установителен иск). Постановеното в държава-членка на ЕС решение за обявяване в несъстоятелност на длъжник (в първично производство по чл. 3, § 1 Регламент (ЕО) 1346/2000) обаче не е пречка вземане на кредитор срещу обявения в несъстоятелност длъжник да бъде предявено в производство по признаване и допускане на изпълнението на съдебно решение, постановено от съд на държава-членка на ЕС, тъй като това производство не е за индивидуално принудително изпълнение - част от изпълнителния процес, нито иск за вземането - част от исковия процес. Предмет на това производство е признаването и допускането на изпълнението на чуждестранно съдебно решение, без да се предрешава по кой ред ще бъде осъществено принудителното изпълнение - по реда на индивидуалното или по реда на универсалното принудително изпълнение. Ако в България е открито вторично производство по чл. 3, § 2 Регламент (ЕО) 1346/2000, екзекватурата е излишна, тъй като вземането може да бъде предявено в това производство, а силата на пресъдено нещо на чуждестранното решение по отношение на длъжника ще бъде зачетена пряко от синдика или от съда по несъстоятелността; но ако такова вторично производство не е образувано, кредиторът винаги има интерес да поиска в отделно производство признаването и допускането на изпълнението на съдебно решение за вземането, тъй като само по този ред той може да поиска налагането на съответните мерки за неговото обезпечаване. Нито интересът на длъжника, нито интересът на останалите негови кредитори може да бъдат застрашени от производството по екзекватура, тъй като дори след това (в нарушение на всички правила или в симулиран процес) кредиторът да получи удовлетворение в индивидуално принудително изпълнение, той е длъжен съгласно чл. 20, § 1 Регламент (ЕО) 1346/2000 да възстанови полученото на синдика. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че искането се урежда от Регламент (ЕО) № 44/2001, решението от 08.03.2011 г. на Областния съд в Л. е изпълняемо на територията на О. к., поради което то следва да бъде признато и изпълнението му допуснато и на територията на Република България. Длъжникът е обявен в несъстоятелност с решение № 7539-2010/12.04.2011 на Върховния съд на О. к. и е назначен служебен синдик. Според Закона за несъстоятелността от 1886 г. не се допуска удовлетворяване на кредиторите извън производството по несъстоятелност, но това не е пречка по чл. 34, т. 1 от приложимия Регламент (ЕО) № 44/2001, тъй като несъстоятелността в България е уредена като търговска. Не съществува закон за фалит на физически лица и няма пречка срещу такива лица да бъде предприето индивидуално принудително изпълнение. Наложената възбрана отговаря на нуждата от обезпечение на вземането, а длъжникът, който притежава две самостоятелни жилища на първия и втория етаж от сградата може да защити единственото си жилище, след като бъде установено цялото му имущество и чрез жалба по чл. 435, ал. 2 ГПК. Неправилно въззивният съд е приел, че уредбата на несъстоятелността по българското право като търговска и несеквестируемостта по българското право имат правно значение, тъй като тези въпроси се уреждат от правото на съда по първичното производство. Различната правна уредба на несъстоятелността и несеквестируемостта не са пречка за образуването на вторично производство в България по чл. 3, § 2 Регламент (ЕО) 1346/2000. Тези нарушения обаче не са се отразили на правилността на крайното разрешение. Наличието на първично производство по чл. 3, § 1 Регламент (ЕО) 1346/2000 в държава-членка на ЕС съставлява пречка за индивидуално преследване на обявения в несъстоятелност длъжник в друга държава-членка на ЕС, но не съставлява пречка по чл. 34, т. 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 в производство по екзекватура да бъде признато и допуснато изпълнението на съдебно решение за вземане, постановено от съд на друга държава-членка на ЕС. Видно от изложеното обжалваното решение е по същество правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. На ответника по касацията П. Р. С. от Л., В. следва да бъде присъдена сумата 55,00 лева разноски по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение