Решение № 394 от 7.10.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 396/2009 г.

Решение № 394 от 7.10.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 396/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Производство по Глава тридесет и трета от НПК. С искане по чл. 420, ал. 2 от НПК от името на осъдения Р. К. Р. от с. С., област Велико Търново, в момента в затвора Белене, се претендира отмяна или изменяване на въззивно решение № 208 от 28.11.2008 г., постановено по ВНОХД № 33/2008 г. на Великотърновския окръжен съд поради наличие на всички основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Изложените в искането оплаквания се поддържат в производството по възобновяване от осъдения и от процесуалния му представител, служебния му защитник адв. Хр. Х. от САК. Гражданският ищец Т. Т. не се явява в производството пред ВКС, не е изпратил повереник и не е изразил становище по направеното искане. Върховният касационен съд разгледа искането на осъдения в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 1* от 27.11.2007 г., постановена по НОХД № 1159/2006 г. на Районен съд - Велико Търново подсъдимите В. Н. А. от Г. Оряховица и Р. К. Р. от с. С., област Велико Търново, в момента в затвора Белене, са признати за виновни в това, че първият за периода от 19.09.2002 г. до 15.01.2003 г., а вторият на 19.09.2002 г. във Велико Търново, в съучастие помежду си и заедно с още едно, останало неизвестно по делото лице, като извършители, първият при условията на продължавано престъпление и повторно в немаловажен случай, с цел да набавят за себе си имотна облага са възбудили и поддържали заблуждение в Т. Н. Т., а първият - и във В. Т. Г. и с това им причинили имотна вреда в размер на 12 000 лв. на Т., а на Г. в размер на 5867,47 лв., или общо в размер на 17 867,47 лв. за подс. Ангелов, като измамата за подс. Ангелов е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, а за подс. Р. е в големи размери, поради което и на основание чл. 211 вр. чл. 210, ал. 1, т. 4 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подс. Ангелов и чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подс. Р. и при условията на чл. 54 от НК са им наложени наказания от 7 години лишаване от свобода на подс. Ангелов и 3 години лишаване от свобода на подс. Р., търпими при първоначален строг режим за подс. Ангелов и общ за подс. Радев. Уважени са предявените от пострадалите Т. Н. Т. и В. Т. Г. граждански искове съответно за сумите от 12000 лева на първия и 5867,47 лв. на втория, представляващи обезщетения за причинените им имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на увреждането им до окончателното им изплащане. Присъдата е била проверена от въззивната инстанция по жалба на защитниците на двамата подсъдими с оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и явна несправедливост на наложените им наказания с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда и за двамата жалбоподатели, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло. В искането от името на осъдения Р. се навеждат наново оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довело до ограничаване правото му на защита, за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното му наказание, съставляващи основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, като се отправя искане за отмяна на "присъдата" и връщане на делото за ново разглеждане, без да се посочва от кой стадий на наказателния процес, алтернативно се поддържа искане за намаляване на размера на наложеното му наказание. Било е подадено искане за възобновяване на наказателното дело и от името на осъдения В. А., като с решение № 109 от 24.06.2009 г. по н. д. № 46/2009 г. на ВКС - III н.о. същото е оставено без уважение. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 от НПК и има за предмет въззивно решение, непроверено от касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо, като разгледано по същество, същото е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: По-голямата част от искането визира обосноваността на първоинстанционния съдебен акт, който, проверен от въззивната инстанция, бил допълнен с възприемане и на нови фактически положения, което било процесуално недопустимо. И друг път ВКС е имал възможността да посочи, че на проверка и в производството по глава 33 от НПК на проверка се подлага въззивният съдебен акт, щом като първоинстанционният е бил атакуван пред втората инстанция и е предизвикано произнасянето й по съществото на делото. Щом това е така, то упреците на осъденото лице следва да визират акта на тази инстанция и какво в разрез със закона не е направила или какви пропуски на първата инстанция не е отстранила, ако това е било възможно. В случая не може да се говори за липса на мотиви към присъдата на районния съд, за да се приеме наличие на съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на осъдения Р., а ако те са били пестеливи, в самото искане е посочено допълването им от въззивната инстанция, което е било и нейно задължение. От друга страна, правото да установяват фактите по делото са двете инстанционни съдилища, те имат право да дадат вяра на едни пред други доказателствени източници, като обосноват становището си и възприетите от тях факти не могат да бъдат подменяни от касационната инстанция. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК и като е отстранил твърдяната от защитата на осъдения Р. "непълнота" на доказателствената основа чрез прочитане показанията на неоткрития за призоваване като свидетел Й, е изложил вижданията си относно противоречията между отделните доказателствени източници, включително е отговорил на възраженията на страните, главно на подсъдимите и защитниците им, защо не възприема тяхната теза по обвинението, приемайки я за защитна. С това е отговорил и на основното им възражение относно процесуалната годност на извършените разпознавания, касаещи авторството им за осъществяване на инкриминираното деяние, както и защо възприема показанията на пострадалия св. Т. Т. относно размера на причинената му вреда, подкрепяйки изводите си и с анализа им с останалите гласни и писмени доказателства. Поради това ВКС намира, че не е налице както основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 и 2 вр.ал. 1, т. 2 от НПК, а доколкото нарушението на материалния закон се свързва само с фактите относно авторството на деянието в лицето и на осъдения Р. - при възприетите от съдилищата факти не е налице и основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 2 вр.ал. 1, т. 1 от НПК. Искането е и вътрешно противоречиво, като с поддържане на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК фактически се цели увеличаване тежестта на основното оплакване за явна несправедливост на наложеното на осъдения Р. наказание. С наведените доводи се признава участието му в извършване на деянието, предмет на обвинението му, но същото се омаловажава до степен, която да позволи много по-благоприятното му третиране като извършител на тази противоправна проява. Това би могло да се приеме, ако от приложената по делото справка за съдимост не се установяват редица други негови "прегрешения", три от които са също за участие в измами над други лица, станали възможни при протакането на настоящето наказателно производство. В случая, фактите по делото са установени надлежно и няма основание да се приеме, че по някакъв начин е било ограничено правото на защита на осъдения Р. Обективната истина е установена със съответните процесуални инструменти и тя е такава, каквато са я приели съдилища. В рамките на установените по делото факти материалното право е приложено правилно, като с основание отговорността на Р. е ангажирана по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Искането на осъдения не е съобразено и с високата обществена опасност на деянието му, за осъществяване на което е "заложено" на желанието на пострадалия Т. Т. за бързо забогатяване. Именно за създаване на обстановка на липса на правила в бизнеса спомагат деяния като процесното, с което обществената им опасност нараства, особено с увеличаване на броя им, а оттам и вредните последици за обществото ни като цяло. За това особено красноречиво сочат последните осъждания на Р. все за измами, което пък налага по-сериозно наказание за поправянето и превъзпитаването му. Затова неоснователно е възражението за явна несправедливост на определеното му наказание, тъй като за постигане на целите по чл. 36 от НК значение имат и онези обстоятелства относно личността на дееца, възникнали след инкриминираното деяние, но влияещи върху изводите за необходимите пенитенциарни мерки върху дееца. В случая са налице такива негативни обстоятелства и те дават основание да се подкрепи становището на инстанционните съдилища за налагане на едно по-сериозно наказание на Р., което и в този му размер е близко до законовия минимум за този вид престъпления, поради което и доводите му за наличие на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НПК също следва да бъдат оставени без уважение, а оттам - и искането му за възобновяване като цяло. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение на основание чл. 424, ал. 1 от НПК