Решение № 8394 от 6.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4354/2016 г.

Решение № 8394 от 6.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4354/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от С. М. Х. (SAFI MOHAMMAD HAYAT), гражданин на Афганистан, представляван от адв. И., срещу решение № 641 от 5.02.2016 г., постановено по адм. дело № 9900/2015 г. по описа на Административен съд - С. град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № УРИ 5392-6366/01.10.2015 г. (посочена в решението с непълен номер "заповед № УРИ 5392"), издадена от ВПД началник на сектор "Миграция" - СДВР за налагане на чужденеца на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 39а, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 41, т. 2 ЗЧРБ - "принудително отвеждане до границата на Р. Б.". По поддържаните оплаквания за неправилност на оспореното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Като процесуален порок на съдебния акт се сочи несъответствие на съдържанието му с изискванията на чл. 172а, ал. 2 АПК, изразяващо се в липса на произнасяне по възражението за нарушено право на защита в процедурата по прилагане на ПАМ. По съществото на спора се релевират идентични на изложените в първоинстанционното производство доводи за незаконосъобразност на атакуваната заповед - неопределяне от административния орган на срок за доброволно напускане в противоречие с правилото на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ. Ответната страна - началник сектор "Миграция" - СДВР, не изразява становище. Участвалият в касационното производство прокурор мотивира заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, като разгледа жалбата по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, я намира за неоснователна, по следните съображения: За да постанови обективирания в атакуваното решение резултат, първоинстанционният съд е формирал извод за отсъствие на нарушения, компрометиращи законосъобразността на приложената спрямо чуждия гражданин ПАМ. Преценил е, че актът е постановен от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Правомерността на разпореденото принудително отвеждане на чужденеца до границата съдът е обосновал с доказано по делото осъществяване на фактическите основания, субсумиращи се в хипотезата на чл. 41, т. 2 ЗЧРБ - жалбоподателят не е напуснал страната след прекратяване на производството за предоставяне закрила по ЗУБ с влязло в сила Решение № ДХ 3310/9.03.2015 г. на решаващ орган при ДАБ, като същият е бил обявен за общодържавно издирване на 24.07.2015 г. и е бил задържан на 1.10.2015 г. без документи за самоличност при проведена специализирана полицейска операция по противодействие на незаконната миграция на територията на гр. С.. Според съда, освен че липсват данни за манифестирана от адресата на мярката воля за доброволно напускане на страната, определянето на срок по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ не е елемент от фактическото основание за прилагане на ПАМ, поради което този пропуск в съдържанието на акта не засяга законосъобразността на волеизявлението. Решението е правилно. Касационната проверка констатира липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на спора от първата инстанция. Съдът е ценил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, формирал е изводи по доказателствения материал и по релевираните в жалбата съображения, обсъдил е фактите от значение за правилното разрешаване на правния спор. Решението е надлежно мотивирано, спазени са изискванията на чл. 168 и чл. 172а, ал. 2 АПК - към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. Твърдяното непроизнасяне по конкретен довод на оспорващия (неизслушване от административния орган) в случая не представлява съществен пропуск, т. к. не рефлектира върху постановения от съда краен правен резултат, от една страна, а от друга - правото на защита на чужденеца е надлежно упражнено във фазата на съдебното обжалване на наложената му ограничителна мярка. В хода на производството пред АССГ жалбоподателят не е ангажирал доказателства, опровергаващи фактическите констатации на издателя на заповедта, респ. - водещи на друг правен извод, различен от възприетия от съда. Поради това, противно на оплакванията на касатора, съдебният акт не е засегнат от процесуален порок. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с релевантната правна уредба, съотнесена към конкретните фактически установявания по казуса, съдът е направил верен извод за законосъобразност на оспорената заповед, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Неоснователно е възражението на чужденеца за незаконосъобразно наложена мярка, поради лишаването му от участие в административното производство. Процедурата по прилагане на ПАМ по специалния закон (ЗЧРБ) с оглед характера и предназначението й започва, развива се и приключва по почин на органа, който при формиране на завършващото я волеизявление, дължи преценка на плоскостта на дефинираното в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ конкретно проявление на принципа на съразмерност. Видно от данните по делото, неизслушването на засегнатото лице преди издаването на акта не може да се квалифицира като отменително основание, т. к. по никакъв начин не засяга материалната законосъобразност на разпоредената мярка на държавна принуда. Неучастието на чужденеца в административното производство не му е попречило да организира адекватно и ефективно защитата си пред съда. Доказателства, оборващи посочените в докладната записка данни не са представени, независимо, че в съдебната фаза на производството жалбоподателят е бил запознат с административната преписка и е бил надлежно представляван от упълномощен от него адвокат. Отделно от това, спецификата на регулираните от ЗЧРБ обществени отношения и индивидуалната оценка на обстоятелствата по случая предопределя незабавното произнасяне на органа в защита на важен държавен и обществен интерес по смисъла на чл. 34, ал. 4 АПК, поради което допуснатото отклонение от общите правила на административния процес е оправдано от легитимна цел. Не е налице непропорционално засягане на процесуалните права на адресата на мярката, т. к. същият е упражнил в пълна степен правото си на защита в производството по съдебен контрол. Правилно е заключението на съда за възникване на предпоставките по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ, обуславящи принудително отвеждане на С. М. Х. до границата на РБ - чужденецът продължава да пребивава в страната след изтичане на разрешения му срок, в случая - след настъпване на правопрекратяващия юридически факт на отказана по ЗУБ закрила. Ненапускането на Р. Б. след непризнато право на статут по ЗУБ попада в хипотезата на приложената от ответника по жалбата норма. Установеното влизане на чужденеца в страната не по законоустановения ред, за което е била издадена предходна заповед за принудителното му отвеждане до границата с основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ (рег. ОЧ-730/19.11.2014 г.), последвалото прекратяване на инициираното от него производство пред ДАБ, обявяването му за общодържавно издирване, обстоятелствата по задържането му и издаването на заповед за настаняване в СДВНЧ, предпоставят незаконен престой на лицето по смисъла на чл. 41, т. 2, пр. 1 ЗЧРБ, санкциониран от закона с мярката по чл. 39а, т. 2 с. з. Основният спорен по делото въпрос се концентрира върху приложението на изискването на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ, по силата на което в заповедта за налагане на ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 1 и 2 се определя срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да изпълни доброволно задължението за връщане. Споделима е преценката на първостепенния съд, че отсъствието на такъв срок в административния акт не опорочава волеизявлението на компетентния орган за прилагане на ПАМ. Определянето на срок за доброволно напускане на страната не е елемент от фактическия състав за прилагане на мярката, а установено от закона производствено правило по издаването й, поради което преценката по чл. 146, т. 3 АПК следва да съобрази доколко този пропуск се отразява на съдържанието на акта и засяга правата на неговия адресат. Разпореждането по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ е свързано с изпълнението на заповедта по чл. 39а с. з., а производството по изпълнението на административния акт поначало е последващо съдебната фаза по оспорването му, развива се по правилата на Дял пети, Г. ХVII АПК и е неотносимо към законосъобразността на властническото волеизявление, респ. към правилността на съдебното решение. Механичното съотнасяне на цитираното изискване към двете хипотези на чл. 41, т. 2 ЗЧРБ би лишило от фактическо и правно битие мярката, т. к. при всяко ненапускане на страната в рамките на определения със заповед за принудително отвеждане срок за доброволно връщане, органът следва да издава нова заповед с идентична разпоредителна част и бидейки обвързан от правилото на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ и при липса на изключения по ал. 4 на същата норма, отново да предостави срок за доброволно напускане. Подобно тълкуване на разпоредбата е немислимо - не това е целта и смисълът на закона. Налагането на процесната ПАМ не е обвързано от определянето на срок за доброволно връщане, изпълнението на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ не е условие за издаване на акт от категорията на обжалвания, поради което възраженията на жалбоподателя на тази плоскост са несъстоятелни. Дори хипотетично да се приеме, че предоставянето на срок за доброволно напускане е неотменим и поради това задължителен реквизит на акта по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, пропускът на органа не засяга правата на адресата и не може да бъде преценен като съществен. В настоящия случай са налице основания да се счита, че непредоставянето на срок за доброволно изпълнение не е в колизия с целите на Директива 2008/115 /ЕО/ на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за завръщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, за прекратяване на незаконния престой на граждани на трети страни по справедлива и прозрачна процедура. Фактите по делото обосновават правилността на решението на административния орган да предпочете принудителното извеждане пред доброволното връщане. Представената по делото декларация от 9.10.2015 г. на български гражданин за осигуряване до изпълнението на ПАМ на жилище и издръжка на жалбоподателя, освен, че е съставена след издаване на акта, е неотносима към предмета на спора. Без връзка с казуса са и доказателствата относно икономическата възможност на декларатора да обезпечи заявената издръжка и подслон. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице визираните в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението на АССГ следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение