Решение № 6619 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3824/2021 г.

Решение № 6619 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3824/2021 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от К. П. от гр. Мартен, община Русе, против Решение № 56/8.01.2021 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. дело № 482/2020 година. С него съдът отхвърлил жалбата му срещу Решение № 2153-17-75/29.07.2020 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) - Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 2140-17-224/8.04.2020 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване ("ПО") при ТП на НОИ - Русе, с което е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и го е осъдил да заплати 100 лева разноски. В жалбата се поддържат възражения, които са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл. 69б, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и необоснованост. Претендира за отмяна на обжалваното съдебно решение и на оспорения административен акт, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуален представител – И. К., в писмен отговор по делото оспорва касационната жалба, като счита същата за неоснователна, а решението на първоинстанционния административен съд за правилно. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че съдът правилно е приложил материалния закон – чл. 69б, ал. 2 КСО в относимата редакция и законосъобразно не е зачел стажа на К. П., за който не е доказано, че е от втора категория труд. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е основателна. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на К. П. против Решение № 2153-17- 75/29.07.2020 г. на директора на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 2140-17-224/8.04.2020 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе, последното съдържащо отказ на жалбоподателя да бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и на основание чл. 69, ал. 2 КСО. При постановяването му съдът е изследвал спорните по делото факти и въз основа на приетите доказателства, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, е достигнал до извод, че лицето не е придобило право на пенсия при наличие на предпоставките по чл. 69б, ал. 2 КСО. Поради недоказаност на фактическия състав на така цитираната норма от страна на жалбоподателя, съдът е отхвърлил оспорването срещу решението на директора на ТП на НОИ – Русе. Решението на административния съд е валидно, допустимо, но неправилно. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че обжалваният административен акт е постановен при липса на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Административният орган е нарушил един от основните принципи на административния процес – принципа на служебно начало, визиран в чл. 9, ал. 2 и ал. 4, предл. първо АПК, досежно задължението на административния орган да събере всички необходими доказателства и когато няма искане от заинтересованите лица, както и да осъществи процесуално съдействие на страните за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса - предмет на производството, включително със споразумение. Касационният жалбоподател възразява основателно, че съдът не е признал труда му, положен на длъжност "машинист помпист" към СЕП "Водно стопанство" – Русе за втора категория и за периода 26.01.1984 г. – 15.08.1988 година. При неизяснена фактическа обстановка от страна на административния орган, който не е изпълнил произтичащото от чл. 9, ал. 2 и ал. 4 АПК задължение по чл. 35 АПК, първоинстанционният съд е възприел изводите на директора на ТП на НОИ – Русе и е достигнал до необоснован правен извод, че трудът на жалбоподателя на тази длъжност следва да се зачете от трета категория, а не от втора. В решението си директорът на ТП на НОИ – Русе и като се позовава единствено на записа в трудовата книжка на П., намира, че този стаж не попада в обхвата на т. 26 и т. 66и от ПКТП (отм.);. Органът счита, че съгласно разпоредбите на т. 26 и т. 66и от ПКТП (отм.); трудът на строително - монтажните работници и ИТР до началник на строителен обект вкл. работещи непосредствено на обектите от строително - монтажната дейност, във водопроводно, инженерно, мостово, пътно, мелиоративно и минно строителство, монтаж на машини и електро - технологични въоръжения и оборудване, строителство и монтаж на енергийни обекти и съоръжения, както и на съобщителни мрежи и съоръжения в специализираните строителни, монтажни и ремонтни фирми и организации, се зачита от втора категория. Съобразно така посочените текстове, ответната страна достига до извод, че за да се зачете от втора категория положеният труд на длъжност "машинист помпист" към СЕП "Водно стопанство" – Русе, той следва да е осъществен в строителството, реконструкцията, модернизацията и ремонта, а не в експлоатацията, както е отразено в трудовата книжка на жалбоподателя. Изрично в решението си директорът на ТП на НОИ – Русе посочва, че от страна на К. П. не са представени допълнителни доказателства, относно спецификата и натовареността на полагания труд, които да сочат на друг правен извод. Видно от данните по делото със заявление с вх. № 2113-17-1375/12.08.2019 г. лицето е поискало от директора на ТП на НОИ – Русе да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при зачитане на положения от него труд от втора категория. В заявлението си изрично е записал, че желае размерът на пенсията да бъде изчислен по реда на чл. 70, ал. 4 – ал. 7 КСО и да се вземе предвид осигурителния му доход за периода 1.07.1991 г. – 30.06.1994 година. Според приложено към заявлението писмено доказателство, а именно препис извлечение от трудова книжка №VI-647, издадена на 22.09.1982 г. от АПК - Русе (л. 23-25 от първоинстанционното дело), жалбоподателят е работил в СЕП "Водно стопанство" – Русе на длъжност "машинист помпист", като е бил пети разряд, а дейността е била експлоатационна. Положеният от лицето труд на тази длъжност е от 26.01.1984 г. до 15.08.1988 година. Стажът, отразен в трудовата книжка с думи и цифри, възлиза на 4 г. 6 м. и 20 дни. Съгласно разпоредбата на чл. 35 АПК, административният акт се издава след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на страните. Настоящият съдебен състав намира, че административният орган е допуснал нарушение на тази норма, и защото не е предприел необходимите действия за изясняване на обективната действителност предвид твърденията на жалбоподателя. Следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 36, ал. 1 АПК изрично формулира задължението на административния орган служебно да събира доказателства за изясняване на фактите и обстоятелствата по поставения за разрешаване пред него въпрос. За да спази изискването на чл. 35 АПК органът е трябвало да събере конкретни доказателства относно характера, вида на работата на "машинист помпист" и да прецени трудовите функции на П., с оглед основната дейност на Строително – експлоатационното предприятие "Водно стопанство" – Русе, което е нормативно установено изискване и на чл. 104, ал. 1 КСО. Органът също така е следвало да установи обстоятелството и съответно да го обсъди, а именно дали отбелязаната в трудовата книжка "вид дейност " – "експлоатационна", съответства на изпълняваните от лицето трудови задължения, с които е бил ангажиран, къде е било мястото му на работа съобразно трудовите договорености с работодателя, какъв е бил статутът на плаващото съоръжение и за какъв период от време то е било временно закрепено към брега на реката. За спорния период, през който е положен трудът му – 26.01.1984 г. – 15.08.1988 г. приложение е намерил Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране (обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.1967 г., сега отм.), съответно § 2 от ПМС № 75 от 1998 г. за отменяне на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (обн., ДВ, бр. 123 от 1998 г.), съгласно който трудовият стаж при пенсиониране на работниците и служителите, придобит до 31 декември 1999 г. включително, се зачита от съответната категория по действащия до тази дата Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП). Съобразно последно цитираната норма и предвид разпоредбата на § 9, ал. 1 ПЗР на КСО, признаването на осигурителен стаж и категорията труд следва да стане съгласно действащите дотогава правни норми, доколкото разпоредбите на ПКТП в относимите редакции (отм.); са материалноправни и са уреждали в случая спорните правоотношения за периода 26.01.1984 г. – 15.08.1988 година. В конкретната фактическа обстановка, а и от анализа на събраните по делото и административната преписка доказателства следва, че не са установени по категоричен начин условията на работата, която лицето е изпълнявало в процесния период. Незаконосъобразен поради това се явява изводът на административния съд, че безспорно е доказано, че видът и характерът на изпълняваната от П. длъжност - "машинист помпист" към СЕП "Водно стопанство" – Русе е експлоатационна, а не строително – монтажна и поради това трудът му се зачита за трета категория, а не за втора. С оглед пълнота на изложението следва да се посочи, че за осигурителен стаж, положен при условията на втора категория труд, органът правилно е зачел на жалбоподателя изброените по - долу периоди. По представено удостоверение обр. УП - 3 №А2-37/16.07.2019 г., издадено от "Пристанищен комплекс Русе" ЕАД, за времето от 29.09.1982 г. до 28.05.1983 г. са зачетени 00 г. 07 м. 29 д на длъжността "ПРМ шофьор". Този период е възприет от органа като стаж, положен по т. 53 от Правилника за категоризиране труда при пенсиониране (ПКТП, отм.). На основание удостоверение обр. УП - 3 № 107/10.07.2019 г., издадено от "СОМАТ" АД, на жалбоподателя за времето от 2.08.1983 г. до 25.01.1984 г. - са зачетени 00 г. 05 м. 23 д., съответно от 16.08.1988 г. до 3.09.1990 г. - 02 г. 00 м. 17 д., от 17.12.1990 г. до 28.09.1994 г. - 03 г. 09 м. 11 д., от 7.10.1994 г. до 10.08.1995 г. - 00 г. 10 м. 03 д., като "шофьор на автомобил 20 тона". Този период също е отбелязан като стаж, положен по т. 53а от ПКТП (отм.);. Съгласно представена трудова книжка №VI-647/22.09.1982 г., удостоверение обр. УП - 2 № 82/15.11.2019 г. за периода от 21.05.1998 г. до 26.07.2004 г. са зачетени 05 г. 10 м. 26 д. също на длъжност "шофьор на автомобил 20 тона" към "СОМАТ". Органът е изяснил обстоятелството, че този период е зачетен като стаж, положен по т. 53а от ПКТП (отм.); и чл. 2, т. 25 от Наредбата за категоризиране труда при пенсиониране (НКТП), съответно по представена трудова книжка №VI-647/22.09.1982 г. за периода от 6.04.2009 г. до 9.09.2009 г. – трудовият му стаж възлиза на 00 г. 05 м. 03 д. като "шофьор на автомобил 20 тона". Стажът също е зачетен като положен по чл. 2, т. 25 от HKTП. Съдът след преценка на категориите труд правилно е заключил, че доказания до момента труд, който се зачита от втора категория, възлиза на 14 години, 1 месец и 29 дни, като тук влизат и 7 дена неплатен отпуск при осигурителя "Сомат" АД, които следва да бъдат признати за трудов стаж. Съдът е изложил и обосновани доводи, че положеният от жалбоподателя труд в Кралство Испания и зачетен от органа, за периода съгласно представения от жалбоподателя формуляр Е202 ES от 5.02.2020 г., следва да е от втора категория. От негова страна законосъобразно е установена продължителността на положения от жалбоподателя труд в Испания, а именно 12 години, 10 месеца и 2 дни. Или към датата на подаване на заявлението за отпускане на лична пенсия за ОСВ жалбоподателят е имал 27 години и 1 ден трудов стаж, който се зачита от втора категория и съответно отговаря на изискването на чл. 69б, ал. 2 КСО да има поне 15 години стаж от втора категория труд. Жалбоподателят основава своето претендирано материално право на разпоредбата на чл. 69б, ал. 2 (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2017 г., в сила от 1.01.2018 г.) КСО. Същата дава право на лицата, които са работили 15 години при условията на втора категория труд да придобият право на пенсия, при сбъдване на следните условия: навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 52 години и 8 месеца за жените и 57 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете, като от 31 декември 2015 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на 60-годишна възраст. Възникването на субективното право на К. П., следователно е обусловено от наличието на три кумулативно съществуващи предпоставки – достигната възраст, признат стаж при условията на втора категория труд от поне 15 години и сбор от осигурителен стаж и възраст, който за мъжете е 100. Във връзка с второто поддържано касационно оплакване относно стажа положен в Кралство Испания и неговото превръщане по реда на чл. 104, ал. 2 КСО поради забраната в чл. 16, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), касационната инстанция намира следното: Първоинстанционният административен съд е зачел на касатора осигурителните периоди за придобит осигурителен стаж в Кралство Испания в размер на 12 години, 10 месеца и 2 дни, които не съвпадат с друг осигурителен период, като положеният труд е втора категория. В конкретната хипотеза претендираното право на жалбоподателя произтича от Кодекса за социално осигуряване и Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност (ОВ L 166, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82, или само "Регламента"). Според чл. 94, ал. 1 КСО, в относимата към датата на заявлението редакция – 12.08.2019 г., при издаване на административния акт, пенсиите и добавките към тях се отпускат от датата на придобиване на правото, ако заявлението с необходимите документи е подадено в 2 - месечен срок от тази дата. Ако документите са подадени след изтичане на 2 - месечния срок от придобиване на правото, пенсиите се отпускат от датата на подаването им. Съдът при обсъждане наличието на материалните предпоставки във връзка с възникване правото на лицето се е позовал както на националното право, така и на чл. 5, § 1 от Регламента. Съгласно него, когато законодателството на държава-членка поставя отпускането на определени обезщетения в зависимост от осигурителен период, придобит само от специфична дейност като заето или като самостоятелно заето лице или от дейност, обхваната от специална схема за наети лица или самостоятелно заети лица, компетентната институция на тази държава-членка зачита периодите, завършени съгласно законодателството на други държави-членки, само ако е по съответстваща схема или, ако това не е налице - по същата професия или, ако е необходимо - по същата дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Ако, след като се зачетат така завършените периоди, заинтересованото лице не отговаря на условията за получаване на обезщетенията по специална схема, тези периоди се зачитат за целите на отпускане на обезщетенията по общата схема или ако това не е налице, по схемата, приложима за работници или служители, съгласно случая, при условие, че заинтересованото лице е било включено в някоя от тези схеми. Противно на замисъла вложен в чл. 5 от Регламента, първоинстанционният административен съд е достигнал до неправилен извод, че зачетеният на касатора стаж от 12 години, 10 месеца и 2 дни, като положен при втора категория труд в Кралство Испания, за периоди различни от установените от органа, не следва да се превръща по реда на чл. 104, ал. 2 КСО и чл. 16, ал. 4 НПОС. В случая ограничението, което въвежда чл. 16, ал. 4 (Нова - ДВ, бр. 2 от 2010 г., в сила от 1.01.2010 г., изм. - ДВ, бр. 16 от 2012 г., в сила от 1.01.2012 г., изм. - ДВ, бр. 40 от 2019 г., в сила от 1.01.2019 г.) НПОС, а именно, че цит": осигурителен стаж, зачетен от друга държава, с която Република България прилага международен договор или европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, като положен при специфични условия на труд, съответстващ на първа или втора категория труд по българското законодателство, се взема предвид при преценка на правото на пенсия в неговата календарна продължителност, без да се превръща по реда на чл. 104, ал. 2 - 9 от КСО", поставя в неравноправно положение българските граждани, положили труд извън пределите на България, за които се прилага Регламента, спрямо тези, положили труд в пределите на Република България, и за които нормата на чл. 69б, ал. 2, т. 1 КСО е относима, след превръщането та стажа по чл. 104, ал. 2 и ал. 9 КСО. Жалбоподателят е български гражданин, който е упражнил правото си на пребиваване в друга държава членка – в случая в Испания. Съобразно на чл. 48, ал. 1 и чл. 49, ал. 1 ДФЕС той има призната, като гражданин на ЕС, свобода на движение и на пребиваване на територията на държавите членки (решение Salgado Gonzбlez, EU: C: 2013: 86, вж. по-специално решения Bosman, EU: C: 1995: 463, т. 96, ITC, EU: C: 2007: 16, т. ЗЗ и Zentralbetriebsrat der gemeinnьtzigen Salzburger Landeskliniken, C-514/12, EU: C: 2013: 799, т. 35-37 от дело С - 103/13 на Съда на Европейския съюз). Това му право не следва да бъде ограничавано с нормата на чл. 16, ал. 4 НПОС в цитираната по-горе редакция и в частта, с която се забранява превръщането на стажа му, признат по Регламента, по реда на чл. 104, ал. 2 – ал. 9 КСО. Принципът на ефективност на правото на ЕС, който намира проявление в конкретната хипотеза, изисква разпоредбата на чл. 5 от Регламента да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като настоящата по чл. 16, ал. 4 НПОС да ограничава правата на българските граждани, свързани с упражнено право на труд на територията на друга държава-членка на ЕС и произтичащото от този факт право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, последното придобито по националния български закон, както и да бъде превърнат осигурителният стаж към трета категория труд, независимо, че е положен в друга държава членка на ЕС. В този смисъл националните правни норми не следва да правят практически невъзможно или прекалено трудно упражняването на правата на българските граждани, предоставени им по закона и правото на ЕС. В допълнение, принципът на равностойност на правото на ЕС също не допуска да се прилагат правила, които предвиждат по-благоприятен ред, в случая в производството по установяване правото на пенсия по чл. 69б, ал. 2 КСО за българските граждани, за които правопораждащите правото факти са се осъществили изцяло на територията на Република България, спрямо българските граждани положили труд в друга държава-членка на ЕС. Трудът за последните освен, че следва да се зачита за възникване на правото на пенсия за ОСВ, следва и да се преобразува по реда на чл. 104, ал. 2 и ал. 9 КСО. Поддържаният от настоящия съдебен състав извод за неравнопоставеност на жалбоподателя се извежда и от чл. 6 от Регламента. Според текста, освен ако друго не е предвидено в Регламента, компетентната институция на държава членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения, зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава - членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Така разписан текстът на чл. 6 от Регламента е свързан с придобиване на субективното право на пенсия на лицето, при наличие на материалните предпоставки по съответния национален закон и зачитане на периодите на осигуреност, които са завършени в друга държава членка, и не съвпадат с тези по вътрешното право. По силата на нормата на чл. 52, ал. 1, б. "б" от Регламента, компетентната институция, каквато се явява българският Национален осигурителен институт, изчислява размера на дължимото се обезщетение, чрез определяне на теоретичен размер и впоследствие на действителен размер (пропорционално обезщетение), но лицето следва да е придобило право на пенсия, а с даденото от съда тълкуване на чл. 16, ал. 4 НПОС е очевидно, че то няма придобито право по чл. 69б, ал. 2 КСО за да се изчисли пропорционалния размер на пенсията. Противното разбиране, основано на тълкуването на чл. 16, ал. 4 НПОС дадено от първоинстанционния съд, би нарушило не само правото на ЕС и неговите принципи, но и конституционно установения принцип на равенство, предвиден в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България. Последният означава равенство на гражданите пред закона и недопустимост на ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. На следващо място текстът на чл. 16, ал. 4 НПОС е в противоречие и с чл. 48 от Конституцията на Република България, гарантиращ правото на труд на гражданите, защото с него на практика държавата създава нормативни ограничения за осъществяване на това право, ако след това няма да бъдат зачетени последиците от упражняването му за някои български граждани. Нормата на чл. 16, ал. 4 НПОС е в противоречие и с основен принцип на осигуряването, заложен в чл. 3, т. 3 КСО, а именно принципа на равнопоставеност на осигурените лица, гарантиращ и произтичащите от това равни права при реализиране на правото на социално осигуряване, съответно придобиване право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съобразно изложените аргументи и доводи следва да се обобщи, че текстът на чл. 16, ал. 4 НПОС, в частта, с която е посочено, че цит. ": без да се превръща по реда на чл. 104, ал. 2 - 9 от КСО", противоречи както на нормите и принципите на правото на ЕС, така и на националното законодателство. На това основание и на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове разпоредбата на чл. 16, ал. 4 НПОС в цитираната й част, не следва да се прилага по отношение на жалбоподателя. Приложим в случая е чл. 104, ал. 2 КСО и зачетеният от втора категория труд на жалбоподателя по силата на Регламента, положен в Кралство Испания, следва да бъде превърнат към трета категория труд. По изложените съображения касационната инстанция намира, че предвид допуснатото от директора на ТП на НОИ – Русе съществено нарушение на административнопроизводствените правила - на чл. 9, ал. 2 и ал. 4, предл. първо АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК при постановяване на решението си, довело и до нарушение на материалния закон, неправилно административният съд е приел, че същото е законосъобразен индивидуален административен акт. С оглед приетите за установени по делото факти, основателни са доводите на касатора за допуснати нарушения на материалния закон от Административен съд Русе, довели до неговото неправилно приложение. Горното обуславя наличието на хипотезата на чл. 209, т. 3, предл. първо АПК, явяваща се касационно основание за отмяна на първоинстанционното решение, както и на решението на директора на ТП на НАИ – Русе и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ - Русе. В конкретната хипотеза съдът няма правомощие да се произнесе вместо органа по направеното от касатора заявление за отпускане на лична пенсия за ОСВ. На това основание и съобразно чл. 173, ал. 2, предл. 2 АПК делото следва да се върне на органа за ново произнасяне. При новото произнасяне по подаденото от П. заявление с дата 12.08.2019 г., административният орган след изпълнение на задължението си по чл. 35 АПК за изясняване на правно значимите факти, следва да определи отново категорията труд, положен от лицето на длъжност "машинист помпист" към СЕП "Водно стопанство" – Русе за периода 26.01.1984 г. – 15.08.1988 г., като съобрази приложимостта на ПКТП (отм.); за стажа до 31.12.1999 година. По – конкретно ръководителят на "ПО" при ТП на НОИ – Русе следва да събере доказателства относно характера, вида на работата на "машинист помпист" и конкретните трудови функции, с оглед основната дейност на Строително – експлоатационното предприятие "Водно стопанство" – Русе. Органът също така трябва да изясни обстоятелството и съответно да го обсъди, а именно какъв е бил характерът на отразената в трудовата му книжка "вид дейност" – "експлоатационна" и съответствала ли е тя на изпълняваните от лицето трудови задължения, с които е бил ангажиран, къде е било мястото на работа на П. съобразно трудовите договорености с работодателя, какъв е бил статутът на плаващото съоръжение и за какъв период от време е било временно закрепено към брега на реката. Органът при новото произнасяне по подаденото заявление на К. П. е длъжен и да превърне признатия в мотивите на настоящото решение общ трудов стаж от втора категория в размер на 27 години и 1 ден (съответстващ на изискването на чл. 69б, ал. 2 КСО), като четири години трудов стаж от втора категория се зачитат за пет години осигурителен стаж от трета категория (чл. 104, ал. 2 КСО) и да направи нова преценка за кумулативното наличие на материалните предпоставки чл. 69б, ал. 2 КСО. По разноските: С оглед изхода на правния спор основателна се явява касаторовата претенция за присъждане на съдебните разноски пред първоинстанционния административен съд и пред Върховния административен съд. На основание чл. 143, ал. 1 АПК същите възлизат на 1830 лева, от които заплатено адвокатско възнаграждение по първоинстанционното дело в размер на 1200 лева, което с оглед фактическата и прана сложност на делото не следва да бъде намалено поради прекомерност, сумата от 30 лева за заплатена държавна такса по касационното дело и 600 лева за адвокатско възнаграждение по същото. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение