Решение № 6882 от 5.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7310/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Главна дирекция Борба с организираната престъпност (ГДБОП) при Министерство на вътрешните работи (МВР) срещу Решение 811/02.05.2023 г. на Административен съд (АС) Пловдив, постановено по адм. дело 178/2023 г. С обжалваното решение е обявена за нищожна Заповед 1266з-94/13.01.2023 г. на директора на ГДБОП при МВР и МВР е осъдено да заплати разноски по делото. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно - необосновано и постановено в нарушение на материалния закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда, че оспорваната заповед противоречи на изискванията за командироване, установени в чл. 169, ал. 1 и чл. 181а от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Сочи, че специфичната хипотеза на командироване, уредена в чл. 181а ЗМВР не предвижда изрична компетентност, като няма и изрично препращане на нормата към чл. 169, ал. 1 ЗМВР, относно компетентността на органа по командироване. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че Заповед 1266з-94/13.01.2023 г. на директора на ГДБОП е издадена от компетентен орган. Оспорва и изводите на съда, че липсват мотиви за командироването, както и че с оспорената заповед е въведена едностранна промяна на функционалните задължения на заеманата от държавния служител длъжност. Моли обжалваното решение да се отмени и се постанови ново, като се отхвърли жалбата срещу Заповед 1266з-94/13.01.2023 г. на директора на ГДБОП. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. Георгиева. По делото са представени писмени бележки от юрк. Бонев, в които се преповтаря изложеното в касационната жалба. Ответникът по касация Д. М. А., с писмена молба от 16.04.2024 г., оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол пред АС Пловдив е била Заповед 1266з-94/13.01.2023 г. на директора на ГДБОП при МВР, с която на основание чл. 41, ал. 3, т. 2, ал. 4 и чл. 181а ЗМВР, в изпълнение на Заповед 8121К-200/11.01.2023 г. на главния секретар на МВР, издадена във връзка с Докладна записка рег. 3282р-84/10.01.2023 г. по описа на Главна дирекция Гранична полиция (ГДГП) МВР, комисар Д. М. А. началник на отдел Център-южен към ГДБОП МВР е командирован в Гранично полицейско управление Резово към Регионална дирекция Гранична полиция при ГДГП, поради служебна необходимост, с цел обезпечаване на нормалното функциониране и изпълнението на възложените със закон на МВР задачи по противодействие на миграционния натиск, за подпомагане на дейностите по гранично наблюдение в зоната на СПО на българо-турската граница, за срок от 30 календарни дни, считано от датата на запознаване със заповедта. За да обяви заповедта за нищожна решаващият съд, след като е установил относимите за спора факти, е приел, че жалбоподателят като лице заемащо ръководна длъжност в МВР, би могъл да бъде командирован само от министъра на вътрешните работи или определено от него лице от министерството. Посочил е, че по делото лисвали доказателства за оправомощаването на такова лице. Отделно от това е приел, че оспорената заповед противоречи на изискванията за командироване, че фактическото основание за издаване на заповедта, а именно наличието на служебна необходимост, не е убедително доказано, както и че липсват съображения за необходимост от командироване на конкретния държавен служител. Решението е правилно. Съдът е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които правилно е установил фактите по делото. Същите не се оспорват от страните. Спорът е правен и се свежда до това дали лице, заемащо ръководна длъжност може, при условията на чл. 181а ЗМВР, да бъде командировано временно, при наличието на служебна необходимост, да изпълнява задълженията си в друго населено място от ръководителя на структурата, в която е назначено, в конкретния случай от директора на ГДБОП. Съгласно чл. 181а, ал. 1 ЗМВР при служебна необходимост служителите на МВР могат да бъдат командировани временно да изпълняват задълженията си в друго населено място. В разпоредбата не е посочено длъжностното лице, което има право да командирова служител на МВР временно да изпълнява задълженията си в друго населено място, както правилно е отбелязал и решаващият съд. При липсата на уредба относно това кой е компетентният орган, който да командирова служителите на МВР при условията на чл. 181а ЗМВР, решаващият съд правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 169, ал. 1 ЗМВР (предвид чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове) и правилно е приел, че в случая, с оглед заеманата от жалбоподателя (сега ответник по касация) ръководна длъжност, същият може да бъде командирован от министъра на вътрешните работи или упълномощено от него лице. Към изводите му настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК и не следва да ги преповтаря. Неоснователни са изложените в касационната жалба съображения за неправилност на изводите на съда относно органа, който следва да командирова служителя при условията на чл. 181а ЗМВР. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредбата за командировките в страната заповедта за командировка се издава от работодателя или от упълномощено от него длъжностно лице. Доколкото се касае за командироване на служител, наредбата намира приложение, още повече, че съгласно чл. 181а, ал. 3 ЗМВР за времето на командировка служителите имат право да получават освен брутното си възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия, по ред и в размери, определени с акт на Министерския съвет. Предвид чл. 158, т. 1 ЗМВР министърът на вътрешните работи е орган по назначаването на държавните служители на висши ръководни или ръководни длъжности в МВР, поради което същият притежава правомощието да командирова ръководните служители или оправомощено от него лице. Липсват доказателства за оправомощаването на директора на ГДБОП да командирова ръководни служители. Като е приел, че процесната заповед е издадена от некомпетентен орган, решаващият съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е необосновано. Изводите на съда почиват на правилен анализ на събраните доказателства по делото и са логични и последователни. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение на адвоката представлявал касационния жалбоподател при условията на чл. 38 ЗА, следва да се уважи и на адв. С. Донков се определи възнаграждение в размер на 750 лв. на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение