Решение № 10457 от 14.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5919/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите АПК във връзка с чл. 119 от КСО. Образувано е по жалбата на Н. Зарев от гр. София, чрез процесуалния представител адв. А. Черногорски против решение 1722/17.03.2021 г., постановено по адм. дело 2172/2020 г. по описа на Административен съд София град. С решението на първоинстанционния съд е отхвърлена жалбата на Н. Зарев срещу решение 1040-21-54/28.01.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София град и е осъден да заплати на ТП на НОИ София град разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Поддържат се доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено. Ответникът директорът на ТП на НОИ София град, представляван от ст. юрисконсулт К. Първанов в законоустановения срок изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли съдебният акт на Административен съд София град да бъде оставен в сила. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, поради което предлага то да бъде потвърдено. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София град е решение 1040-21-54/28.01.2020 г. на директора на ТП на НОИ София град, с което е потвърдено разпореждане 214-00-9837-4/03.09.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на ТП на НОИ София град. С разпореждането е наредено на основание чл. 114, ал. 3 и във вр. с чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО, Н. Зарев да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода 12.10.2018 г. 30.06.2019 г. в размер на 7 986.88 лв. главница. Административният орган е приел за установено, че за посочения период след извършена справка и данните подадени по реда на чл. 5, ал. 4 от КСО са заличени и липсва търговска дейност на дружеството, а за същия период лицето не е било осигурено по смисъла на чл. 10 от КСО и не е отговаряло на нормативните изисквания, предвидени в чл. 54а от КСО. По жалба на Н. Зарев по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО, директорът на ТП на НОИ София град се е произнесъл с решение 1040-21-54/28.01.2020 г., с което обжалваното разпореждане е прието за законосъобразно, а жалбата срещу него е била отхвърлена. За да отхвърли жалбата, с която е бил сезиран, първоинстанционният съд е приел, че обжалваното пред него решение и потвърденото със същото разпореждане са издадени от компетентни органи в изискуемата форма и при спазени административнопроизводствени правила. Съдът е обосновал тезата, че е осъществена предпоставката на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за издаване на разпореждане за възстановяване на получените от жалбоподателя суми за обезщетение за безработица, тъй като към деня на настъпване на осигурителния риск Зарев не е бил осигурено лице по смисъла на чл. 10 ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО, съответно за него не е възникнало право на обезщетение по чл. 54а от КСО, като изплатеното такова е получено без основание, което е установено при условията на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 от КСО, в относимата редакция, създава право на парично обезщетение за безработица за тези лица, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 9 месеца през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването, и които имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО (бр. 98 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.), според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност, съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 от КСО или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Наличието на валиден трудов договор е предпоставка за възникване на трудово правоотношение, но за възникването на осигурителното правоотношение са необходими още и основанията, изброени в чл. 10 от КСО в тяхното кумулативно проявление. Задължителна предпоставка за възникването и съществуването на осигурителното правоотношение, а оттам и на правото на парично обезщетение за безработица, е реалното осъществяване на трудова дейност от страна на лицето. Заличаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, се развива и протича между компетентния орган НОИ, и техния адресат - съответния работодател, осигурител. Съгласно цитираната норма на чл. 114, ал.2, т.2 КСО, добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на случаите, когато след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. Установени са нови данни и обстоятелства, имащи значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. След извършената проверка в Инго Траф за периода 10.09.2018 г. до 11.10.2018 г., данните са заличени поради липса на търговска дейност. За цитирания времеви период, Зарев не е осигурено лице по смисъла на чл. 10 от КСО и § 1, ал. 3 от ДР на КСО и не отговаря на изискванията по чл. 54а КСО. Липсата на доказателства за осъществявана от дружеството търговска и стопанска дейност през този период, включително и за реализирани приходи, изключва осъществяването на трудова дейност в негова полза от лицата, за които има подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. При невъзникнало осигурително правоотношение осигурителните вноски не са дължими. В КСО не се съдържа легална дефиниция за понятието добросъвестност при получаване на осигурителни плащания. С оглед общите принципи на правото, за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. Необосновани са възраженията за нарушени права при заличаване на процесните данни на работника. В осигурителното правоотношение със страни - осигурителят и НОИ, законодателят не е предвидил участие на осигуряваното лице, поради което законосъобразно административният съд е приел за неоснователно оплакването за нарушено право на защита. Правилно първоинстанционният съд е преценил, че при издаването на административния акт са съобразени принципите за съразмерност, равенство и предвидимост, на които се основава административното производство. Предвид гореизложеното, като е изяснил всички релевантни за спора факти и обстоятелства, и извел въз основа на тях правните си изводи, първоинстанционният съд е постановил правилен, законосъобразен и обоснован съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото, разноски на жалбоподателя не се следват, а претендираното юрисконсултско възнаграждение от ответника следва да бъде присъдено, на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК във вр. с чл 24 във вр. с чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ - 100 лв. за инстанция, но единствено за настоящата, предвид това, че пред първата инстанция са присъдени разноски в негова полза. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,