Решение № 290 от 15.5.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200131/2024 г.

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия М. Р. Ф., депозирана чрез защитниците му адвокат А. Р. и адвокат Б. Ж., срещу Решение № 1 от 8 януари 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 216/23 г. по описа на Апелативен съд – Варна, Наказателно отделение, 2. състав, в частта, в която е потвърдена осъдителната за подсъдимия първоинстанционна присъда. С касационната жалба са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Оплакването за първото е развито с подробни съображения за нарушено право на защита на подсъдимия, намерило израз в участието му в производството без осигуряване на устен и писмен превод в съдебната фаза на процеса. В същата връзка, но като отделно съществено процесуално нарушение е отбелязано непроизнасянето с нарочен диспозитив от въззивния съд, постановил отказ да предостави писмен превод от съдебни документи. Поддържа се, че така била препятствана възможността за обжалването на отказа. Доводът за явна несправедливост на наказанието е аргументиран с твърдения за подценяване на смекчаващите отговорността обстоятелства и непремерена оценка на осъжданията на подсъдимия за идентични престъпления, извършени преди „близо двадесет години“. Отправените в условията на алтернативност искания са за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или за изменението му чрез намаляване на наказанието. Не са постъпили възражения срещу касационната жалба. В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция служебноназначеният защитник на подсъдимия – адвокат Л. Г., пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения и в съответствие с отправените с нея искания. Подсъдимият се придържа към казаното от адвоката му и заявява, че предоставя бележки с искане съдът да ги съобрази при вземане на решението си. Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Смята, че съдилищата не са допуснали процесуално нарушение, тъй като първостепенният съд е проверил и установил, че подсъдимият владее български език, а въззивният на свой ред е изследвал същия въпрос и е дал обстоен и мотивиран отговор в решението си защо приема за неоснователно това оплакване. Представителят на държавното обвинение намира наказанието за справедливо като съобразено с данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца. В последната си дума подсъдимият моли за ново разглеждане на делото или за намаляване на наказанието. След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното: Касационната жалба е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения Прегледът на материалите по делото обосновава следните обстоятелства, релевантни за отговора на повдигнатия пред ВКС въпрос: Подсъдимият Г. е участвал в досъдебното производство без преводач. Видно от протокола за разпит на обвиняем от 21 октомври 2021 г. (л. 38 – л. 39 от досъдебното досие) в това си качество Г. е заявил, че разбира обвинението, както и че живее от 21 години в България и владее български език писмено и говоримо. В следващ по време разпит (л. 33 – л. 34), проведен на 14 април 2022 г., той е дал обяснения, като отново е заявил, че разбира обвинението, което обаче определя като недоказано относно разпространението на наркотични вещества. Представените пред ВКС „бележки“ представляват изпратен до ВКС саморъчно изписан документ, подписан от подсъдимия, съдържащ негови оплаквания от дейността на Окръжна прокуратура – Варна и на Окръжен съд – Варна, а също и на назначения му служебен защитник. В този документ подсъдимият е изразил недоволството си от това, че прокурорът отказал да се отведе, че не били събирани оневиняващи го доказателства, че както прокурорът така и съдебният състав действали преднамерено и в грубо нарушение на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и на чл. 12 НПК. Ожалил се и от въззивния съд, потвърдил определението от разпоредителното заседание. Молбата до ВКС е датирана от 12 август 2022 г. и същата, заедно с отговора на заместник председателя на ВКС, е върната на подателя й в оригинал. В проведеното на 26 юли 2022 г. съдебно заседание (л. 36 от делото окръжния съд) подсъдимият е заявил, че живее от 22 години в България, разбира български, владее почти 12 езика, но не като майчиния си, както и че някои неща би искал да изрази на персийски като близки до сърцето му, което би било по-добре да е с преводач. След което, очевидно в отговор на изричен въпрос, е пояснил, че лично бил писал „жалбата“ от затвора (отнесено до писмено искане за отвод на прокурора озаглавено „ОТВОД“) и е съгласен да не се назначава преводач. Въпреки последното изявление, направено в проведеното разпоредително заседание, окръжният съд приел в следващото съдебно заседание, че не следва да даде ход на делото преди да открие и проведе процедура по реда на чл. 395 б НПК, за да провери дали подсъдимият владее български език. Междувременно, подсъдимият обжалвал определението от разпоредителното заседание в частта, в която била потвърдена мярката му за неотклонение „задържане под стража“. В саморъчно изписаната от него жалба изложил подробни съображения, позовавайки се на норми от процесуалния закон, за срока на задържането. Развил и пространни оплаквания относно отказа на съда да уважи доказателствени искания, въвеждайки твърдения за предубеденост на съдебния състав и отправяйки искане за неговия отвод. В проведеното на 8 септември 2022 г. съдебно заседание окръжният съд отменил проведеното разпоредително такова (поради невъзможност на един от участвалите в него съдебните заседатели да продължи участието си в делото) и открил производство по чл. 395 б НПК. Съдът изискал справки от затвора и следствения арест в гр. Варна и собственоръчно изготвяни от подсъдимия молби, информация от районния инспектор за езика на общуване, предсъдебен доклад от пробационната служба, подавани заявления от подсъдимия за издаване на документи и трите приключени наказателни дела. След получаването на всички гореизброени документи, приети като доказателства, в проведеното на 14 октомври 2022 г. съдебно заседание, съдът подробно аргументирал становището си, че подсъдимият владее български език, поради което и отказал назначаването на преводач и провел разпоредителното заседание. Определението, с което е установено, че Г. владее български език, било обжалвано пред Апелативен съд – Варна, който го потвърдил с Определение № 243 от 31.10.2022 г. по в.н.ч.д. № 317/22 г. От протоколите за проведените в първата инстанция съдебни заседания е установимо, че подсъдимият е участвал в разпитите на изслушваните свидетели, задавайки им въпроси лично. Подсъдимият е подал и собственоръчно изготвена въззивна жалба с допълнение към нея срещу присъдата на окръжния съд. В жалбата изложил твърдения за нарушаване на правото му на защита и конкретно отбелязал неучастието на преводач. Във въззивното производство въпросът за назначаването на преводач бил повдигнат отново. Апелативният съд, след проведена комуникация с подсъдимия, намерил молбата за писмен превод на съдебни актове за неоснователна като реферирал и към проведената нарочна процедура, приключила с влязлото в сила определение на апелативния съд. Видно от съдържанието на въззивното решение (л. 111 – л. 113), в него е даден обстоен отговор на защитното възражение за нарушено право на подсъдимия по чл. 55, ал. 4 НПК, включително в аспекта на критериите, въведени чрез група решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Гореизброените обстоятелства обосновават извода на тази инстанция за липсата на допуснато съществено процесуално нарушение при разглеждането на делото от предходните две. Обстойното заключение на въззивния съд за липсата на подозрение, че подсъдимият не владее в достатъчна степен езика на съдопроизводството, а оттук, че не се е налагало извършването на превод, се споделя напълно. Без да има нужда да го повтаря изцяло, ВКС намира за нужно да отбележи следното: От всички документи, изготвяни от М. Г., е установимо, че той пише грамотно на български език (граматически и пунктуационно). Както от част от писаното от него, така и от изявленията му в съдебните заседания личи, че той е наясно с естеството на повдигнатото срещу него обвинението, със смисъла на провежданите процедури, с правата си в тях, като не среща затруднения дори и с юридическата терминология (наясно е с понятия като „въззивен съд“, „отвод“, „разпоредително заседание“, „предубеден съдебен състав“ и др.). Подсъдимият е изразявал напълно релевантни становища по процедурни въпроси и по съществото на обвинението, излагайки мисълта си ясно и подредено. От протоколите е видно, че той е реализирал пълноценно правото си на участие в процеса като не личи да е срещал каквото и да е затруднение в провежданата на български език комуникация. Задавал е относими въпроси на свидетели, чийто разказ очевидно е разбирал. Отправял е релевантни за поддържаната от него теза доказателствени искания. Освен това, както е отбелязал апелативният съд, характерът на инкриминираното престъпление не е непознат за подсъдимия, който е участвал без участието на преводач в предходни производства със сходен предмет. Обобщено – подсъдимият Г. владее български език и то не само с оглед обичайното му използване, но и от гледна точка на сложността на езика на съдопроизводството. Цитираната в касационната жалба съдебна практика касае все случаи, в които е било несъмнено изяснено, че подсъдимите не са владеели български език. Пропускът на въззивния съд да се произнесе с изричен диспозитив относно постановения от него отказ за превод на съдебни актове не представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на решението. Въззивният съд е разгледал искането и след проведена с подсъдимия комуникация е изложил мотивите си за оставянето му без уважение. Принципно неправилно е застъпеното в жалбата становище, че липсата на изричен диспозитив в определение по процедурен въпрос, какъвто се явява процесният, препятствала обжалването му. След като волята на съда е ясно изразена, както е било в случая, няма пречка за обжалване на произнасяне по процедура. В предметния казус обаче отделно обжалване на определението е недопустимо. Определението на апелативния съд по чл. 359 б, ал. 3 не попада в кръга на актовете по чл. 346, т. 3 и т. 4 НПК. Кръгът на подлежащите на касационен контрол актове е лимитативно очертан и невключените в него не могат да бъдат обект на такъв. А и в закона е указано ясно, че определението, с което се установява, че подсъдимият владее български език се обжалва по реда на глава двадесет и втора, която урежда въззивна проверка на определенията и разпорежданията. От изложеното следва, че не е налице касационното основания чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание Претендираното касационно основание е аргументирано с възражение срещу отчетеното от съда обременено съдебно минало на касатора Г., счетено за елемент, завишаващ степента на обществената опасност на дееца. В тази връзка в жалбата е изтъкнато, че осъжданията по н.о.х.д. № 286/04 г. и по н.о.х.д. № 1935/06 г. били с голяма давност и те били оказали нужното въздействие върху подсъдимия. С жалбата се настоява, че са останали недооценени смекчаващите обстоятелства – самопризнанието на подсъдимия, личният му мотив за държане на наркотични вещества (здравословното и психичното състояние) и възрастта му. Наложеното на подсъдимия Г. наказание за престъплението по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, изр. 1., алт. 1., предл 4., алт. 2. НК (въззивният съд го е оправдал за извършване на престъплението в условията на продължавана престъпна дейност, респективно – за връзката с чл. 26, ал. 1 НК) е осем години лишаване от свобода. За да се приеме явна несправедливост на санкцията и ВКС да интервенира по искания от касатора начин, е нужно да се установи, че нейният размер очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и тя се явява драстично завишена (или занижена). Трайно е установено в практиката на касационната инстанция, че очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно манифестирана непропорционалност. В предметния казус не се съзира подобна явна несправедливост. С акта на обвинението е релевирано последното осъждане на подсъдимия Г. – по н.о.х.д. № 1415/13 г. - с отношение към по- тежко квалифициращия деянието признак „опасен рецидив“. Апелативният съд правилно е внесъл корекция в правните изводи на първостепенния, отбелязвайки, че това осъждане обуславя само визираната в разпоредбата на чл. 29, б. „а“ разновидност на рецидива. Освен това осъждане, което закономерно не е третирано като отегчаващо обстоятелство, Г. е осъждан още два пъти. Именно тези други две осъждания – по н.о.х.д. № 286/04 г. и по н.о.х.д. № 1935/06 г. – са възприети за значими при оценката на степента на обществена опасност на дееца. Наказанието от две години лишаване от свобода по първото от тях е било приведено в изпълнение заради осъществяване на деянието по второто в рамките на определения изпитателен срок. Второто осъждане е било на три години лишаване от свобода. Така и двете наказания са били изтърпени ефективно, като на 12 март 2013 г. Г. е бил условно предсрочно освободен с определен изпитателен срок от 1 година и 18 дни. Осъждането, обуславящо процесния опасен рецидив, е за деяние, извършено на 9 юли 2014 г. и представляващо опасен рецидив по чл. 29, б. „а“ и б. „б“ НК. Наказанието от 6 години лишаване от свобода, наложено с него, е изтърпяно на 30.10.2018 г., когато е изтекъл срокът от 6 месеца и 11 дни, определен по постановеното условно предсрочно освобождаване. И трите осъждания на подсъдимия Г. са за еднородна престъпна дейност. Всички тези обстоятелства определят като обосновано застъпеното от апелативния съд виждане за завишената степен на обществената опасност на личността на дееца, доколкото въпреки приложеното пенитенциарно третиране у Г. не са се формирали задръжки да преустанови с престъпната си дейност, свързана все с наркотични вещества. Пак в тази насока е съобразено и установеното, че подсъдимият се е занимавал с дилърство на дрога след изтърпяване на последното наказание и преди визираното тук престъпление. Подсъдимият не е реабилитиран по нито едно от двете осъждания, коментирани от въззивния съд като отегчаващи обстоятелства, поради което давността им е без значение. Несподеляемо е и твърдението на защитата, че имало голям период на прекъсване на противоправната дейност между тях и процесното деяние. Прекъсването е обяснимо със срока на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода. На следващо място, въззивният съд е съобразил и данните за степента на обществената опасност на деянието, отчитайки, че става дума за държане с разпространителска цел на различни по вид наркотични вещества с висок процент на активното вещество в тях, гарантиращо по-активно увличане на наркозависимите. В същата връзка е взето предвид обстоятелството, че подсъдимият е разпространил метамфетамин. Частичните самопризнания и положителните данни за подсъдимия, определящи го като добър, неконфликтен човек и коректен приятел са приети за смекчаващи обстоятелства. Що се отнася до претенцията за зачитането като такива на възрастта на подсъдимия и личния му мотив, тя съвсем не е основателна. Подсъдимият не е в напреднала възраст (роден е през 1970 г.), а що се отнася до личния му мотив да държи наркотични вещества с цел разпространението им, прието е, че той няма връзка със здравословното му състояние. Няма обстоятелства с отношение към определяне на наказанието, които да са останали извън дължимото от съда внимание. Не може да се приеме, че при така установения превес на отегчаващи обстоятелства наказанието, определено в размер около средния, предвиден в закона, се явява явно несправедливо. Следователно, не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В обобщение на изложените съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че решението в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК