Решение № 1055 от 25.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6502/2017 г.

Решение № 1055 от 25.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6502/2017 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ по касационна жалба на Директора на национален исторически музей - С. против решение № 2716/21.04.2017 година, постановено по адм. дело № 618/2017 година на Административен съд С. - град /АССГ/. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - С. А. от [населено място] оспорва касационната жалба и представя писмено становище от пълномощника си адв. Иванова за нейната неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА. С оспореното решение АССГ е отменил т. 2 от писмо изх. №РД-44-111/29.12.2016 година на директора на Националния исторически музей /НИМ/ за предоставяне на обществена информация по заявление вх. №РД-44-111/04.10.2016 г., подадено от С. А. и е върнал преписката на задължения субект за произнасяне в 14 - дневен срок от влизане в сила на решението съобразно мотивите на същото. Административното производство е образувано по заявление за достъп до обществена информация вх. № РД-44-111/04.10.2016 г., подадено от С. А. до директора на Националния исторически музей, в т. 2 на което е посочила, че желае да й бъдат предоставени разрешенията от 1982 г. до 2014 г. на министъра на културата за временен износ на Панагюрското златно съкровище. С решение изх. № 97-00-68/13.12.2016 г. главният секретар на МК, в частта по т. 2 от заявлението, е предоставил копия на разрешения за временен износ /РВИ/, издадени от министъра на културата след 2007 г. по реда на Закона за културното наследство и Наредба № 2/25.02.2014 г. за реда за издаване на разрешения за износ, временен износ и временно изнасяне на движими културни ценности и на сертификата по чл. 128, ал. 3 от Закона за културното наследство. В решението е посочено, че РВИ се издават в два или три екземпляра /в зависимост от дестинацията/, като един от тях задължително остава наличен в музея и в научния му архив за бъдещи справки. Към решението са приложени 6 бр. разрешения за временен износ по години, както следва: 2007 г. - 1 бр., № 000001/26.02.2007 г. /четири страници/; 2009 г. - 1 бр., № РВИ-11/26.08.2009 г. /три страници/, 2011 г. - 1 бр., РВИ-0015/04.10.2011 г. /три страници/; 2013 г. - 1 бр., РВИ - 12/11.09.2013 г. и № 000052 /три страници/; 2015 г. - 1 бр., РВИ-19/20.03.2015 г. /шест страници/ и 2016 г. - 1 бр., РВИ-27/09.09.2015 г. и № 000060 /три страници/. С т. 2 от от оспореното писмо изх. № РД-44-111/29.12.2016 г. директорът на НИМ е уведомил заявителката, че за периода 1982 - 2004 г. разрешенията за износ са издавани със заповед на министъра на културата, като от тези заповеди в архива на НИМ се съхраняват заверени копия, които предоставя на заявителката, а именно: заповед № VI 1691/03.09.1984 г. - 4 стр.; заповед № РД-09-500/14.09.1994 г. - 3 стр.; заповед № РД-09-470/15.12.1996 г. - 2 стр., заповед № РД-09-17/16.01.1998 г. - 3 стр. и заповед № РД-09 -10/12.01.2000 г. - 3 стр. Като е обсъдил така представените доказателства АССГ е обосновал правни изводи за незаконосъобразност на оспореното писмо. Според съда същото е постановено от компетентен административен орган и в предвидената форма, но в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби на ЗДОИ. Касационната инстанция намира така постановеното решение за правилно. Разпоредбите на ЗДОИ уреждат обществените отношения, свързани с правото на достъп до обществена информация. При анализа на законовите разпоредби досежно реализацията на тези отношения се налага изводът, че задължения субект по чл. 3 от същия закон дължи мотивирано писмено произнасяне. Този извод се потвърждава от изричните разпоредби на чл. 28, ал. 2 - изискваща писмено уведомяване на заявителя за взетото решение, чл. 38 и чл. 39 - въвеждащи изисквания за форма и съдържание на административното решение, връчване на решението за отказ за предоставяне достъп до обществена информация. Налице е законов императив за писмено произнасяне по заявлението, включително и при отказ. Законът за достъп до обществена информация не поставя издаването на решения за достъп до обществена информация в компетентност на определени държавни органи, нито въвежда специална спрямо възложената им с други закони материална компетентност. Както предвижда чл. 3, ал. 1 ЗДОИ, този закон се прилага за достъп до обществената информация, която се създава или се съхранява от държавните органи или органите на местното самоуправление в Р. Б. От това следва, че всеки държавен орган може да вземе решение, свързано с достъп до обществена информация, стига поисканата информация да се създава или съхранява от него. Според чл. 28, ал. 2 ЗДОИ органите или изрично определени от тях лица вземат решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация и уведомяват писмено заявителя за своето решение. В конкретния случай задължен субект е директора на НИМ, който се е произнесъл по подаденото заявление. Касационната инстанция счита, че поисканата информация попада в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗДОИ, в която законодателят е дал легална дефиниция на понятието обществена информация. Една информация е обществена, когато са налице две визирани в правната норма кумулативни изисквания - да е свързана с обществения живот в страната и да дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Не е налице легално определение на понятието обществен живот, но то е с достатъчно ясно съдържание - живота на обществото като група хора. С оглед на това всяка информация, която е свързана с живота на обществото като група хора има характер на обществена информация. Но за да е налице обществена информация е необходимо не само информацията да е свързана с живота на група хора, но и да дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение за дейността на задължения субект. Тоест, информацията трябва да е обвързана с правомощията и дейността на органа, защото само тогава тя би могла да притежава исканата от закона специална цел. В случая поисканата информация е свързана с начина на използване на общински средства, чрез която молителят би могъл да си създаде собствено мнение за дейността на задължения субект, тъй като съдържащата се в него информация се съхранява в архивите на НИМ. Правилни са изводите на АССГ, че с т. 2 от заявлението е поискано да се предоставят разрешенията от 1982 г. до 2014 г. на министъра на културата за временен износ на Панагюрското златно съкровище. Директорът на НИМ е посочил в оспореното писмо, че предоставя на заявителя заверени копия на разрешенията за износ за периода 1982-2004 г., за което е приложил пет заповеди от 1984 г., 1994 г., 1996 г., 1998 г. и 2000 г. От това негово волеизявление не става ясно дали предоставената информация касае посочения в заявлението период 1982 - 2014 г., като е допусната техническа грешка при изписването на годината /2004 г. вместо 2014 г. / или в действителност ответникът е предоставил информация единствено за периода 1982 - 2004 г. Това обстоятелство не може да се провери и от приложените заповеди, тъй като последната е от 2000 г. По делото е представено решение на главния секретар на Министерство на културата, с което на заявителката са предоставени разрешенията за временен износ на П. златно съкровище, издадени от министъра на културата, но след 2007 г., поради което не може да се установи дали задълженият субект е предоставил исканата информация за целия период 1982 - 2014 г., т. е. дали я е предоставил в пълен обем. Обосновано АССГ е посочил, че в предоставените заповеди са заличени данни, които касаят експонатите от Панагюрското златно съкровище: заличена е стойността на всеки от експонатите /в заповедите от 1984 г., 1994 г., 1996 г. /, респ. застрахователната им стойност /в заповедите от 1998 г. и 2000 г/. В четири от петте заповеди са описани всичките девет експоната с пореден и инвентарен номер, наименование, материал и собственост. В заповедта от 1994 г. обаче е описан само един експонат, като не става ясно дали е разрешено изнасянето само на този експонат или останалите експонати са заличени от списъка по инициатива на задължения субект. Поради това правилно е прието, че отказът по т. 2 от оспореното писмо не е мотивиран нито от фактическа, нито от правна страна. Касационната инстанция споделя дадените от АССГ указания до задължения субект в насока, че следва да мотивира предоставянето на информация в ограничен обем или да я предостави изцяло. В случай, че в тази информация се съдържат лични данни на конкретни лица, органът следва да съобрази изискването на чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ - да поиска изричното писмено съгласие на третите лица за предоставяне на исканата обществена информация и само в случай на несъгласие от тяхна страна - да приложи чл. 31, ал. 4 от ЗДОИ, като заличи всички данни, отнасящи се до лицата, които биха могли да ги идентифицират. При новото произнасяне по заявлението органът да изложи мотиви и в тази насока, както и да представи доказателства за спазена процедура по чл. 31, ал. 2 и 4 от ЗДОИ. С оглед изложеното, решението на АССГ като обосновано, съответстващо на разпоредбите на материалния закон и постановено при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция, направеното искане от ответника за присъждане на разноски и приложения по делото договор за правна помощ за платени в брой 800 лева адвокатски хонорар на пълномощника на ответницата, касаторът следва да бъде осъден да заплати същите в нейна полза. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение