Решение № 535 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2009 г.

Решение № 535 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 10 от 9.03.2007 г. по гр. д. № 4175/04 г. Районен съд гр. П. е уважил предявения от Д., представлявана от О. управител на О. П., срещу О. гр. Х. отрицателен установителен иск за собственост на гори, за които с влезли в сила решения по чл. 13, ал. 6 ЗВСГЗГФ е възстановено правото на собственост на О. Х. . С решение № 1* от 22.06.2009 г. по гр. д. № 1195/07 г. Окръжен съд гр. П. е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Д., представлявана от О. управител на О. П. Ответникът по касация О. гр. Х. оспорва жалбата. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото въззивният съд е приел че Д. е предявила отрицателен установителен иск за собственост на гори по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ. Искът бил недопустим, тъй като в ЗВСГЗГФ са очертани субектите на които се възстановява правото на собственост върху гори и земи от горския фонд и Д. не била сред изброените субекти. Тя нямала правен интерес да предяви иск по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, тъй като дори да бъде признато че ответникът не е собственик, няма да се реши правния спор кой има право на собственост. Освен това, с влязло в сила решение по чл. 13, ал. 6 от ЗВСГЗГФ въпросът за собствеността бил решен и не може да бъде пререшаван, тъй като Д. участвувала в производството ч. своя административен орган - ОСЗ и решението я обвързвало. В касационната жалба се твърди, че искът е допустим. Съдът сам е следвало да определи правното основание на иска, независимо от записаното в исковата молба че искът е по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ. Фактически основанието на иска било чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.). Правото на Д. за собственост на горите произтичало от разпоредбата на чл. 7 от Закон за горите. Д. не била обвързана с решението на административния съд по чл. 13, ал. 6 ЗВСГЗГФ, тъй като не е участвувала като страна по делото. Правото на собственост на общината не било и доказано. Към момента на приемане на ЗВСГЗГФ общината не е притежавала право на собственост върху процесните гори, не е доказала че горите са нейна собственост и че са били отнети от нея. Кметът на с. К. не е имал правомощия да бъде заявител за възстановяване на горите, а и те представлявали "балталъци" които не подлежат на възстановяване, тъй като представляват гори които Д. е отстъпила за ползуване. С определение № 245 от 19.03.2010 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение като е приел, че съществени въпроси са на кого принадлежи задължението да определи правното основание на иска и за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост тогава, когато в административно производство по чл. 13, ал. 6 от ЗВСГЗГФ спорът между общината и ОСЗ е решен положително в полза на общината. По първия формулираните въпроси настоящият състав приема че предметът на делото се очертава от ищеца в исковата молба ч. наведените основания и петитума на иска. Той обаче не е длъжен да посочи правната норма на претендираното право. Задължение на съда е да посочи правната квалификация на иска още с доклада по делото, ако исковата молба е достатъчно уточнена. Затова настоящият състав счита, че практиката в решения № 688 от 9.07.2003 г. по гр. д. № 593/02 г. на ВКС IV ГО, № 234 от 23.02.2001 г. по гр. д. № 1225/00 г. на ВКС V ГО и № 3 от 6.02.1996 г. по гр. д. № 423/95 г. на ВКС IV ГО е правилна. Въпросът за допустимостта на иска е последващ и по него съдът следва да се произнесе след уточняване на правното основание на иска. С оглед на изложеното, жалбата е основателна. Видно е от данните по делото, че исковата молба е подадена от Д. представлявана от О. управител на О. П., срещу О. Х., като в нея е посочено че правно основание на иска е по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ. От обстоятелствената част на иска обаче не може да се направи категорично заключение дали се претендира право на собственост към минал момент, или към настоящия момент. Като е приел че правното основание на иска, е посоченото от ищеца, без обсъди фактите в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на иска и да направи собствени изводи, съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд се е произнесъл по искова молба която не отговаря на изискванията визирани в чл. 98, ал. 1 б. "г" и "д" ГПК (отм.) относно излагане на фактите и обстоятелствата на които се основава иска и формулиране на петитума. Съдът е следвало да вземе мерки за отстраняване на тази нередовност, като приложи разпоредбите на чл. 100 ГПК (отм.). Като е постановил решение по неуточнената искова молба, съдът е постановил недопустимо решение, което е основание за неговото обезсилване. В т. см. т. 4 от ТР ВКС № 1 от 17.07.2001 г. Едва след уточняване на исковата молба съдът следва да постанови решение по същество на спора, като прецени че се касае за отрицателен установителен иск и да прецени допустимостта и основателността му, с оглед разпределението на доказателствената тежест на страните. Предвид на изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение в обжалваната му част е следва да бъде обезсилено, като делото следва да се върне на въззивния съд за отстраняване нередностите на исковата молба и разглеждане спора по същество с оглед момента за който се претендира установяване правото на собственост на ответника - минал или настоящ. При новото разглеждане на спора съдът следва да съобрази и създадената нова ал. 6 на чл. 7 ЗГ, според която по дела, които се отнасят до държавни гори и земи от държавния горски фонд, Д. се представлява пред съда от министъра на земеделието и храните или оправомощено от него длъжностно лице. След като в хода на производството е влязла в сила правна норма която изрично урежда процесуалното представителство по дела с предмет защита на права от вида на заявеното от субституента, съдът следва да конституира в процеса лицето, което разполага с правомощието да предявява такива искове. Това правомощие на съда произтича от разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ГПК (отм.), според която във всяко положение на делото съдът служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност и на законна представителна власт. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК, ВКС