Решение № 15433 от 11.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6615/2020 г.

Решение № 15433 от 11.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6615/2020 г., V о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерството на околната среда и водите (МОСВ), чрез процесуалния му представител юрисконсулт Д. К. - Николова, против решение № 1556 от 04.03.2020 г., постановено по адм. дело № 13523/2019 г. на Административен съд - София-град, Първо отделение, 65 състав, в частта, с която е уважен предявения от Л. Петрова иск за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за времето, през което не е била на служба поради незаконно уволнение, в размер на 6336 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2017 г. до подаване на исковата молба, в размер на 1311. 20 лева, и законната лихва върху размера на обезщетението от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като МОСВ е осъдено да заплати сумите, както и е осъдено да заплати разноски в полза на ищцата в размер на 663 лева. Искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 9504 лева, както и за присъждане на законната лихва за периода от 15.11.2017 г. до 29.11.2019 г., в размера над 1311. 20 лева до пълния претендиран размер от 2046 лева. В полза на МОСВ са присъдени разноски в размер на 68 лева, съобразно отхвърлената част от иска. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението, в оспорената част, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че от решението в обжалваната част не става ясно за какъв период е присъдено обезщетението, искът е следвало да бъда отхвърлен, тъй като е изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 и 4 от ЗДСл, съответно неправилно е уважен и акцесорния иск за лихви. Освен това се сочи, че ищцата е получавала обезщетение за безработица, а и не са събрани доказателства, че за процесния период същата не е била заета по служебно или трудово правоотношение. Иска се отмяна на решението, в осъдителните части - за присъденото обезщетение и разноски. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Представено е и писмено становище. Ответната страна - Л. Петрова, чрез процесуалния си представител адв. Д. Димитрова, в писмен отговор и в с. з. по същество оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а решението на съда като правилно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция за адвокатски хонорар в размер на 800 лева, по представения списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея в оспорената част, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съдът правилно е установил относимите за спора факти. Безспорно е установено, че със заповед № 957/23.11.2016 г. на министъра на околната среда и водите, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, е прекратено служебното правоотношение на ищцата за длъжността "младши експерт", ранг ІІ младши, дирекция "Фондове на ЕС за околна среда", отдел "Оценка, търгове и договаряне" в МОСВ, като е изплатено, на основание чл. 106, ал. 4 от ЗДСл, обезщетение в размер на една основна заплата за неспазения срок на предизвестие. Със заповед № 14/10.01.2017 г. на министъра на околната среда и водите, на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, е изплатено обезщетение в размер на една месечна основна заплата за времето, през което ищцата е останала без работа - един месец в периода от 23.11.2016 г. до 23.12.2016 г., а със заповед № 89.26.2017 г. на същото основание е изплатено обезщетение за периода от 23.12.2016 г. до 23.01.2017 г. С решение № 12539 от 19.10.2017 г., постановено по адм. дело № 14204/2016 г. на Върховния административен съд е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата, като решението е влязло в сила на 15.11.2017 г. Със заповед № 1253/28.11.2017 г. на органа по назначаване, ищцата е възстановена на длъжност "младши експерт", ранг ІІ младши, в дирекция "Оперативна програма околна среда", отдел "Оценка на проекти и договаряне" на МОСВ, с основно месечно възнаграждение в размер на 1584 лв. Не се спори, а и от служебна справка на МОСВ изх. № 95-00-7242/20.12.2019 г., се установява, че предходно заеманата от ищцата длъжност към 15.11.2017 г. не съществува, като същата е получава преди уволнението основна месечна заплата 1584 лева. Съдът е установил от служебно изискана справка от НАП, че за исковия период няма подавани уведомления по чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) за сключени трудови правоотношения с ищцата. От представените от същата служебна бележка от Агенцията по заетостта, удостоверение от ТД на НАП, с приложени справка за осигуряването й за периода от 01.11.2016 г. до 31.05.2017 г. и справка за актуално състояние на действащи трудови договори за периода от 23.11.2016 г. до 23.05.2017 г., съдът е установил, че ищцата не е работила по трудово или служебно правоотношение в шестмесечния период след прекратяване на служебното й правоотношение. При тези данни от фактическа страна, съдът е приел, че са налице изискуемите в кумулация предпоставки на чл. 104, ал. 1 от ЗДС - отмяна на прекратяването на служебното правоотношение поради неговата незаконност; оставане на служителя незает по служебно или трудово правоотношение; вреда, която се изразява в пропуснатото месечно възнаграждение за времето, през което лицето не е било на служба, но за не-повече от 6 месеца и наличие на причинна връзка между вредата и прекратяването на служебното правоотношение. Всички те са доказани - първата предпоставка с влязлото в сила съдебно решение за отмяна на уволнението, оставането без работа в шестмесечния период е установено от доказателствата по делото, установяващи положителни факти (индиции), във връзка с отрицателния факт на незаемане на служба или работа по трудово правоотношение, а именно - отбелязвания в трудовата и служебна книжка, официални свидетелстващи документи от Агенцията по заетостта, ТД на НАП и ТП на НОИ, които не са оспорени и се ползват с доказателствена сила. Първоинстанционният съд е посочил, че съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, обезщетение се дължи в размер на основната заплата на държавния служител, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца, като в случая ищцата е възстановена на длъжност "младши експерт", ранг ІІ младши със същото основно месечно възнаграждение от 1584 лв., каквото е получавала и преди прекратяване на служебното й правоотношение. Моментът на признаването на уволнението за незаконно - датата на влизане в сила на съдебното решение е 15.11.2017 г. Моментът на възстановяване на служба е по-близък към момента на признаване на уволнението за незаконно, поради което обезщетението следва да се определи, въз основа на определената от органа по назначаване заплата със заповедта за назначаване, още повече, че тя е равна по размер на тази към момента на прекратяване на служебното правоотношение – 1584 лв. За шест месеца обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл възлиза на 9504 лв., като съдът е приспаднал от този размер сумата на изплатеното от ответника обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл за периода от 23.11.2016 г. до 23.01.2017 г. в размер на две основни заплати, искането за прихващане на които е направено своевременно от ответника. Двете вземания почиват на едно и също основание, поради което съдът е приспаднал изплатеното на ищцата обезщетение в размер на 3168 лв., чието получаване не се оспорва и е установено от представените доказателства - заповеди и фишове за плащане и е определил дължимия размер на обезщетението на 6336 лева, до който размер е приел искът за основателен. За разликата над тази сума е счел, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена до пълния претендиран размер от 9504 лева като неоснователна. Съдът е уважил и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на законна лихва върху сумата на обезщетението, при съобразяване на началния момент на акцесорното задължение за лихва с т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., което е задължително за съдилищата и според което при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, в случая - 15.11.2017 г. До датата на подаване на исковата молба – 29.11.2019 г. върху главницата от 6336 лв. изчислената лихва възлиза на 1311, 20 лв. до която част искът е уважен, съответно е отхвърлен в останалата част до претендирания размер от 2046, 00 лв. Съдът е присъдил и законна лихва върху дължимия размер на обезщетението. По тези съображения е постановил оспорения понастоящем резултат. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. В случая от доказателствата по делото непротиворечиво са доказани всички елементи от цитирания фактически състав на нормата - отменено от съда като незаконосъобразно уволнение, оставане на служителя без възнаграждение от друго служебно, а в случая и трудово правоотношение, за период от повече от шест месеца. Несъстоятелно е възражението в касационната жалба, че съдът не е посочил за какъв период е дължимо присъденото обезщетение. Изрично в съдебното решение е посочено, че същото е дължимо за периода на оставане без работа, но за не повече от шест месеца, считано от момента на незаконното уволнение - 23.11.2016 г. до 23.05.2017 г. Обезщетението е присъдено за дължимия период от шест месеца, независимо от обстоятелството, че ищцата не е била в служебно правоотношение и след 23.05.2017 г., до момента на възстановяването на служебното й правоотношение на 28.11.201 г. Ирелевантно е обстоятелството, че същата е получавала обезщетение за безработица, тъй като същото е различно по основание и е неотносимо към размера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл.. Ирелевантно е и обстоятелството, че извън шестмесечния период ищцата е сключила трудов договор, считано от 01.06.2017 г. до датата на възстановяване на служебното й правоотношение. Правилно е решението и досежно приетото от решаващия съд, че към релевантния момент – отмяната на незаконосъобразното уволнение основната заплата на жалбодателката, при възстановяването й на длъжност е определена в размер на 1584 рева. Същата е равна и на възнаграждението, получавано преди уволнението, като същото е съобразено с нормативните изисквания и в границите за съответната длъжност и ранг. Правилно съдът е приел този размер на база за изчисляване на дължимото обезщетение. В тази връзка, неясно е възражението в касационната жалба, че съдът е посочил в решението си, че моментът на възстановяване на служба е по-близък към момента на признаване на уволнението за незаконно, поради което обезщетението следва да се определи, въз основа на определената от органа по назначаване заплата със заповедта за назначаване. Посоченото е и фактически и правно вярно, съобразено с нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Правилен е и изводът на съда, че от размера на обезщетението, дължимо на ищцата, следва да бъде приспаднат размера на изплатеното й обезщетение по реда на чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, което както безспорно е установено от доказателствата е в размер на две месечни заплати. И двете обезщетения са дължими в случаите на прекратяване на служебното правоотношение, като обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл е предвидено в конкретно посочените в закона хипотези при прекратяването. При отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, какъвто е и настоящия случай, законодателят е определил максималния размер на обезщетението в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на шест месечни заплати, при което доколкото обезщетението по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл обезщетява вреди, настъпили по повод прекратяване на служебното правоотношение правилно същите са приспаднати от дължимия максимален законово определен размер. Правилно съдът е прихванал само изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, тъй като искането за прихващане е надлежно заявено и двете произтичат от едно и също фактическо основание - прекратяването на служебното правоотношение и оставането на лицето без работа, при което обезщетяват едни и същи вреди. Що се касае до изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл същото има различен характер, не репарира вреди от незаконното уволнение, а касае неспазения срок за предизвестие, поради което правилно същото не е приспаднато от съда от дължимото обезщетение. Неоснователен е и доводът в касационната жалба, че не е доказано, че през релевантния период – шестмесечния период от датата на незаконното уволнение, ищцата не е полагал труд и в частност не е била в служебно правоотношение. Този факт е установен непротиворечиво с представените писмени доказателства – официални свидетелстващи документи от НОИ, ТД на НАП, служебна и трудова книжка, като настоящият касатор не е оспорил същите и правилно съдът се е позовал на материалната им доказателствена сила. Правилно е уважен и акцесорния иск за лихви, като съдът е изложил съобразени със закона и т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. мотиви, които се споделят от настоящата инстанция и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК не следва да бъдат преповтаряни, като съответни на уважената част от иска са и присъдените разноски по делото. Постановеното решение не страда от сочените в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото е основателна претенцията за разноски на ответницата по касация, доказани в размер на 800 лева, действително заплатено възнаграждение за един адвокат, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 17.07.2020 г. Неоснователно е възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема извършена работа от пълномощника, както и предвид обстоятелството, че възнаграждението не надвишава значително минималния размер, определен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,