Решение № 3848 от 29.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11106/2016 г.

Решение № 3848 от 29.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11106/2016 г., VIII о., докладчик съдията Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Галваника" ООД, със седалище и адрес на управление гр. П., ул. "П." ..№..., представлявано от управителя Т. Т., чрез адв. А. А., против Решение № 1596 от 05.08.2016 г. на Административен съд гр. П. по адм. д. № 3307 по описа за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-16001615000434-091-001 от 08.09.2015 г., на органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 907/30.11.2015 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигунрителна практика"/"ОДОП"/ - П., с който на ревизираното лице е отказан данъчен кредит в размер на общо 35 342,18 лева и са били начислени лихви в размер на 10 012,74 лева по фактури на "Ф. Т." ЕООД, "А. Т. 11" ЕООД, "Л.-Л." ЕООД, "Тони 2001" ЕООД, "Каличев арт"/"П. принт" ООД/ и "Янис 2010" ЕООД. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически и правни изводи за недоказана реалност на доставките по фактурите на посочените доставчици. Съдът не обсъдил задълбочено поотделно и в съвкупност представените доказателства, а изтъкнал единствено противоречията между обясненията на жалбоподателя и останалите доказателства относно транспортирането на стоките; ненамирането на доставчиците на декларираните данъчни адреси и недоказаният им технически и персонален капацитет за извършване на доставките не са основания за отказ на данъчен кредит на добросъвестния получател; съдът игнорирал установените факти на редовно водено счетоводство на РЛ, на получаване на предмета на доставките от служители на дружеството, а също и безспорните плащания по фактурите и използването на предмета на фактурите в независимата икономическа дейност на жалбоподателя; никакви доводи относно произхода на стоката също не могат да бъдат основание за отказ на претендираното право. Не е взета предвид съдебна практика на СЕС по тълкуването на Директивата за ДДС, която касаторът цитира подробно. Иска се отмяна на съдебното решение и на РА, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" П. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Панова, оспорва жалбата по съображения в писмена защита. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество-неоснователна, поради следното: Предмет на съдебен контрол пред АС е бил посоченият РА, с който на ревизираното лице е отказано право на данъчен кредит по доставките на посочените доставчици. Ревизията на търговеца, чиято основна дейност е галванизиране на ментални изделия, по ЗДДС е обхванала периода от 01.06.2011 г. до 30.06.2014 г. Констатирано е при нея, че общо 22-те бр. фактури, издадени от шестте дружествата - доставчици, изброени по-горе, по които не е признат данъчен кредит в размер на общо 35 342,18 лева, представляват документи, в които посочените данни не съответстват на обективната действителност, т. е. същите не отразяват реално извършени доставки на стоки и услуги. За да отхвърли изцяло жалбата на ревизираното дружество, съдът, след като подробно е обсъдил поотделно за всеки един доставчик представените доказателства, е приел, че за всички доставки са установени сходни обстоятелства: от една страна, липсват подписани съглашения между доставчиците и получателя за доставка на фактурираните стоки; плащането по фактурите е обикновено в брой/поради което и не може да се проследи с изключение на една фактура/, налице е разминаване в тезите за транспортирането на стоките по приемо-предавателните протоколи и писмените обяснения на получателя, вкл. посочените МПС и тяхната собственост; представени са фискални бонове, като при част от тях е установено, че не са издадени от регистрирани и то на посочения доставчик фискални устройства или те са в обекти, които не могат да се свържат с конкретните доставки/напр. от обект "питейно заведение" да са продадени маслени токоизправители/; всичките доставчици имат задължения/някои в големи размери/ по ДДС към фиска, същите са били дерегистрирани по ЗДДС обикновено месец-два след издаване на фактурите по инициатива на орган по приходите, по отношение на повечето е установено, че въобще не са разполагали с ДМА, нито са придобивали преди това материали от категория на продадените на жалбоподателя, чрез които да изработят или прехвърлят право на собственост върху движими вещи от вида, описан във фактурите. Съдът е приел също, че не е без значение и фактът, че повечето дружества не са имали въобще други наети лица /освен управителите им/, които да са могли реално да изработят или доставят стоките. Въз основа на тези обстоятелства, съдът е намерил обосновани фактическите изводи на органите по приходите, че не е доказана реалността на доставките на стоки и услуги. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е касационното оплакване за несъобразяване на част от събраните доказателства. Както се посочи по-горе, първоинстанционният съд подробно е обсъдил доставките на всеки един доставчик и е съобразил поотделно и в съвкупност събраните доказателства. Обосновани са фактическите му изводи, че при продажба на родово-определени стоки, какъвто е предметът на преобладаващата част от процесните фактури, ако друго не е уговорено, собствеността се прехвърля на получателя с предаването на вещите. Затова, в случая, противоречията между писмените обяснения на управителя на ревизираното дружество и представените приемо-предавателни протоколи относно това кой е транспортирал стоката, съответно-къде тя е предадена на получателя, са от съществено значение за изграждането на фактическите и правни изводи относно прехвърлянето на правото на собственост върху предмета на доставките. Липсата на информация от страна на получателя и на кого е платена цената по доставките също подкрепя направените от съда фактически изводи. Точно поради това, обратно на поддържаното в касационната жалба, правото на данъчен кредит не е отказано поради ненамирането на доставчиците на декларираните данъчни адреси, нито основно поради липсата на трудов и технически капацитет на доставчиците да извършат доставките, както и поради каквито и да било други техни действия, които да са били възложени в тежест на жалбоподателя. Законосъобразно административният съд е преценил, че тежест на претендиращото правото на данъчен кредит лице е доказването на материалните условия за възникване на това право, а в случая не е оправдано да се заключи, че ревизираният получател е добросъвестен, щом не разполага с каквато и да било конкретна информация относно изпълнението на доставките, по които претендира да е получател. Не е било доказано нито на получаването на предмета на доставките от служители на дружеството, нито са били безспорни плащанията по фактурите / в брой при нерегистрирани фискални устройства на доставчиците/, нито използването на предмета на фактурите в независимата икономическа дейност на жалбоподателя, което е установено единствено по счетоводни данни със заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Първоинстационният съд е обсъдил и съдебната практика на СЕС по тълкуване на разпоредби на Директивата на ДДС и обосновано и в съгласие с това тълкуване е приел, че на жалбоподателя не следва да се признава претендираното право. Съгласно насоките за тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС, дадени в мотивите на Решение от 18.07.2013 г. на СЕС от по дело С-78/11 Евита К, т. 37 и т. 38, СЕС е напомнил "от една страна, че лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това (вж. Решение от 26 септември 1996 г. по дело Enkler, C-230/94, Recueil, стр. I-4517, точка 24), и от друга страна, че запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора в главното производство, за да определи дали "Евита-К" може да упражни право на приспадане по посочените доставки на стоки (вж. в този смисъл Решение от 6 септември 2012 г. по дело M.-G., C-273/11, все още непубликувано в Сборника, точка 53, Решение от 6 декември 2012 г. по дело Боник, C-285/11, все още непубликувано в Сборника, точка 32 и Решение от 31 януари 2013 г. по дело ЛВК-56, C-643/11, все още непубликувано в Сборника, точка 57). ", както и че " За целите на тази обща преценка посочената юрисдикция може да вземе предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи разглежданите в главното производство, както и свързани с тях документи като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането или за износа на съответните животни. " Точно такава преценка е направил първоинстанционният съд, като в резултат на нея са изградени обосновани фактически и законосъобразни правни изводи. Решението следва да остане в сила, а на ответника по касационната жалба - да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 417,5 лв. на осн. чл. 8, ал. 2 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение