Решение № 2513 от 23.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2008 г.

Решение № 2513 от 23.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2008 г., I о., докладчик съдията Маруся Димитрова Производство по чл. 121 и сл. ДПК (отм.) във връзка с § 5, ал. 4 ДОПК, и чл. 208 и сл. АПК. Касаторът "Корект-3" ЕООД моли да бъде отменено решение от 16.01.2008 г. по ахд. № 370/2004 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлена жалбата му против ДРА № 73/19.6.2003 г. на ДП - Пирдоп като неправилно. Поддържа, че са допуснати касационни основания необоснованост, нарушения на материалния и процесуалния закон. Подробни съображения излага в жалбата и в писмена защита. Поддържа също, че задълженията определени с ДРА са погасени по давност. Моли ДРА да бъде отменен и да му бъдат присъдени разноски. Ответникът по касационната жалба ДОУИ-София моли решението като правилно да бъде оставено в сила, като му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна. Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и отменителните основания в нея по чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима, подадена в срок, а разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли жалбата против ДРА № 73/19.6.2003 г. на ТД - Пирдоп, окръжният съд е приел, че с ДРА са определени задължения по ЗДДС, ЗКПО, ЗОДФЛ и ЗМДТ с лихви на "Корект-3" ЕООД. Съдът е приел, че по административен и съдебен ред са обжалвани задълженията по ЗДДС за 1997 г., увеличението на финансовия резултат по ЗКПО за 1998 г. и определените поради това данък върху печалбата, данък за общините, и е направено възражение за погасяване на задълженията по давност. С ДРА не е признат данъчен кредит по фактури на трима доставчици, които не са намерени на адресите им, поради което не е установено начисляване на данъка от доставчиците и поради липса на предпоставка по чл. 24, ал. 2 ЗДДС и чл. 35, ал. 3 ППЗДДС. За 1998 г. е увеличен финансовия резултат на основание чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО с 37 026,23 лв., представляващи разходи, които не са доказани документално по предвидения в нормативните актове ред. Разходите били направени за извършени външни услуги, за СМР от подизпълнители, които не са намерени на адресите им и не е доказано осъществяване на доставките. Вещото лице счетоводител също не е намерил доставчиците и не е установило начисляване на данъка в счетоводствата им. Съдът е приел, че по делото липсват доказателства за вида и мястото на извършване на фактурираните СМР, за реалното осъществяване на доставките, липсват протоколи за приемане на извършената работа. Приел е също, че с ДРА не са определени данъчни задължения за внасяне за 1997 г. и възражението за погасяването им по давност е неоснователно. В частта по ЗДДС не е установена фактическа обстановка различна от възприетата по ДРА. Освен фактурите не са представени други доказателства, установяващи осъществяване на доставките. В частта по ЗКПО в производството пред съда не са установени вида и реалността на строителството и правилно в ДРА е прието, че разходите не са документално обосновани, и е приложен чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО. Видно от ДРА, ревизията обхваща приложението на ЗДДС за 1998 г. и по ЗКПО, ЗДПч, ЗОДФЛ и ЗМДТ за 1997 г. и 1998 г. С ДРА са определени данъчни задължения по ЗКПО за 1998 г. и по ЗДДС за периода м. 6 - 10 и 12.1998 г. С тези уточнения възприетата от съда фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. Представени са разходни касови ордери, издадени от касатора за изплащане сумите на доставчиците без подпис на съставител и лицето получило сумата - реквизити по чл. 9, т. 2 и 4 ЗСч (отм.). Представени са квитанции без дати, издадени от доставчиците за получени суми от касатора, които не отговарят на изискванията на чл. 9, т. 2 ЗСч (отм.). По чл. 11 ЗСч (отм.) счетоводните документи, които не съдържат реквизити, посочени в този закон нямат доказателствена сила. Разходен касов ордер без подпис на съставителя, съставен в нарушение на изискванията на ЗСЧ (отм.) е осчетоводен в нарушение на счетоводното законодателство и правилно съдът е приел, че законосъобразно е приложен чл. 23, ал. 2 т. 13 ЗКПО (отм.). Обоснован е изводът на съда, че не е установен вида и обема на фактурираните СМР, нито осъществяването им, както и начисляване на данъка по фактурите. Съдът е отхвърлил възражението за погасяване на данъчните задължения по давност за 1997 г. обосновано. Изложените съображения за приложимост на чл. 22, ал. 2 ЗДП (отм.) са правилни. За 1998 г. на страница предпоследна и последна от жалбата до окръжния съд е направено възражение за погасяване по давност на данъчните задължения по ДРА, което се поддържа и в настоящата инстанция. Съдът неправилно е приел, че за тези задължения няма възражение за давност. По чл. 22, ал. 2 ЗДП (отм.) давността за задълженията започва да тече на 1.1.1999 г. и изтича на 1.01.2004 г. Актът за възлагане на ревизията е връчен на проверяваното лице на 17.03.2003 г. - преди да са погасени данъчните задължения по давност. Ревизията е извършена при действието на ДПК (отм.) и по чл. 141, ал. 1, т. 1 ДПК (отм.) давността спира, когато е започнала данъчна ревизия - до завършването й, но за не повече от една година. По чл. 141, ал. 1, т. 5 ДПК (отм.) давността спира, когато актът, с който е определено задължението се обжалва. Предвид цитираните текстове при започване на ревизията давността е спряла да тече. Жалбата по административен ред е била подадена на 21.07.2003 г., преди да е изтекла едната година по чл. 141, ал. 1, т. 1 ДПК (отм.) и на основание т. 5 от същия текст давността е спряла да тече отново след подаване на жалбата и не е изтекла и понастоящем. По чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични задължения, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите на чл. 152 и 153. Този 10-годишен давностен срок е въведен с приемането на ДПК (отм.) и за неговото начало е приложим чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), според който публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. В случая срокът на абсолютната давност започва да тече от 1.01.2000 г. и не е изтекъл понастоящем за задълженията за 1998 г. и възражението за погасяване по давност на данъчните задължения за 1998 г. е неоснователно. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Искането на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в настоящата инстанция е неоснователно по чл. 130, ал. 4 ДПК (отм.), тъй като дължимото юрисконсултско възнаграждение по делото е присъдено от окръжния съд в първата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение,