Решение № 2513 от 18.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14923/2010 г.

Решение № 2513 от 18.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14923/2010 г., V о., докладчик съдията Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Кока-Кола България" ЕООД, гр. София, против решение № 2730 от 03.08.2010 г. по адм. дело № 6851/2009 г. на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение № 224/19.06.2009 г. на председателя на Патентно ведомство, в частта, с която е потвърдено решението на експертния отдел, постановено по заявка вх. № 85897/29.03.2006 г., за отказ за регистрация на марка "Bankia sourse of live" за стоки от клас 32 от Международната класификация за стоки и услуги (МКСУ). Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение като материално незаконосъобразно и отмяна на оспорения административен акт. Ответникът ПВ счита касационната жалба за неоснователна. Ответникът "Бутилираща компания минерални води - Банкя" ЕООД не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за потвърждаване на решението на АССГ. Настоящата инстанция намира касационната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. По делото няма спор относно фактическата обстановка, която правилно е установена от административния съд. Споделят се и изведените правни изводи. При съпоставка между регистрираното географско означение (РГО) "Минерална вода Банкя" и процесната марка, се констатира, че същата включва РГО Банкя и е налице хипотезата на чл. 12, ал. 1, т. 3 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Наличието и на други словни елементи, които нямат съществен характер, не променя съдържанието на марката, включващо РГО, и се явява без правно значение, доколкото не променя смисъла й. След анализ на чл. 51 и сл. от ЗМГО, регламентиращи определянето, правната закрила и правото на използване на географско означение (ГО) и чл. 12, ал. 1, т. 3, чл. 13 и сл. от ЗМГО, решаващият съд основателно е посочил, че чл. 12, ал. 1, т. 3 от ЗМГО има за цел да не се допуска възможността да се ограничат правата на ползвателите на РГО предвид изключителния характер на правото върху марката след регистрирането й. Правилно е позоваването на чл. 23а, т. 3 от ЗМГО, регламентиращо прекратяване на регистрация на марката, в случаите на отмяна на вписването като ползвател на ГО на притежателя й, тъй като след като това се явява императивна предпоставка за прекратяване на регистрацията, би следвало да се приеме и като основание за недопускането на тази регистрация. Това тълкуване е в съответствие с целта на ЗМГО - да се осигури възможност на всяко лице, което извършва производствена дейност в определено географско място и произведените продукти отговарят на установените качества и особености, да се възползва от правата по чл. 55 от ЗМГО, а за потребителите на такива продукти да е налице увереност относно качествата им, с оглед произхода и особеностите им, свързани с РГО, и да се предотврати възможността за заблуждение относно истинския произход на стоки, които нямат качеството на тези, защитени с РГО. Обосновано е отбелязано, че търговските взаимоотношения между касационния жалбоподател и "Бутилираща компания минерални води - Банкя" ЕООД са без правно значение, тъй като в ЗМГО липсва правна възможност за прехвърляне на правото по чл. 55 от ЗМГО, тъй като това право може да възникне само по реда и при наличието на предпоставките по Глава трета от закона. Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗМГО, РГО може да ползва само вписаният ползвател. След като това е така, когато РГО се явява част от марка, притежателят й следва да бъде вписан за негов ползвател. В противен случай регистрирането и използването на такава марка от лице, което няма право по чл. 55 от ЗМГО, се явява в противоречие с посочената разпоредба, тъй като с използване на марката ще е налице неправомерно упражняване на правото по чл. 55, ал. 1 от ЗМГО, без същото да е придобито по законоустановения ред. Предвид изложеното не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да се остави в сила. При този изход на спора основателно е искането на процесуалния представител на ПВ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и касационният жалбоподател следва да се осъди да заплати на този ответник сумата 150 лева. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение