Решение № 13255 от 23.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5208/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Шарлопов Созополис ЕАД, представлявано от изпълнителния директор А. Петков, чрез адв. Начев като процесуален представител, против решение 365 от 09.03.2021 г., постановено по адм. дело 72/2021 г. по описа на Административен съд - Бургас. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Претендира се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед. Касаторът прави искане за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - кметът на община Созопол, чрез адв. Бошнаков като процесуален представител, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Шарлопов Созополис ЕАД срещу заповед 8-Z-1055/01.10.2019 г., издадена от и. д. кмет на община Созопол, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено на дружеството да премахне незаконен строеж: басейн", находящ се в поземлен имот с идентификатор 67800.6.65, м. Буджака, землище на гр. Созопол. Производството пред Административен съд - Бургас е повторно, след като с решение 15098 от 07.12.2020 г. по адм. дело 5151/2020 г. на Върховния административен съд е отменено предходно постановеното решение по адм. дело 2598/2019 г., с което е обявена нищожността на административния акт и делото е върнато на същия съд за произнасяне по неговата законосъобразност. За да отхвърли жалбата, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, без съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Изложени са съображения за наличие на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, шеста категория, изпълнен без строителни книжа в имот, изключителна държавна собственост - скали. Обоснован е извод, че строежът не отговаря на изискванията за търпимост по § 16, ал. 1 3 ПЗР ЗУТ и § 127, ал. 1 ЗИД ПРЗ ЗУТ предвид установения период на извършването му, както и поради липсата на подробен устройствен план за имота, в който е изпълнен, поради което подлежи на премахване. Решението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразно съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и при спазване на изискванията за форма по чл. 59, ал. 2 АПК. Административният акт е мотивиран с посочване на фактическите и правни основания за постановяването му. Строежът е индивидуализиран ясно, с описание на местоположението и параметрите му. Спазена е предвидената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура. Заповедта е постановена след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая в съответствие с правилото по чл. 35 АПК. По делото е установено, че разпореденият за премахване обект безспорно попада в дефиницията за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Същият представлява "басейн" с приблизителни размери 10/10 м., с обем около 30 куб. м., който е напълно завършен, като в него се събира и задържа естествено течаща вода. Строежът е изпълнен в имот, изключителна държавна собственост. Не се спори, че дружеството - касатор е негов извършител. Правилно съдът не кредитира заключението на съдебно-техническата експертиза в частта, в която вещото лице приема, че басейнът не представлява строеж. Въпросът дали един обект е строеж или не, е правен. Вещото лице може да определи техническите му характеристики, но съдът е този, който следва да извърши преценка за наличието или не на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. В тази връзка възражението на касатора, че в заключението на вещото лице няма констатация за извършен строеж и неправилно не е възприето в тази част, е неоснователно. От съвкупния анализ на доказателствата по делото съдът обосновано извежда извод за наличието на такъв, изграден без строителни книжа. Установено е, че басейнът е образуван като по дясната стена (скала) на 1 м. от кота терен е оформена пътека с широчина 0,5 м. По лявата стена (скала) частично е положен облицовъчен камък, като по облицованата част са положени и водосточни тръби с ел. помпа. По предната страна към морето е изпълнен зид от каменна зидария, измазан от вътрешната страна, който изпълнява ролята на бент, като по този начин в него се събират подпочвени води. Посредством монтираната помпа и тръби водите се отвеждат в уличната канализация. Строежът е изпълнен в резултат на строително-монтажни работи по смисъла на § 5, т. 40 ДР ЗУТ. Предвид направеното в констативния акт и в заповедта описание, както и предназначението му на водосъбирателно съоръжение на подпочвени води (бент) следва да се приеме, че същият е с обслужващи функции. Обстоятелството, че няма предназначението на обект за спортно-развлекателни дейности, не означава, че неправилно е квалифициран от органа като басейн. Дори и да се приеме, че наименованието му е непрецизно, то безспорно се касае за строеж, изпълнен с ограждащи стени, който е с предназначение за събиране на подпочвени води. Основателно е възражението на касатора, че строежът не е в обхвата на чл. 147, ал. 1, т. 4 ЗУТ. Действително в случая не е налице хипотезата на цитираната разпоредба, според която не се изисква одобряване на инвестиционни проекти за издаване на разрешение за строеж на басейни с обем до 100 куб. м в оградени поземлени имоти. Правилно съдът приема, че ЗУТ не съдържа дефиниция на понятието басейн, но доколкото законодателят предвижда издаване на разрешение за строеж без одобрени инвестиционни проекти само по отношение на басейни с определен обем в оградени поземлени имоти, а в случая строежът е изпълнен като водосъбирателно съоръжение и в неограден имот - изключителна държавна собственост, то нормата е неприложима. Същият не попада и сред постройките на допълващото застрояване по чл. 44 и чл. 46, ал. 1 ЗУТ, нито е временен строеж по смисъла на чл. 54, ал. 1 и ал. 4 ЗУТ, поради което с оглед характеристиките му и начина на изпълнение следва да се категоризира като такъв от пета категория - арг. от 137, ал. 4 ЗУТ. Неправилното определяне на категорията на строежа като шеста вместо пета от органа и от съда не влияе на валидността на административния акт. Кметът на общината е компетентен да издаде заповед по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ за строежи от четвърта до шеста категория. В случая е безспорно установено, че за процесния басейн не са одобрени инвестиционни проекти и не е издадено строително разрешение, поради което е незаконен. Законосъобразно е заключението на съда, че строежът не представлява геозащитно или брегоукрепващо съоръжение. Обстоятелството, че в него се събират подпочвени води не е определящо за характеризираното му като такъв от първа категория. Строежът има ограничено локално предназначение и с него не са предпазени скалните откоси, от които извират подпочвени води. Съгласно чл. 137, ал. 1,т .1, б "ж" ЗУТ първа категория са съоръжения за геозащита и брегоукрепване по реките и морския бряг. В случая не се касае за съоръжение от такъв вид. Басейнът не е част и от техническата инфраструктура на населеното място, а единствено подпомага отвеждането на подпочвени води чрез поставените тръби към уличната канализация, поради което не съставлява строеж от трета категория съгласно чл. 137, ал. 1,т . 3, б "б" ЗУТ. Изложените от съда мотиви в тази насока се споделят от настоящия състав - чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. С оглед времето на изграждане на строежа в периода 2010 г. - 2016 г. е законосъобразен изводът, че не са налице предпоставките за определянето му като търпим съгласно § 16, ал. 1 3 ПЗР ЗУТ и § 127, ал. 1 ЗИД ПРЗ ЗУТ. Предвид изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на община Созопол сума в размер на 1080 лева, представляваща адвокатско възнаграждение съобразно представения по делото договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение