Решение № 140 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6018/2007 г.

Решение № 140 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6018/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР ГПК, обн. ДВ.бр.59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква"а" ГПК (отм.). И. С. Б.,Николина С. Ч., С. С. А.,С. С. Г.,Ц. С. Г. и М. С. В. обжалват решението на Софийския градски съд, постановено на 8.03.2005 г. по гр.д. № 2078/2003 г. и поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) с решение от 29.06.2007 г. Поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.). Молят решението да бъде отменено. В писмен отговор в срока по чл. 218г ГПК (отм.) ответницата по касационна жалба Е. И. Д. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Ответникът по касационна жалба Е. К. М. не изразява становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Наведените от Е. И. Д. доводи за недопустимост на касационната жалба поради липса на правен интерес са неоснователни, въпреки че по отношение на касаторите предявеният ревандикационен иск е отхвърлен. Обстоятелството, че искът е уважен спрямо лицето, на което касаторите са изразили воля да прехвърлят притежаваните от тях права върху имота има значение във вътрешните им отношения с това лице, вкл. с оглед разпоредбата на чл. 189 ЗЗД, което, наред с обстоятелството, че така постановеното решение ги обвързва и може да им бъде противопоставено по реда на чл. 298 ГПК, обуславя наличието на правен интерес от обжалване. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявен е иск за предаване владението на недвижим имот по реда на чл. 108 ЗС. С обжалваното решение, постановено на 8.03.2005 г. по гр.д. № 2078/2003 г. и поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) с решение от 29.06.2007 г.,Софийският градски съд, действувайки като въззивна инстанция при повторно разглеждане след отменително решение на ВКС по чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), е отменил решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. М. Г. /Грюнберг/, заместена в процеса по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от Е. И. Д., срещу Е. Г. М. иск и вместо това Е. Г. М. е осъден да предаде на Е. И. Д. собствеността и владението на дворно място от 1020кв. м., представляващо парцел **** за имот пл. № 29 от кв.12 по плана на вилна зона II "б" част - Разширение, м."М" на основание чл. 108 ЗС. В частта, с която предявеният от Е. М. Г. /заместена в процеса от Е. И. Д./, иск за предаване владението на този имот срещу И. С. Б.,Величка С. Г. /заместена в процеса по реда на чл. 120 ГПК (отм.) от своите наследници по закон Н. С. Ч. и С. С. А./,С. С. Г.,Ц. С. Ц. и М. С. В. е отхвърлен като неоснователен, решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. Прието е, че имотът е бил собственост на С. Н. Ц., от когото е внесен в ТКЗС"В" като с решение № 1515/11.04.1994 г. на ОПК П. собствеността е възстановена на неговите наследници по закон, които впоследствие са продали имота на Е. К. М. с н.а. № 52, том 107, н.д. № 11194/95 г. Това решение обаче е прието за непротивопоставимо на Е. М. Г. и нейния правоприемник Е. И. Д., тъй като с протокол № 16/25.06.1958 г. ИК на Благоевски РНС е взел решение и дал съгласие ТКЗС да извършва продажби на кооперативни земи, намиращи се в регулационните планове на селищата и проекто-вилните зони, като през 1968 г. по реда на ЗРПВПННИ (отм.) 1/2 ид.част от имота е продадена от ТКЗС "В" на Е. М., която дарява тази 1/2 ид.част на дъщеря си Е. И., а другата 1/2 ид.част е продадена от ТКЗС "В" на И. М., който пък дарява тази 1/2 ид.част на съпругата си В. М. Между приобретателите е водено дело за делба, приключило с изнасяне на имота на публична продан, а с постановление от 14.09.1972 г. имотът е възложен на Е. И. Д., която е прехвърлила имота на своята майка Е, след смъртта на която е придобила собствеността по наследство. Прието е, че нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ /обн. ДВ.бр.79/96 г./, аналогична на сега действуващата ал. 13 на чл. 10 на ЗСПЗЗ, в случая е неприложима, тъй като е материалноправна, няма обратно действие и като такава се прилага само по отношение на неприключилите производства пред ПК/сега ОСЗ/. В случая решението на ПК П. е постановено на 11.04.1994 г. и към този момент законът не е предвиждал възможност ПК да възстановяван собственост върху земеделски земи, които са продадени от ТКЗС на трети лица. Поради това е прието, че решението на ПК от 11.04.1994 г. не може да породи целените с издаването му правни последици и да легитимира наследниците на С. Н. Ц. като собственици на процесния имот, а оттам че същите не са могли валидно да транслират права в патримониума на Е. М. Прието е, че собственик на имота е Е. И., а ответникът Е. М. владее същия без основание. По отношение на наследниците на С. Н. Ц. е прието, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не е установено да упражняват фактическа власт върху имота. Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила и правилно е приложен материалният закон. Действително в обжалваното решение съдът е обсъдил значението и правните последици само на решението на ИК на Благоевския РНС, с което е дадено съгласие ТКЗС да извършва продажби на кооперативни земи, попадащи в регулация, но не и на решенията на ОС на ТКЗС за извършване на конкретната продажба, нито е обсъдено направеното от наследниците на С. Н. оспорване на съставения на 16.04.1968 г. н.а. № 11. Така допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила обаче не може да се приеме за съществено по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.), тъй като не се отразяват на крайния изход на спора и доколкото делото се разглежда по реда на чл. 218и, ал. 1 ГПК (отм.) тези доказателства и доводи следва да бъдат обсъдени от настоящия състав. На първо място следва да се отбележи, че в о.с.з., проведено на 22.01.1996 г. ответниците по предявения иск са навели доводи само за липса на правомощие от страна на ТКЗС"В" да продаде имота, но не са оспорили съставения на 16.04.1968 г. нотариален акт от формална страна. Впоследствие действително същите са навели и доводи за липса на решение на ОС на ТКЗС за извършване на продажбата и по-специално с оглед на обстоятелството, че в нотариалния акт е посочено решение на ОС по протокол № 1/28.02.1968 г., който не съдържа подобно изявление за извършване на продажби на имоти в регулация. Поделото обаче е представен протокол № 2 от 20.02.1960 г. на ОС на ТКЗС"В", в който е посочено, че е взето решение за продажба на земи в регулация, вкл. във вилните зони в селата Драгалевци,Симеоново,Бистрица и Железница, което установява по категоричен начин наличие на формирана по установения в Примерния Устав на ТКЗС ред воля на продавача за извършване на действия по разпореждане с тези имоти, което касае и процесния имот, намиращ се в една от изрично посочените в този протокол вилни зони. Продажбата е извършена по предвидения в закона ред, вкл. и при наличие на изрично съгласие от страна на ИК на РНС, поради което правилно въззивният съд е приел, че същата легитимира купувача като собственик на прехвърлената 1/2 ид.част от имота по отношение на лицата, чието право на възстановяване на собствеността е признато с решение на ПК, постановено преди влизане в сила на редакцията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ /обн. ДВ.бр.79/96 г./, аналогична на сега действуващата ал. 13 на чл. 10 от същия закон. Включените в регулация имоти, кооперативна собственост, могат да бъдат обект на гражданския оборот при спазване на изискванията на действуващите към момента на извършване на разпоредителната сделка правни норми. Правилен и законосъобразен е и изводът на въззивния съд за правните последици на постановеното на 11.04.1994 г. решение на ПК- П. Правилно е прието, че същото не е могло да породи предвидените в закона правни последици, а именно на възстановяване на собствеността, тъй като към момента на неговото постановяване законът не е предвиждал възможност за възстановяване собственост върху земеделски земи, които са продадени от ТКЗС на трети лица, т.е. ПК не е разполагала с правомощието да възстанови собствеността, независимо от обстоятелството, че имотът е незастроен. Преценката е извършена в рамките на косвения съдебен контрол върху индивидуалния административен акт, осъществяван от съда при разрешаване на спорове, породени от претенции за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. А след като не е налице решение на ПК, което да легитимира наследниците на С. Н. като собственици на процесния имот, нито се установява придобиване на собствеността на друго правно основание, правилно въззивният съд е приел, че същите не са могли валидно да транслират права в патримониума на Е. М. посредством сключения на 23.06.1995 г. договор за продажба (н.а. № 52, том LVII, н.д. № 11194/95 г.). Изводите на въззивния съд, че е налице активна материалноправна легитимация на ищцата Е по предявения ревандикационен иск, доколкото същата е придобила право на собственост въз основа на последователно осъществилите се покупко-продажба на имота от ТКЗС, делба, възлагане по реда на чл. 384 ГПК (отм.) и наследяване, както и че фактическата власт върху имота се упражнява от ответника по предявения иск Е. М. без правно основание са правилни. При постановяване на обжалваното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК да обусловят неговата неправилност, същото е постановено при правилно приложение на материалния закон, поради което на основание чл. 218и, ал. 1 ГПК (отм.) следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение