Решение № 4900 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12357/2017 г.

Решение № 4900 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12357/2017 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Василев против решение № 117 от 18.08.2017 г., постановено по адм. дело № 132/2017 г. на Административен съд – Ловеч, с което са отхвърлени жалбите на касатора срещу постановление № 3223/03.02.2017 г. на прокурор при Окръжна прокуратура – Ловеч, с което на основание чл. 84, ал. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е разрешено предаване на лек автомобил на търговско дружество със седалище Гърция и постановление № 3223/28.03.2017 г., с което е отказано уважаване на искането на В. Василев за освобождаване на същия автомобил и предаването му на отговорно пазене при него. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебния акт, като основните от тях са: прокурорът, издал обжалваните постановления е действал като административен орган в производството по чл. 84 от ЗМВР и като такъв е нарушил чл. 54, ал. 1, т. 4 от АПК, като не е спрял производството по издаването на обжалваните постановления до произнасянето на КС по конституционно дело № 16/2016 г.; издадените постановления са в нарушение на чл. 12 от Втори допълнителен протокол към Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси; в нарушение на нормата на чл. 84, ал. 10 от ЗМВР с първото от обжалваните постановления е разпоредено автомобилът да бъде предаден на гръцко търговско дружество, а не на държавата членка, въвела сигнал за издирването в ШИС. Ответникът по частната жалба – Окръжна прокуратура - Ловеч оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: Съдът е установил от фактическа страна, че процесният, подробно описан лек автомобил марка "Дайхацу Териос", с посочен номер на рама, е доброволно предаден с протокол от 21.11.2016 г. на служител в ОД на МВР - Ловеч. Предаването е извършено по повод проверка, при която е установено, че е обявен за международно издирване с шенгенски идентификатор GR 99 V0000720089000002 със страна инициатор Гърция. Автомобилът е бил закупен от В. Василев в Германия с договор от лице, легитимиращо се като собственик на автомобила, а именно германският гражданин Х. Фурнер. В хода на разследването не е установено наличие на обстоятелства по чл. 84, ал. 8, т. 1 – 3, възпрепятстващи връщането на вещта на държавата, въвела сигнала или на лицето, от което тя е била приета. На 21.11.2016 г. МВР – Дирекция МОС, сектор "СИРЕНЕ" е информирало бюрото "СИРЕНЕ" в Гърция за изземването на вещта и че ако в срок от 60 дни не постъпи молба за правна помощ или изрично искане за връчването на вещта от държавата въвела сигнала, същата ще бъде върната на лицето, от което е приета. В рамките на този срок, на 12.01.2017 г. е получена молба от компетентните органи на Гърция за правна помощ с искане автомобилът да бъде върнат в Гърция. С постановление № 3223/2016 г. от 3.02.2017 г. на прокурор при ОП - Ловеч е разрешено лекият автомобил да бъде върнат на държавата, въвела сигнала чрез предаването му на посочен от компетентните гръцки власти пълномощник. Междувременно, на 18.01.2017 г. В. Василев е подал молба, с която е направил искане за връщане на доброволно предадения от нея автомобил. С постановление № 3223/28.03.2017 г. на прокурор при ОП - Ловеч искането е оставено без уважение. При тези фактически обстоятелства, съдът е приел, че обжалваните постановления са законосъобразни. Изложил е мотиви, че постановленията са индивидуални административни актове, издадени от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Според съда прокурорът от ОП - Ловеч не е бил длъжен да спази разпоредбата на чл. 54, ал. 1, т. 4 от АПК и да спре производството по издаването на административните актове до произнасянето на КС на РБ по к. д. № 16/2016 г., защото до деня на обнародването на решението на КС – 28.03.2017 г. издаването и оспорването на постановленията на прокуратурата по чл. 84 не са в обхвата на АПК и преминават в този обхват едва с дефинирането на това в мотивите на решението на КС. Този извод е неправилен. Нормата на чл. 84 от ЗМВР е част от обективното право на РБългария, установено от държавата и носи силата и авторитета на нейната власт. Като такава тя представлява обективно измерение, което стои над волята на индивида - гражданин, защото той няма власт да я промени, а напротив, длъжен е да й се подчинява и да я съблюдава. Процедурата, установена от тази норма от създаването й до сега е административна и е свързана с дейност на администрацията по издаване на индивидуални административни актове. До постановяването на Решение № 4 от 14.03.2017 г. на КС на РБ по к. д. № 16/2016 г. актът на прокурора, издаден по реда на чл. 84 от ЗМВР има характера на административен акт и подлежи на съдебен контрол, тъй като в случая прокурорът действа като административен орган. Следователно при издаването на акта по чл. 84 от ЗМВР прокурорът е длъжен да прилага разпоредбите на АПК и в частност разпоредбата на чл. 54, ал. 1, т. 4 – да спре производството, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим закон. На 14.11.2016 г. главният прокурор е направил искане до КС на РБ за установяване на противоконституционност и несъответствие с международните договори, по които Република България е страна, на разпоредбите на чл. 84, ал. 6 и ал. 8 от Закона за Министерството вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 г.) - приложим закон от органите на прокуратурата. С определение от 19.01.2017 г. КС на РБ е допуснал разглеждането по същество на това искане. Следователно, след тази дата органите на прокуратурата е следвало да спрат всички административни производства по издаване на актове по чл. 84 от ЗМВР, доколкото не е налице обстоятелство по чл. 54, ал. 2 от АПК – опасност за живота и здравето на гражданите или застрашаване на важни държавни или обществени интереси. Дефинирането, направено в мотивите на решението на КС, че до отпадането на установените в чл. 84, ал. 6 и ал. 8 от ЗМВР функции на прокурора, актовете издадени по този ред са административни, а прокурорът е действал като административен орган, не променя правната норма на чл. 84, а само обяснява каква е била функцията на прокурора при издаването на тези актове. Нещо повече, това е направено и в мотивите на искането, направено от главния прокурор до КС на РБ, с което искане би следвало да са запознати всички органи на прокуратурата. Издавайки постановление № 3223/3.02.2017 г. и постановление № 3223/28.03.2017 г., без да спази процедурата на чл. 54, ал. 2 от АПК административният орган (в случая прокурор при Окръжната прокуратура) е извършил съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК и издадените постановления следва да бъдат отменени. За пълното следва да се посочи, че първоинстанционният състав е направил извод, че обжалваните постановления са индивидуални административни актове, но е приел, че те са издадени от неадминистративен орган, защото в периода на издаването им издателят не бил дефиниран като такъв. Ако този извод беше верен следва, че административните актове са издадени от некомпетентен орган и поради това са нищожни – касационно основание по чл. 209, т. 1 от АПК. Предвид направения извод за незаконосъобразност на обжалваното решение само на това основание, посочено в касационната жалба, съдът счита, че не следва да се разглеждат останалите посочени в касационната жалба основания за незаконосъобразност на обжалваното решение. Разноски от касатора не са претендирани. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,