Решение № 15954 от 25.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12945/2018 г.

Решение № 15954 от 25.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12945/2018 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи, чрез процесуален представител, против решение № 4772 от 12.07.2018 година, постановено по адм. д. № 12004/2017 година на Административен съд - София-град /АССГ/. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено частично, в частта с която се присъжда обезщетение, в размер над 9 399,72 лева и пропорционалните разноски, както и по отношение на лихвите за посочения период върху присъдената в диспозитива на решението сума. Претендира разноски. На 21.09.2018 година по настоящото дело е постъпила и касационна жалба, също от Министерство на външните работи /МВнР/, срещу определение № 5365/29.08.2018 г., постановено по адм. дело № 12004/2017 година, с което АССГ е оставил без уважението искането на касатора за изменение на решение 4772 от 12.07.2018 година, постановено по адм. д. № 12004/2017 година. Ответната страна Г. Димитров, чрез процесуален представител оспорва касационните жалби и моли да бъдат оставени без уважение. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Касационната жалба срещу основното решение е подадена в срока по чл. 221, ал. 1 от АПК и чл. 232 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред АССГ е образувано по искова молба на Г. Димитров, за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/, за времето, през което не е заемал държавна служба поради незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение със Заповед № Т-191/12.01.2016 г. на Министъра на външните работи, в общ размер на 13 611,53 лв. за срок от 6 месеца, считано от 2.03.2016 г. до 12.07.2016 г., както и за заплащане на законната лихва в размер на 100 лева, считано от момента на предявяване на иска. С протоколно определение от 24.04.2018 година съда е допуснал изменение на предявеният иск единствено по размер, намалявайки го от 13 611,53 лв. на 11 289,72 лв. – обезщетение за същия период и на същото основание. Съдът е установил, че Димитров е възстановен на длъжност "постоянен секретар" в МВнР със Заповед № Т-190 от 11.01.2016 г., на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл, във връзка с влезли в сила съдебни решения. Със Заповед № Т-191/21.01.2016 г., издадена от Министъра на външните работи служебното правоотношение с Димитров отново е прекратено. Въз основа на извършен съдебен контрол за законосъобразност, с решение № 10906/14.09.2017 г-, постановено по адм. дело № 5454/2017 година- петчленен състав на Втора колегия на ВАС Заповед № Т-191/21.01.2016 година на Министъра на външните работи е отменена. Въз основа на събраният доказателствен материал първоинстанционния съд е приел, че през периода 12.01.2013 до 2.03.2016 година ищецът не е заемал длъжност по трудово правоотношение, не е получавал помощи за безработица. Констатирано е също така, че в периода 2.03.2016 до 12.07.2017 година Димитров е престирал труд въз основа на сключен трудово договор, с уговорено месечно възнаграждение от 1,665 лева и допълнително такова от 0,6 % годишно. Въз основа на заключение от извършена съдебно – счетоводна експертиза е прието, че за длъжността, заемана от Димитров преди уволнението- "постоянен секретар", основното месечно възнаграждение е определено в размер на 3 315 лева, с включени компоненти за "длъжност", "ранг" и "език", както и, че за исковия период обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, за времето през което не е получавал доходи, възлиза общо на 5 786,18 лева; а в соченият 6 месечен период, разликата в получаваните възнаграждения, възлиза на 5 503,54 лева, т. е. общия размер на обезщетението възлиза на 11 289,72 лева. Предвид събраните доказателства първоинстанционния съд е счел, че приложима в случая е нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, като обезщетението за исковия период се определя от шесткратния размер на брутното възнаграждение за месеца съм момента на признаване на уволнението за незаконно. В обобщение съдът е изложил мотиви, че искът е изцяло основателен и следва да бъде уважен в претендирания размер. Касационната инстанция намира обжалваното решение на АССГ за допустимо и правилно. Съгласно чл. 39 от ЗДСл държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Правото на ищеца да получи обезщетение за понесените от него вреди възниква с отмяната на заповедта за уволнение. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл - когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Основната заплата за определяне на обезщетението е тази към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В конкретния казус правилно първоинстанционният съд е приел, че размерът на дължимото се обезщетение следва да бъде определен съобразно размера на получаваното от държавния служител основно трудово възнаграждение към момента на признаване уволнението за незаконно. Индивидуалната основна заплата, определена по реда на чл. 67, ал. 4 от ЗДСл, се състои от основна заплата и допълнителни възнаграждения. Правилно АССГ е съобразил и разпоредбата на § 86, ал. 1 и 3 от ПЗР към ЗИД на ЗДСл и към размера на дължимото обезщетение е зачел и дължимите компоненти за "длъжност", "ранг" и " език", като част от дължимото обезщетение. Правилно е произнасянето на АССГ и по отношение на присъдената лихва по чл. 86 от ЗЗД върху определеното обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, за процесния период, като началният момент на забава е определен датата на подаване на иска. По отношение втората касационна жалба. Същата по своето естество представлява частна жалба срещу определението на съда, с което се отказва изменение на основното решение в частта за разноските. Несъстоятелно е твърдението, че в случая не е спазена разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК- и разноските не са уважени съразмерно уваженият иск. Законосъобразно, при условията на чл. 214 ГПК, съдът е допуснал изменение на иска, намалявайки неговия размер. В случая – съдът не е уточнил дали изменението на иска е свързано с оттегляне или отказ от иска в неговия завишен размер над 11 289,72 лева. Това е ирелевантно за разглежданият спор доколкото изменението е станало със съгласие на ответника, без възражения, включително и за разноските. Затова, след като съда е уважил изцяло измененият иск, правилно е присъдил разноските в размера, претендиран от ищеца. Обосновани и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на искането на МВнР за изменение на решението в частта за разноските. На основание изложеното, оспореното решение като допустимо, постановено при спазване разпоредбите на материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора на Г. Димитров следва да се присъдят разноски по делото в размер на 500 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение