Решение № 4460 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1621/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Миграция“-МВР, чрез процесуален представител юрк. В. Терзийска, срещу решение № 41793 от 14.12.2025 г., постановено по адм. дело № 7221/2025 г. по описа на Административен съд-София - град. Твърди се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че е допусната техническа грешка в изписването на заповедта, за което представя справка от централизираната автоматизирана информационна система за документооборот. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Ответникът – А. У., гражданка на Руската федерация, чрез адв. Г. Спасов с писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на А. У., гражданка на Руската федерация срещу отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България постановен от Директор на Дирекция "Миграция" МВР с рег. № 5364р – 10348/05.05.2025 г., при допусната техническа грешка в изписването на номера от съда-№ 5364з. С оспореното съдебно решение е отменил отказа на Директор на Дирекция "Миграция" МВР. При произнасянето си съдът е приел за установено, че жалбоподателката е подала на 24.10.2024 г. заявление по образец, за предоставяне на право на постоянно пребиваване на осн. чл. 25, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, чужденци които са пребивавали законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване и за този период не са отсъствали повече от 30 месеца, като в случаите по чл. 24 в се отчита само половината от времето на пребиваване. Към заявлението са приложени изискуемите по чл. 34, ал. 1 от ППЗЧРБ документи. При извършени три проверки, служители на грипа "Миграция" при ОДМВР-Благоевград констатирали, че А. У. не е открит на адреса. При една от проверките на заявения адрес от апликанта е открито друго лице, което заявило, че живее сам на адреса и не познава А. У.. Събрани са сведения от собственика на имота – О. К. и бившия й приетел-Д. Н.. При така установеното съдът е формулирал извод за незаконосъобразност на постановения отказ. Акта бил издаден от компетентен орган, но при допуснати нарушения на приложимите материално и процесуално правни норми. Съдът приел, че е допуснато съществено нарушение на административно проиводствените правила, като акта е бил издаден на дата 05.03.2025г., а докладите и извършените проверки от служителите били след това, с датировка 28.03.205г. Съдът посочил, че в докладните записки липсвало кога и в колко часа, и кои служители са извършили посещението на адреса, както и с кого е разговаряно. Невъзможността на служителите да се свържат с лицето О. К. и че никой не е открит на адреса, не обосновавало извода на административният орган, че чужденката е представила неверни данни относно ползването на адреса. Отделно от това, съдът посочил, че приложението на правното основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ предполага документът с невярно съдържание да е предоставен от лицето, кандидатстващо за предоставяне на право на пребиваване, а не от трето лице, какъвто бил случая от подписалата декларацията по чл. 35, ал. 1 ППЗЧРБ собственик на имота- О. К.. По тези съображения съдът е приел, че оспорената отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване е незаконосъобразен и я е отменил, като изпратил административната преписка на Директора на Дирекция „Миграция“ за ново произнасяне. Решението е неправилно. При съобразяване със събраните и проверени в хода на съдебното дирене доказателства, съдът е достигнал до неправилен и необоснован извод за основателност на депозираната пред него жалба. Съществено е онова нарушение, когато ако същото не бе допуснато, резултатът би бил различен, което създава вероятност за неистинност на фактите, които административният орган е счел за установени, и които са от значение за съществуването на основанието. В случая от доказателствата по делото не може да се направи такъв извод. От представената справка от централизираната автоматизирана информационна система за документооборот на административния орган се установява, че е допусната техническа грешка при изписване на месеца в номера на акта, вместо 05.05.2025г. е изписано 05.03.2025г. С оглед на гореизложеното, тази грешка не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не засяга съдържанието на волеизявлението и не ограничава правото на защита. Атакуваният отказ, с който на чужденката е отказано правото за постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ, като конкретно е посочено, че А. У. е декларирала неверни данни. Според посочените в акта мотиви на административния орган, представляващи фактическо основание за неговото издаване, нотариално заверената декларация за предоставяне на адрес на пребиваване на руската гражданинка е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адресът да се ползва от чужденката. По аргумент от чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ, предвиждащ отказване издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 25, ал. 1, т. 5 от същия закон, чужденци, които са пребивавали законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване и за този период не са отсъствали повече от 30 месеца, като в случаите по чл. 24 в се отчита само половината от времето на пребиваване. По делото липсва спор, че подаденото от руската гражданка заявление е именно за предоставяне на право за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Основанието, послужило на директора на Дирекция "Миграция" – МВР, да откаже на гражданката на Руската федерация, предоставянето на право на постоянно пребиваване в Република България, е именно чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ. Разпоредбата предвижда отказ да се постанови, когато заявителят е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. В случая, съдът неправилно е приел, че е налице нарушение на материалния закон. Съдът не е съобразил, че цитираната по-горе разпоредба предвижда издаването на отказ при деклариране на неверни данни. По делото с оглед представените с административната преписка доказателства, категорично се установява именно декларирането от А. У. на неверни данни и по-конкретно, че живее в гр. Банско, [адрес]. Изводът на съда, че административният орган не е извършил нужните проверки, е необоснован и игнорира събраните писмени доказателства, които еднозначно сочат за фиктивна адресна регистрация – основание за законосъобразния отказ на органа. От представените докладни записки с №244р-2462/24.01.2025г., №244р-9147/28.03.2025г. и становище с рег. №244р-3970/06.02.2025г. се установява, че са осъществени проверки от служители към Дирекция "Миграция" на адреса, деклариран от А. У.. Установено е, че чужденката не живее на адреса, както и че по данни от служителите, на адреса е открит мъж, който живее под наем и имал договор за наем с Д. Н. за процесния имот. Същият непознавал чуждата гражданка, нейните деца и О. К. (домакин на чужденката). Снето е обяснение от О. К. (л.20 от делото), в което същата е заявила, че не може да осигури достъп до жилището, защото ключовете се намират в чужденката, която в момента била в Гърция. Посочила, че след една седмица А. У. ще се премести да живее на друго място, в по-голямо жилище. Проведена е беседа с Д. Н., който заявил, че няма отношение по случая, защото жилището е собственост на О. К., с която живее на семейни начала, и че той не отдава апартаменти под наем на този адрес и няма наемател в сградата. Гореописаните противоречия в твърденията на завареното на място лице, О. К. и Д. Н., разгледани в тяхната съвкупност, обосновават единствения възможен извод, а именно: декларираният адрес е фиктивен. Действително ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да се установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на посоченото изискване, тъй като заявителката не е пребивавала в жилището. Изискването за осигурен адрес не е просто формалност, поради което органите на касационния жалбоподател извършват съответните проверки и справки. С оглед на горното, настоящият състав преценява като правилни изводите на административния орган, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденката е заявила неверни данни, че има осигурено жилище. Данните по делото действително сочат на извод, че представената декларация за осигуряване на жилище и адрес в Република България цели А. У. да получи право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока. Декларацията за осигурено жилище, която е частен документ няма материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документ, да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съда по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 Граждански процесуален кодекс (ГПК). Изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на постановения отказ на Директор на Дирекция "Миграция" МВР рег. № 5364р – 10348/05.05.2025 г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България са напълно необосновани и се намират в явно противоречие със събраните доказателства. Правилно е съобразено от административният орган, че по силата на чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Предвид описаното настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за директора на дирекция "Миграция" са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ за постановяване на отказ. Като е достигнал до друг извод, административният съд е постановил неправиленен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да бъде постановен акт по съществото на спора, с което жалбата на А. У. срещу оспорения отказ на директора на Дирекция "Миграция" – МВР следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, на касационния жалбоподател се дължат разноски за касационна инстанция в размер на 102,26 евро или 200 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение