Решение № 13969 от 23.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5482/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, чрез юрк. Хаджиев, срещу решение 1323/07.02.2024 г., постановено по адм. дело 2659/2023 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменен акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК МД-АУ-3760-1/10.06.2023г., издаден от главен инспектор Контролно-ревизионни дейности в Дирекция Местни данъци, община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Местни данъци при община Варна, с който на И. Н. К. за притежаваната от нея ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5023.9, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за данъчни периоди от 2018 г. до 2022 г. вкл. в общ размер на 1244.70лв. главници и лихви в общ размер на 358.31лв. В касационната жалба се релевират оплаквания за допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Наведени са доводи, че процесният имот попада в строителните граници на населено място и това е достатъчно основание, за да бъде обложен. Претендира се уважаване на касационната жалба и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответникът И. Н. К., чрез адв. Жеков, излага подробни доводи за неоснователност на касационната жалба в депозиран писмен отговор и молба. Претендира разноски в условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата съгласно приложен списък. Прилага писмени бележки. Представителят на Върховна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а разгледана по същество - тя е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Варна е бил акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК МД-АУ-3760-1/10.06.2023г., издаден от главен инспектор Контролно-ревизионни дейности в Дирекция Местни данъци, община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Местни данъци при община Варна, с който на И. Н. К. за притежаваната от нея ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5023.9, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за данъчни периоди от 2018г. до 2022г. вкл. в общ размер на 1244.70лв. главници и лихви в общ размер на 358.31лв. По отношение на обложения имот се установява, че попада в обхвата на новите строителни граници на гр. Варна, съобразно ОУП и е с трайно предназначение земеделска земя, с начин на ползване лозе. Административният съд въз основа на съвкупен анализ на приложените по делото писмени доказателства е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и без да страда от пороци, водещи до нищожност. По същество на спора с решението е прието, че обстоятелството, че имотът попада в строителните граници на гр. Варна не е достатъчно, за да бъде обложен с ДНИ и ТБО, тъй като последният трябва да има конкретно предназначение по чл. 8, т.1 от ЗУТ, което да е определено с ПУП, а това условие не е изпълнено. Въз основа на изложеното съдът е извел извод за материална незаконосъобразност на акта. Решението е валидно, допустимо и правилно и следва да се остави в сила. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК /в сила от 01.01.2019 г./ ВАС в настоящия си акт препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ установява общ принцип на облагане на недвижимите имоти, като гласи, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и самостоятелни обекти в сгради в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Изключените от данъчна тежест отделни категории имоти са лимитативно изброени от законодателя в разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 и чл. 24 от ЗМДТ. Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Видно от тълкуването на разпоредбата, за целите на данъчното облагане законодателят е приел, че релевантно е предназначението на недвижимия имот. Правопораждащ за промяната на предназначението на земеделска земя е фактът на влизане в сила на подробен устройствен план, ако определеното с плана предназначение е такова по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо дали имотът се намира в строителните граници на населеното място или е извън него. Посоченото разрешение е в съответствие с нормата на чл. 103, ал. 3 от ЗУТ, тъй като именно с подробния устройствен план се определя конкретното предназначение и начин на устройство на отделните поземлени имоти, обхванати от плана. С изменението на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ /ДВ бр. 39 от 2011г./ е въведено и допълнително изискване, освен влезлия в сила подробен устройствен план, с който е определено предназначение на имота по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ, да бъде извършена и промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В случая не е било спорно по делото и е установено от събраните в хода на административното производство доказателства, че собствеността върху процесния имот е възстановена съгласно план за земеразделяне през 1998г., като имотът не попада в територия, обхваната от действащ ПУП, не е застроен със сгради и липсват данни за провеждана процедура по промяна на предназначението и начина на ползване. Безспорно установено е, че имотът е с трайно предназначение земеделска земя, с начин на ползване лозе. Именно поради тези характерисити правилно АС Варна е приел, че имотът е изключен от данъчно облагане, тъй като не е урегулиран и не попада в територия, обхваната от действащ подробен устройствен план. На облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище. Предвид посоченото, противно на възраженията в касационната жалба, обстоятелството, че имотът попада в строителните граници на гр. Варна, не е достатъчно, за да се приеме, че той вече не представлява земеделска земя и следва да бъде обложен с ДНИ. На следващо място съгласно чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от ЗМДТ, т. е. собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а облагаеми с ДНИ са имотите по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Тъй като процесният имот не е облагаем с ДНИ, физическото лице няма качеството на задължен за ТБО правен субект, както правилно е приел и административният съд. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви по всички възражения на страната, които се споделят от настоящия касационен състав и не следва да се преповтарят. Съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъдят претендираните на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 460,30 лв. на основание чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,