Решение № 9607 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1381/2010 г.

Решение № 9607 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1381/2010 г., VII о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Разград срещу решение № 79 от 10.12.2009 г. по адм. дело № 117/2009 г. на Административен съд - Разград, с което е отменена заповед № 2009005922/19.08.2009 г. (погрешно посочена в диспозитива под № 2009008428/19.08.2009 г.) на ВНД заместник директора на същата дирекция, за наложена на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС) - сега Закон за българските лични документи (ЗБЛД) принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" и издаване на паспорт на Николай Неделчев Генов. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Ответникът не е взел становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок и от надлежна страна. Като я разгледа на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът счете касационната жалба за неоснователна по същество по следните съображения: За да постанови обжалвания съдебен акт административният съд е приел, че не са налице материалноправните предпоставки по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС. Въпреки съществуването на парично задължение в големи размери - над 5000 лева (главница и лихви) към юридическото лице "Райфайзенбанк България" ЕАД, Генов представя доказателства за обезпечение на цитираното задължение чрез договорна ипотека върху два недвижими имота и особен залог върху товарен автомобил. Тези доказателства обаче не са били съобразени от административния орган, с което същият не е изпълнил задължението си за изясняване на относимите по случая факти и обстоятелства, а именно, налице ли е надлежно обезпечение, което препятства възможността за налагане на процесната ПАМ. Обжалваното решение е правилно, но по различни от изложените в него съображения. Върховният административен съд намира, че при постановяване на решението е налице нарушение на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО. Разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от цитираната директива, за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено. В настоящият случай основанието за налагането на принудителната административна мярка "забрана за напускане на страната" е защитата на финансовия интерес на юридическо лице - кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред. Поради неизпълнение на задължението за транспониране на директивата във вътрешното ни законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т. е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. По силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС предвид противоречието между двете разпоредби, поради което и във връзка с гореизложеното оспореният съдебен акт следва да бъде оставен в сила от касационната инстанция. Неоснователно е и възражението на жалбоподателя за неправилно определяне на разноските предвид чл. 143, ал. 1 от АПК, приложен от първоинстанционният съд. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение