Решение № 20 от 14.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 988/2010 г.

Решение № 20 от 14.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 988/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв. А. като процесуален представител на Б. П. Б. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 20.I.2010 г. по в. гр. д. № 352/2006 г. Касационно обжалване на решението е допуснато в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение № 1166/12.IХ.2011 г. по материалноправния въпрос за отнемане по иск по чл. 34 ЗСГ на недвижим имот, който е собственост на лице, което не е страна по делото.

П. на РБ чрез прокурор С. е заела становище за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:

С атакуваното решение САС е отменил решението на Софийския окръжен съд от 31.Х.2005 г. по гр. д. № 883/2004 г. в частта, с която Б. П. Б. и К. Ас. Б. са осъдени да заплатят в полза на държавата разликата над сумата 5000 лв. до 5073 лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от П. на РБ срещу Б. П. Б. и К. Ас. Б. иск за сумата 73 лв. на основание чл. 36 във вр. с чл. 34 от ЗСГ (отм.), и е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, с която по исковете срещу Б. Б. и К. Б. са отнети в полза на държавата апартамент № 40 и 41, находящ се в С., с площ 114.69 кв. м, заедно с прилежащото му мазе и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, придобит на 16.V.1997 г. с нот. акт № /** г. от малолетното тогава дете на ответниците П. Б. Б. чрез нейната майка и законна представителка, както и 5000 лв., които ответниците са осъдени да заплатят в полза на държавата, ведно със законната лихва, считано от 7.IХ.2004 г. до окончателното изплащане, както и такси и разноски.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 42, ал. 3 от ЗСГ (отм.) предявеният от О. п. иск е допустим, тъй като в тази хипотеза не е необходимо предложение на териториалната комисия по чл. 38 от ЗСГ (отм.); че по силата на чл. 40б ал. 5 от ЗСГ (отм.) поради неподаването в срок от Б. П. на декларация за притежаваното от него имущество, източници на доходи и извършени разходи, до доказване на противното се счита, че имуществото на лицето е придобито с нетрудови доходи и се отнема в полза на държавата; съгласно чл. 35 от ЗСГ (отм.) и чл. 64 от ППЗСГ "имуществото" по смисъла на закона включва и придобитото от членовете на домакинството на лицето, срещу което е образувана преписката; с оглед разпоредбата на чл. 40б ал. 6 от ЗСГ (отм.) по отношение на Б. П. е в сила презумпцията, че придобитото от него имущество е с незаконен произход; презумпцията не е приложима по отношение на съпругата му К. Б. поради неизпълнено от прокуратурата задължение да изиска от нея декларация по чл. 40б ал. 1 от закона, при което въз основа на показания на свидетели е прието, че дарените от нейните родители средства са в размер 1004 деноминирани лева, представляващи законен доход. Прието е, че общо за исковия период 1.I.1997 г. - 30.III.2003 г. приходите на семейството от трудови възнаграждения, от печалба от търговски дружества и от дарението възлизат на 4182.57 лв. Позовавайки се на ПП 5/1985 г. и на ПП 10/1976 г. съдът е приспаднал от разходите на семейството периода, през който ответникът пребивавал в затвора, и приемайки за база за разходите усреднените показатели на НСИ, а не размерът на М., е направил извод, че разходите за исковия период възлизат на 19138.25 лв., а с прибавянето на 5000 лв., внесени от П. като уставен капитал при регистриране на [фирма], разходите са 24138.25 лв. Към разходите се отнася и средната пазарна стойност на придобития на името на детето на ответниците апартамент в размер на 52766 лв., определена със заключение на вещо лице. Разходите многократно надвишават установените законни доходи, поради което и по силата на чл. 62, ал. 2 от ППЗСГ разликата следва да се присъди в полза на държавата, поради което в полза на държавата следва да се отнеме целия недвижим имот и сумата 5000 лв. Тъй като делото е гледано в състезателно производство и по иск, предявен по действащ към този момент ред, като неоснователно е оценено възражението за нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Поради заявяване на възражението за давност след устните състезания, въззивният съд не го е разгледал.

По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, с т. 6.а от Постановление № 10/29.VI.1976 г. по гр. д. № 13/75 г. Пленумът на ВС е приел, че ако ще се отнеме недвижим имот в производство по иск по чл. 34 ЗСГ (отм.), отнемането се постановява в лицето на носителя на правото на собственост или на вещното право, т. е. на оня чл. на домакинството /в което по смисъла на чл. 50, ал. 2 ЗСГ (отм.) се включват съпрузите, техните деца - малолетни, непълнолетни, пълнолетни, а родителите на съпрузите - ако живеят заедно с тях/, който го е придобил. Следователно отнемане на недвижим имот по реда на Глава трета ЗСГ (отм.) от такова лице /по чл. 35 ЗСГ (отм.) може да бъде постановено само ако то е страна по делото, т. е. ако и срещу него е предявен иск по чл. 42, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 34 ЗСГ (отм.), в производството по който то може да доказва, че придобиването не е станало с доходи по чл. 31 и чл. 33 ЗСГ (отм.).

ВКС на РБ, състав на IV ГО, намира за правилна и ненуждаеща се от промяна задължителната практика по поставения въпрос, обективирана в ППВС № 10/1976 г.

Касационната жалба на Б. П. Б., която ползва и К. Ас. Б. с оглед положението им в производството по делото като необходими задължителни другари, съдържа оплаквания за недопустимост, за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Неоснователно е оплакването за недопустимост на предявените искове, тъй като няма предложение на К. по чл. 38 ЗСГ (отм.). Действително производството по този закон не е по образувана от К. преписка, а по преписка, образувана от п. /С. о. п./. Това, обаче, е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 42, ал. 3 ЗСГ (отм.), според която окръжният прокурор, когато има достатъчно доказателства за получени от граждани доходи по смисъла на чл. 34 от с. з., предявява иск за отнемането им и без предложение на К. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 71, ал. 5 ППЗСГ (отм.).

Неоснователно е оплакването за недопустимост на исковете и поради това, че сигналът на полицията, въз основа на който е образувана преписката от прокуратурата, не можел да служи за начало на производството по Глава трета на ЗСГ (отм.), тъй като полицейските органи нямали вменени такива функции и тъй като сигналът бил анонимен. С чл. 38а ЗСГ (отм.) е въведено задължение за длъжностните лица, които в кръга на службата си узнаят, че някой е придобил доходи по смисъла на чл. 31 и чл. 33 ЗСГ (отм.), да съобщят за това на К. по чл. 38, като за неизпълнение на това задължение те носят дисциплинарна отговорност. Несъмнено е, че сигналът е подписан и изпратен от началника на РПУ С., следователно той е подаден от неанонимно длъжностно лице.

Неоснователно е оплакването за недопустимост на производството и поради противоречие на ЗСГ (отм.) с нормите на ЕКПЧ. Санкциите на чл. 40б ал. 4 и ал. 5 и чл. 34 ЗСГ (отм.) илюстрирали наказателния характер на този вид процес, по този закон била въведена презумпция за виновност в противоречие с чл. 6 ЕКПЧ, налагаща изисквания за начина, по който да се осъществява наказателно обвинение, в т. ч. спазване на презумпцията за невинност. С оглед на това чл. 34 ЗСГ (отм.) бил противоконституционен и тъй като бил заварен от новата Конституция, по силата на § 3, ал. 1 от последната тя не следвало да се прилага. Следва да се посочи, че прилагането на разпоредбите по Глава трета на ЗСГ (отм.) не съставлява наказателно обвинение в смисъла, влаган от ЕКПЧ, тъй като те предвиждат финансова, и то компенсаторна санкция, а не наказателна, както твърди касаторът, респективно предвидената в него презумпция не е за виновност на лицето, получило доходи по смисъла на чл. 31 и чл. 33 ЗСГ (отм.), предвиден е ред, по който то може да я обори.

Следва да се посочи още и обстоятелството, че отнемането на незаконно придобито имущество е обща политика на страните от ЕС, което не противоречи на ЕКПЧ и на КРБ.

Касационната жалба е частично основателна.

Законосъобразно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за отнемане от ответниците на 5000 лв., представляващи внесен от Б. Б. капитал в учреденото от него [фирма]. Установено е, че през проверявания период 1.I.1997 г. - 30.III.2003 г. приходите на семейството на ответниците са в общ размер 4182.57 лв., че обичайните им разходи за издръжка през същия период, с приспадане на тези за Б. за времето, през което той е пребивавал в места за изтърпяване на наказание, са в размер на 19138.25 лв., определени поради липса на други доказателства на базата на статистически данни в съответствие с т. 6.б ППВС № 10/1976 г., а с прибавяне на внесената сума в капитала на дружеството разходите са 24138.25 лв. Към разходите се отнася и средната пазарна цена на закупения на името на дъщерята на ответниците недвижим имот в размер на 52766 лв. Съпоставката между законните доходи и разходите сочи на многократно надвишаване на разходите над доходите, което налага категоричен извод, че домакинството на ответниците не е разполагало с остатък, даващ възможност за закупуването на недвижимия имот и за внасянето на капитал за регистриране на търговско дружество. И тъй като вложената в дружеството сума не е незначителна по размер, тя законосъобразно е отнета.

Неоснователни са оплакванията по приложението на чл. 31, чл. 33 и чл. 34 ЗСГ (отм.). С последната разпоредба изрично е предвидено, че до доказване на противното се счита, че е получен доход по чл. 31 и чл. 33 ЗСГ (отм.), когато стойността на имуществото на гражданина явно превишава доходите, получени законно от него и от членовете на домакинството му и приноса от неговия и техния личен труд, и когато направените разходи от гражданина и от членовете на домакинството му явно превишават техните законни доходи и приноса им от личния труд. Несъстоятелно е твърдението на касатора, че нормата на чл. 34 ЗСГ (отм.) е процесуална, а не материална, и поради това не представляваща основание на предявения иск. С оглед приравняването на случаите по чл. 34 с тези по чл. 31 и чл. 33 неоснователни са и оплакванията по приложението на чл. 36 и чл. 37 ЗСГ (отм.).

Неоснователни са и оплакванията: че събраните по делото доказателства касаели период след закупуването на недвижимия имот - целта на закона е отнемане на незаконни доходи, получени през целия проверяван период; че били включени разходите по регистрираното през 1993 г. [фирма] - въззивният съд е изключил тези разходи, тъй като са извън проверявания период; че не бил изследван въпросът за приходите преди регистрацията на фирмата и закупуването на жилището - в тежест на ответниците е било оборването на презумпцията по чл. 34, ал. 1 ЗСГ (отм.). Съдът е взел предвид при преценката за доходите предоставените от бащата на ответника и майката на ответницата общо 1004 лв. за закупуването на имота. Правилно и в съответствие с т. 6.б от ППВС № 10/1976 г. съдът не е основал изводите си на представените пред него експертизи за минималните разходи за едно домакинство през процесния период. Несъстоятелно е становището на касатора относно сумата, внесена като капитал - общоизвестен факт било, че сумите, внесени като капитал, били формален акт, че капиталът бил виртуална величина, че в края на счетоводния период една от основните счетоводни задачи на фирмата била да бъде сведена до минимум печалбата й за отчетния период, което не означавало, че тя не е имала приходи. С оглед разпоредбите на чл. 40б ал. 5 и ал. 6 ЗСГ (отм.) и предвид липсата на официални документи или на частни такива с достоверна дата, въззивният съд не е следвало да приеме, че в качеството му на управител на регистрираното от него търговско дружество по договора за управление Б. е получавал месечно 200 лв. в периода 1.I.2000 г. - 30.III. 2003 г.

Не е в съответствие със закона оплакването и във връзка с неразглеждането от въззивния съд на възражението на процесуалния представител на ответника за погасяване на претенцията за периода 1.I.1997 г. - 30.III.1998 г. по давност. Възражението е заявено за първи път с писмената защита на Б. Б., депозирана в съда на 28.Х.2009 г., т. е. след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд в с. з. на 21.Х.2009 г., което с оглед предвидените в отменения ГПК правила е крайният възможен момент за предявяване на доводи и възражения и за събиране на доказателства за тях.

По изложените съображения атакуваното решение в частта за отнемане в полза на държавата на 5000 лв. незаконен доход, получен от ответниците, следва да бъде оставено в сила.

Незаконосъобразен и необоснован, обаче, е изводът на въззивния съд, че са налице предпоставките за отнемане от ответниците на процесния недвижим имот. Несъмнено и безспорно установено е по делото, че през 1997 г. имотът е придобит от дъщерята на същите П. Б. Б., която към този момент е била малолетна /родена на 23.ХI.1988 г./. С оглед разрешението на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, отнемането на имота би могло да бъде постановено само в нейно лице, но при положение, че срещу нея като лице по чл. 35 ЗСГ (отм.) е предявен иск с правно основание чл. 34 ЗСГ (отм.). Неоснователно е изразеното от п. становище в тази насока в хода на делото по същество пред настоящата инстанция, че даденото в т. 6а на ППВС № 10/1976 г. разрешение касае само имущества, придобити от членове на домакинството, а не от членове на семейството. По реда на Глава трета ЗСГ се отнемат в полза на държавата доходи, а по силата на чл. 34, ал. 1 от посочения закон - и имущество по смисъла на чл. 34, ал. 2, придобити от членове на домакинството на лицето, получило такива доходи, а според съдържащото се в чл. 50, ал. 2 от закона легално определение членове на домакинството са съпрузите, техните деца - малолетни, непълнолетни, пълнолетни /с оглед неизключването на някои от тях/, и родителите на съпрузите - ако живеят заедно с тях. Да се приеме тезата на прокуратурата би означавало от домакинството да се изключат малолетните и непълнолетните деца на получилия незаконен доход, респективно придобитите от тях недвижими имоти с такъв доход да не може да бъдат отнети, което не е целта на закона. При това положение, като е отнел имота от ответниците, въпреки че те не са негови собственици, въззивният съд е нарушил материалният закон. Ето защо атакуваното решение в тази му част следва да бъде отменено и постановено друго, с което предявените срещу Б. П. Б. и К. Ас. Б. искове за отнемане на недвижимия имот бъдат отхвърлени.

На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по евентуалната претенция на п. за присъждане на равностойността на имота. Връщането се налага, тъй като във връзка с тази претенция прокуратурата не е посочила нито в исковата си молба, нито в течение на производството, поради каква причина претендира присъждане на равностойността. По силата на чл. 43, ал. 3 ЗСГ (отм.) ответникът се осъжда да заплати равностойността на недвижим имот само ако отнемането му е невъзможно. Кога такава невъзможност е налице, е разяснено в т. 8а ППВС № 10/1976 г., и това са случаите, когато имотът вече е придобит от трето добросъвестно лице, от което не може да се отнеме, или е отчужден по регулация или за обществена нужда, или е унищожен и невъзстановен. Налага се с оглед на това извод за нередовност на исковата молба по евентуалната претенция, която въззивният съд не е взел предвид и не е предприел мерки за отстраняването й съобразно даденото в тази насока разрешение в т. 8а от посоченото ППВС.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за воденето му пред настоящата инстанция.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,