Решение № 10389 от 12.08.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12769/2008 г.

Решение № 10389 от 12.08.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12769/2008 г., I о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Подадена са две касационни жалби против решение № 374/01.08.2008 г., постановено по адм. дело № 4/2008 г. по описа на Административен съд гр. Плевен, с което е изменен акт за установяване на публично държавно вземане № 2/30.11.2007 г. на директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" с център гр. Плевен относно размера на дължимата такса за водоползване и заустване за периода от 2001 г. до 2006 г. включително, като е намалена таксата от 4075661,04 лв. на 205907,37 лв. главници и лихви. В жалба, подадена от директора на Басейнова дирекция за управление на водите в Дунавски район с център гр. Плевен /БДДР/ се поддържа, че решението е постановено по просрочена жалба, поради което е недопустимо и се претендира неговата отмяна и прекратяване на производството образувано по жалбата против акта за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/. Излагат се подробни съображения, че жалбата до първоинстанционния съд е просрочена и съдът не е следвало да се произнася по нея. При условията на евентуалност се обжалва решението в частта, с която съдът е изменил АУПДВ, като е намалил размера на определените задължения за такса за водоползване и заустване за периода 2001 г. - 2006 г. Поддържа, че размера на таксата за отделните периоди е определен въз основа на представените от "В и К" ООД гр. Габрово справки за добиваните и зауствани водни количества, подписани от управителя на дружеството, поради което тези справки удостоверяват действително добитите и заустени водни количества през процесните периоди. Според касатора съдът не е направил разлика между цената на услугата по доставяне, отвеждане и пречистване на отпадъчни води, която се определя от съответното "В и К" дружество на абонатите му съгласно чл. 193, ал. 2 и ал. 3 (отм.) от Закона за водите /ЗВ/ и държавната такса за правото на използване на водите, която е дължима съгласно чл. 194, ал. 1 ЗВ, поради което неправилно е отменил АУПДВ като е приел, че таксата се дължи само за ползваните количества вода. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена подадената жалба против АУПДВ. Претендира присъждане на разноски. С жалба, подадена от "Водоснабдяване и канализация" ООД /"В и К" ООД/ гр. Габрово, представлявано от управителя Иван Петров Мишев, чрез пълномощниците адв. В. Неделчева и Е. Попов, се оспорва решението в частта, с която е отхвърлено искането за обявяване на нищожността на АУПДВ № 2/30.11.2007 г., както и в частта, с която акта е изменен с останал дължим остатък в размер на 205907,37 лв., от които главница 180267,28 лв. и лихви - 25640,09 лв. Пред настоящата инстанция касаторът поддържа, че АУПДВ е нищожен, поради това че директорът на Басейнова дирекция не е разполагал с компетентност да издава АУПДВ за периодите 2001 г. - 2003 г., т. е. преди създаването на дирекциите. Поддържа също, че при издаването на акта са допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до неговата нищожност. Според касатора за периодите 2001 г. - 2003 г. е недопустимо повторното издаване на АУПДВ, тъй като вече е бил издаден такъв акт - АУПДВ № 1/2004 г., който е бил отменен от съда. Излага съображения, че съдът неправилно е приел, че обжалвания акт е издаден на различно основание от АУПДВ № 1/2004 г., тъй като в този акт не е било посочено при коя от двете хипотези по § 9 ПЗР ЗВ се издава - на основание издадени разрешителни за ползване или за ползване без основание, освен това предвид констатацията на съда, че има валидно разрешение за ползване № 0322/22.05.2001 г., то при повторното определяне на дължимите такси за периода 2001 г. - 2003 г. е следвало да се разделят количеството, периода от време и сумата, която се дължи за ползване без основание и тази, която се дължи на основание посоченото разрешително. По подробни съображения касаторът поддържа, че за периода 2001 г. - 2003 г. дължимостта на таксите за водоползване и заустване е разрешена с влязло в сила съдебно решение, поради което същите не биха могли да бъдат предмет на повторно установяване с обжалвания акт, който по тези съображения е нищожен на основание чл. 177, ал. 2 АПК. Претендира се присъждане на направените разноски. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна, по която има процесуалното качество на ответник и моли съответно да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Счита, че съдът правилно е изменил определената такса по чл. 194 от Закона за водите в съответствие е редакцията на текста преди изменението му с ДВ бр. 65/2006 г. По делото няма приложено влязло в сила съдебно решение, с което спорът да е решен по същество. Излага съображения за правилност на обжалваното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбите касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административен съд гр. Плевен е отхвърлено искането на "В и К" ООД гр. Габрово за обявяване нищожността на акт за установяване на публично държавно вземане № 2/30.11.2007 г. на директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" с център гр. Плевен. Изменил е АУПДВ, в частта относно размера на дължимата такса за водоползване и заустване за периода от 2001 г. до 2006 г. включително, като е намалил същата от 4075661,04 лв., от които 2900450,11 лв. главница и 1175210,93 лв. лихва, на 205907,37 лв., от които 180267,28 лв. главница и 25640,09 лв. лихва. Осъдил е Басейнова дирекция "Дунавски район" да заплати на "В и К" ООД гр. Габрово разноски по делото в размер на 100 лв. Съдът е приел, че подадената до него жалба е допустима, поради това че е подадена в срок. Посочил е, че АУПДВ е изпратен по пощата и е връчен на 07.12.2007 г. на получател, чието име и длъжност не са отбелязани, поради което не е изпълнено изискването по чл. 48 ГПК (отм.). Според съда фактът, че връчването не е по установения ред не се променя от съдържанието на писмо изх. № 535/27.08.2008 г. от директора на ТП"Български пощи" Габрово, в което е направено уточнение от кого и кога е получена пощенската пратка. Във връзка с възражението на жалбоподателя "В и К" ООД за нищожност на акта за установяването на публично държавно вземане, съдът е посочил на първо място, че таксата за водовземане по чл. 194, ал. 1, т. 1 и ал. 2 и § 9 ЗВ представлява публично държавно вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, респективно чл. 13, ал. 2, т. 2 ДПК (отм.). Тези такси са регламентирани със закон, а размерът им е определен в подзаконов нормативен акт, какъвто е Тарифата за таксите за правото на водоползване. Поради това съдът е приел за неоснователно възражението за нищожност на АУПДВ поради издаването му без основание. Приел е също, че не са допуснати съществени нарушения на процедурата по издаване на акта, регламентирана в чл. 166, ал. 1 ДОПК, към който препраща разпоредбата на чл. 194б ЗВ. Относно определянето на размера на дължимите такси съдът е приел, че неправилно административният орган е взел предвид добитите водни количества от повърхностни и водни източници въз основа на годишни справки от "В и К" ООД Габрово за периода от 2001 г. до 2006 г. включително. Според съда неправилно не е отчетена действащата през периода от 01.01.2001 г. до 11.08.2006 г. разпоредба на чл. 194, ал. 3 ЗВ, в която е предвидено, че за правото на водоползване се заплаща такса, определена с тарифа на Министерския съвет. До влизане в сила на изменението на чл. 194 ЗВ с ДВ, бр. 65 от 11.08.2006 г. законът не въвежда отнетия обем вода като база за определяне на таксата за водоползване. Дължимата до този момент такса се определя като такса за водоползване, т. е. като такса за реално ползваните водни количества, а едва с посоченото изменение законодателят е въвел като база за определяне на дължимата такса отнетия от водоизточника обем вода - чл. 194, ал. 2 ЗВ. Предвид това съдът е направил извода, че за периода от 01.01.2001 г. до 11.08.2006 г. дължимата такса следва да бъде определена съобразно ползваните количества вода и в тази връзка е взел предвид заключението на вещото лице по съдебната експертиза, изслушана по делото, относно реално ползваните количества вода, които се различават съществено от добитите водни количества. Посочил е също, че за периода от жалбоподателя са ползвани закупени отвън води, за които таксата е заплатена от дружеството, което ги е добило. Съдът е приел, че дължимата такса е тази, която е за фактурираното количество само от собствени водоизточници, което представлява количеството за реално ползваните от абонатите водни количества, което според заключението за периода 2001 г. -2006 г. е в размер на 205907,37 лв. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че за периода 2001 г. - 2003 г. е налице влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 42/2005 г. на ОС гр. Плевен, с което е отменен АУПДВ № 1/2004 г. за такси за водоползване за същия период. В тази връзка съдът е посочил, че отмененият акт е бил издаден на база разрешителни за водоползване, впоследствие обявени за нищожни с решение по адм. дело № 4630/2005 г. на ВАС, и актът е бил издаден на база употребеното количество вода, докато обжалваният в това производство акт е издаден на база отнети водни количества, т. е. основанието на което е издаден оспорвания акт е различно от това, на което е издаден отменения от ОС гр. Плевен АУПДВ. Затова е приел за неоснователен довода на жалбоподателя, че въпросът за дължимостта на таксите за водоползване за периода 2001 г. - 2003 г. е разрешен с влязло в сила съдебно решение и не е налице нищожност по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя за погасяване по давност за задължението за 2001 г., като е посочил, че съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК давностният срок е започнал да тече от 01.01.2003 г., а производството по издаване на акта е започнало на 22.10.2007 г. с уведомяване на жалбоподателя, т. е. преди изтичане на 5-годишния давностен срок. Като краен резултат съдът е приел, че дължимата такса е само за фактурираното /реално ползвано/ количество вода, само от собствени водоизточници за периода от 01.01.2001 г. до 11.08.2006 г. и след тази дата до 31.12.2006 г. - на база отнета от източника вода, която според заключението на вещото лице е общо в размер на 205 907,37 лв. В съответствие с това съдът е постановил решението си. Настоящият касационен състав намира следното по така постановеното решение: По жалбата на Басейнова дирекция за управление на водите в Дунавски район с център Плевен: Оплакването за недопустимост на обжалваното решение е неоснователно, поради това че същото е постановено по допустима жалба. Пред настоящата инстанция не се спори относно това, че оспорваният АУПДВ № 2/30.11.2007 г. е бил изпратен по пощата с писмо изх. № 4837/05.12.2007 г. до управителя на "В и К" ООД гр. Габрово, както и че пощенската пратка, с която е изпратено съпроводителното писмо и АУПДВ е с баркод 7580000086381. Правилни са съображенията на първоинстанционния съд, че при връчването на тази пощенска пратка не са спазени изискванията на чл. 48 (отм.), тъй като в разписката за връчването не са посочени имената на лицето, на което е връчено писмото, както и качеството му /заеманата от него длъжност в дружеството/. Предвид това не може да бъде направена преценка дали връчването е станало чрез лице, което е служител на дружеството, респективно - лице което има право да получава от името на дружество пощенски пратки. Доводите на касатора БДДР свързани със съдържанието на удостоверение - писмо изх. № 535/27.03.2008 г. от директор на ТП "Български пощи", не могат да бъдат възприети, тъй като съдържанието на това удостоверение не съответства на съдържанието на разписката за връчване на пощенска пратка № 4837/05.12.2007 г. За да може да се ползва с обвързваща доказателствена сила удостоверяването от съответното длъжностно лице - връчител на пратката относно начина на връчването и лицето на което е връчена пратката, необходимо е вписването на имената на лицето, чрез което става връчването и качеството му, да бъде направено в разписката, което в случая не е налице. Не може да се приеме за доказано, че подписа, който е поставен на разписката е на лицето, посочено в удостоверението от ТП"БП", след като липсва такова записване в разписката, а авторството на подписа не е доказано по друг начин. Затова не е доказано, че АУПДВ е връчен на 07.12.2007 г. и не може да се приеме, че жалбата, подадена на 24.12.2007 г. е просрочена. Предвид изложените съображения правилно първоинстанционният съд е приел, че подадената жалба е допустима и е разгледал същата по същество. По съществото на правния спор, жалбата на БДДР е основателна. Спорът е свързан с това дали за периода преди 11.08.2006 г., когато е изменена разпоредбата на чл. 194 ЗВ, с ДВ, бр. 65/2006 г., таксата за водоползване се дължи за отнетите водни количества от водоизточниците или за количествата, които са фактуриране на потребителите. Първоинстанционният съд е дал неправилен отговор на този въпрос. В Закона за водите се съдържа правната регламентация, уреждаща собствеността и управлението на водите на територията на Република България. Съгласно разпоредбите на чл. 194, ал. 1, т. 1 и т. 2 от този закон, в редакцията след изменението с ДВ бр. 65/2006 г., за правото на използване на водите се заплащат такса за водовземане и такса за ползване на воден обект, като в ал. 2 е предвидено, че таксата по ал. 1, т. 1 - такса за водовземане, се определя на база отнетия обем вода, освен в случаите на водовземане от минерални води, а според ал. 4, таксата по ал. 1, т. 2 - такса за ползване на воден обект, се определя на база ползваните обеми или площи от водния обект. В чл. 194, ал. 6 е посочено, че размерът на таксите по ал. т. 1-3 се определя с тарифа на министерския съвет. Според редакцията на чл. 194, ал. 1 ЗВ преди посоченото изменение е предвидено, че за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект за рекреация, за добив на пясък и баластра, за заустване на отпадъчни води, се заплаща такса. В ал. 3, според същата редакция, е предвидено, че таксите по ал. 1 се определят с тарифа на МС. В § 9 ПЗР ЗВ е регламентирано, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Според легалното определение, дадено в § 1, т. 7 ДР ЗВ "водовземането" обхваща всички дейности, свързани с отнемане на води от водните обекти, а според т. 25 "ползване" на водния обект е всяка дейност в него, която без да е свързана с отнемане на водите му, притежава потенциал за въздействие върху режима на водите. Не съществува отделно определение за "водоползване", както преди, така и след измененията на закона с ДВ, бр. 65/2006 г., от друга страна - от определението за "ползване" на воден обект е видно, че в него не се включват дейностите, свързани с отнемане на води от водните обекти. Поради това, правото на водоползване /според използваното понятие в редакцията на чл. 194, ал. 1 преди изменението с ДВ бр. 65/2006 г./ следва да се приеме, че е включено в определението за "водовземане", тъй като използването на водата за питейни и други нужди, свързани с осъществяваната дейност от дружествата "В и К", несъмнено е свързана с отнемането на води от водните обекти. Съществуващото терминологично несъответствие между легалното определение по § 1, т. 7 ДР ЗВ и употребеното понятие в чл. 194, ал. 1 ЗВ, в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 65/2006 г., е отстранено с въпросното изменение, като е посочено в ал. 1, т. 1, че за правото на използване на водите се заплащат такси за водовземане. В съдържанието на разпоредбата в двете редакции отнасяща се за обсъжданата такса, не е налице различие, тъй като и преди и след въпросното изменение таксата се дължи за количеството вода, което е отнето от водния източник, представляващо "водовземане" по смисъла на § 1, т. 7 ДР ЗВ. Поради това, че таксите се дължат от водоснабдителните дружества, то логично е да се дължат за това количество вода, което е отнето от водния източник, а не това което е продадено на крайния потребител. В подкрепа на тезата, че и преди изменението на чл. 194, ал. 1 ЗВ с ДВ бр. 65/2006 г. таксата за водоползване е дължима за отнетите водни количества, са разпоредбите на чл. 193, ал. 1 и ал. 2 ЗВ в редакцията преди изменението с ДВ бр. 65/2006 г. В ал. 1 е посочено, че цените на услугите по доставяне, отвеждане и пречистване на води покриват разходите за изграждане, експлоатация, поддръжка и реконструкция на съоръжения и системи, необходими за предоставяне на съответните услуги, а в ал. 2 е предвидено, че при образуване на цените по ал. 1 се включва таксата за водоползване само за реално ползваните от абонатите водни количества. Безспорно е, че двете алинеи се отнасят до цената, която заплащат потребителите, а не съответното дружество "В и К", тъй като то дължи такси по чл. 194, които се регламентират с тарифа на министерския съвет, а абонатите дължат цена само за реално ползваните количества. Цената на услугата към абонатите не е идентична на размера на таксата по чл. 194 ЗВ във връзка с чл. 2 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект. Таксата, дължима от водоснабдителното дружество "В и К" включва не само реално ползвания обем от абонатите, а цялото количество отнета вода от водните обекти, които ползва това дружество. Законодателят не е включил в цената на водоснабдителната услуга, заплащана от абонатите на вода цялото количество, иззето от съответния воден източник, а само реално потребеното. За останалото количество вода, което не е подадено към абонатите, но е отнето от съответния водоизточник дружеството е задължено по закон да заплати таксата, но тя не се включва към цената на абонатите, които заплащат само реално потребеното от тях количество вода. Предвид изложеното, неправилно първоинстанционният съд е приел, че до изменението на чл. 194, ал. 1 ЗВ с ДВ, бр. 65/2006 г., т. е. до 11.08.2006 г., "В и К" ООД гр. Габрово дължи такса по чл. 194, ал. 1, вр. ал. 3 ЗВ само за това количество вода, което е предоставено на абонатите. Таксата за "право на водоползване" според израза, използван в редакцията на чл. 194, ал. 1, преди изменението й с ДВ, бр. 65/2006 г., наречена след посоченото изменение "такса за водовземане", се дължи за реално отнетия воден обем. Затова по принцип правилно с обжалвания АУПДВ е изчислен размера на таксата за отнетото водно количество от "В и К" ООД. Следва да се има предвид, че в изложения по-горе смисъл е постоянната практика на ВАС по сходни казуси /например, решение № 753/19.01.2009 г. по адм. дело № 9559/2008 г. на ВАС, първо-А отделение, решение № 1519/04.02.2009 г. по адм. дело № 10544/2008 г. на ВАС, първо отделение/. Като е достигнал до изводи в обратния смисъл първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Спорът в тази част не е изяснен от фактическа страна, поради което се налага връщане на делото за ново разглеждане. Относно начина на изчисляване на конкретния размер на таксите, както и относно това дали същите са съобразени с приложимите разпоредби на ЗВ и Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, съображения ще бъдат изложени по-долу. По жалбата на "В и К" ООД: Оплакването в касационната жалба на "В и К" ООД, че съдът е постановил неправилно решение, като не е прогласил нищожността на обжалвания АУПДВ, е неоснователно, с изключение на частта от АУПДВ отнасяща се за таксата за заустване за периода от 20.08.2003 г. до 31.12.2003 г., съображения за което ще бъдат изложени по-долу. Пред първата инстанция страната е поддържала твърдение за нищожност на акта поради издаването му без наличие на правно основание, което е обсъдено от съда и направените от същия изводи са правилни. В обжалвания АУПДВ е посочено, че е издаден на основание чл. 166, ал. 1 ДОПК и чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ. Първата от посочените разпоредби регламентира издаването на актове за установяване на публични държавни вземания, а разпоредбите на чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ регламентират съответно компетентността на органа за издаване на АУПДВ за вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон, както и писмените доказателства, въз основа на което се издава актът. Посочените разпоредби несъмнено са процесуални по своя характер, тъй като не регламентират материалноправни отношения, а процесуални такива. Процесуалните норми се прилагат за всички процесуални правоотношения, които се осъществяват по време на действието им, поради което в случая актът не е издаден без правно основание. Същото се отнася и относно възражението, че за периодите преди създаването на Басейновите дирекции /две годишен срок от влизане в сила на ЗВ/, не е налице компетентност на директора на басейновата дирекция да издава АУПДВ. Това възражение е неоснователно, тъй като в разпоредбата на чл. 195б, ал. 1 ЗВ е посочено, че вземанията да неплатени такси за водоползване се определят с АУПДВ от министъра на околната среда и водите или от директорите на басейновите дирекции, издадени по реда на чл. 166 ДОПК. Неоснователно е също твърдението за нищожност на АУПДВ поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила. По принцип нарушението на процесуални правила не води до нищожност на акта, а до неговата незаконосъобразност и би представлявало основание за отмяната му, само ако без съответното нарушение актът би имал друго съдържание. Доколкото в конкретния случай се поддържа, че същественото нарушение се изразява в това, че не са събрани доказателствата по чл. 195б, ал. 2 ЗВ, то следва да се посочи, че в административното производство са събрани част от изброените доказателства - извлечения от сметките, по които постъпват таксите, покана към лицето за доброволно изпълнение, констативен протокол от извършения контрол за изпълнение на задължението. Не е предвидено изискване за задължително събиране на всички посочени доказателства, поради които събирането или липсата на някои от тях има значение за обосноваността на акта, но не и за неговата действителност. Неоснователно е възражението за погасяване по давност на задължението за 2001 г. Същото представлява публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Задължението следва да бъде платено до 31 януари на следващата година, съгласно чл. 4, ал. 1 от Тарифата, поради което на основание чл. 140, ал. 1 ДПК /отм., приложим за този период/, идентичен по съдържание с чл. 171, ал. 1 ДОПК, 5-годишният давностен срок е започнал да тече от първи януари на годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати, или в случая от 01.01.2003 г. и би изтекъл на 01.01.2008 г. Производството по издаване на обжалвания АУПДВ е започнало преди тази дата, за което "В и К" ООД е уведомен на 22.10.2007 г., като му е връчена и покана за доброволно изпълнение, самият АУПДВ е издаден на 30.11.2007 г., поради което давността е спряла, на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 ДОПК. Изводът на първоинстанционния съд в същия смисъл е правилен. Относно възражението на касатора за нищожност на определените задължения за такса за водоползване за периода 2001 г. - 2003 г. поради наличие на влязло в сила решение по адм. дело № 42/2005 г., с което е отменен АУПДВ относно същите задължения: видно от решение № 392/19.07.2006 г., постановено по адм. дело № 42/2005 г. на Плевенския окръжен съд /ПлОС/, с него е отменен като незаконосъобразен АУПДВ № 1/06.12.2004г на директора на БДДР с център Плевен в частта, в която е определена такса за водоползване за 2001 г., 2002 г. и 2003 г., общо в размер на 1718000 лв., ведно с лихва, в частта, в която е определена такса за заустване за 2001 г. и 2002 г., общо в размер на 56200 лв., ведно с лихва, както и в частта, в която е определена такса за заустване за 2003 г. за разликата от 16979,84 лв. до 28100 лв., като остава само дължима такса за заустване в размер на 16979,84 лв. за 2003 г., ведно с лихвата. От мотивите на това съдебно решение се установява, че обжалвания АУПДВ е бил издаден въз основа на разрешителни за водоползване № 0322/22.05.01 г., № 0356/13.06.01 г. и 0357/13.06.01, г. издадени от министъра на околната среда и водите и разрешително за заустване № 100079/06.08.2003 г., издадено от директора на БДДР - Плевен. Актът е отменен от съда поради това, че в хода на съдебното производство с решение по адм. дело № 4630/2005 г. на ВАС, пето отделение, са обявени за нищожни разрешителни за водоползване № 0356 и 0357 от 13.06.2001 г. Относно третото разрешително - № 0322/22.05.01 г. е прието, че няма данни да е прогласено за нищожно, но от доказателствата по делото не се установява какъв е срокът на водоползване по това разрешително, а от друга страна размерите на таксите в АУПДВ са посочени по отношение на трите разрешителни общо и не е ясно каква е дължимата такса съгласно разрешително № 0322/22.05.2001 г., което е действително. Предвид това съдът е отменил АУПДВ и в частта отнасяща се до действителното разрешително. Относно таксите за заустване съдът е приел, че разрешителното е със срок на действие от 20.08.2003 г. до 20.08.2006 г., поради което неправилно въз основа на него са определени такси за заустване за периода 2001 г. и 2002 г., както и за съответния период от 2003 г. Съдът е потвърдил определеното задължение за такса за заустване само за 16979 лв. и е отменил за разликата до 28100 лв. Посоченото решение на ПОС е влязло в сила, тъй като не е обжалвано в срок пред ВАС. Предвид изложеното, следва да бъде споделено становището на първоинстанционния съд, че обжалвания АУПДВ № 2/2007 г. не е нищожен в частта за определените задължения за такса за водоползване за периода 2001 г. -2003 г., с изключение на частта от задълженията за тези години, отнасящи се до водоползване от водоизточниците по разрешително № 0322/22.05.01 г., както и за такса за заустване за периода 01.01.2003 г. -19.12.2003 г., на твърдяното от "В и К" ООД основание - наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е отменен предходен АУПДВ за същите задължения. В съдебното решение на ПлОС по адм. дело № 42/2005 г. е посочено, че актът се отменя поради издаването му на основание нищожни разрешения за ползване и предвид липсата на разрешителни за заустване за периода до 19.08.2003 г. Посочено е също, че предвид разпоредбата на § 9 ПЗР ЗВ следва да бъде издаден друг акт, в който административния орган да се позове на ползване на водоизточник без правно основание. Всъщност в съответствие с тези указания на съда, за същите периоди 2001 г. - 2003 г. е издаден обжалвания АУПДВ № 4/2007 г., като таксите за водоползване и заустване са определени за ползването без основание. Същевременно с отменения АУПДВ № 1/2004 г. е определена такса за водоползване въз основа на три разрешителни, като само двете от тях - 0357 и 0357/13.06.2001 г. са обявени за нищожни с решението на ВАС по адм. д. № 4630/2005 г. Разрешително за ползване № 0322/22.05.2001 г. не е обявено за нищожно с посоченото решение на ВАС. Видно от мотивите и диспозитива на същото решение, в него е обявено за нищожно разрешително за водоползване № 0332/25.05.2001 г. и поради съществуващото несъответствие в номера и датата на издаването с разрешително № 0322/22.05.2001 г. не може да се приеме, че се касае за един и същ акт. Това обстоятелство е констатирано и от Плевенския окръжен съд в решението по адм. д. № 42/2005 г. Затова се налага извода, че с АУПДВ № 1/2004 г. е определена такса за водоползване въз основа на действително разрешително № 0322/22.05.2001 г., но размерът на тази част от задължението не е бил конкретно посочен /отделен/ от общото задължение, което е било определено въз основа на трите разрешителни. Поради това, че разрешително № 0322/22.05.2001 г. не е обявено за нищожно, то определянето отново на такса за водоползване от същите водоизточници, като тези по разрешителното, за същите периоди 2001 г. - 2003 г., е недопустимо. От общия размер на задълженията по години за 2001 г. - 2003 г., определени с АУПДВ № 2/2007 г. следва да се определи каква част се отнасят за водовземане от водоизточниците, за които се отнася разрешително за водоползване № 0322/22.05.2001 г., за да се прецени за каква част от тези задължения спорът е разрешен с влязло в сила решение по адм. д. № 42/2005 г. на ПлОС. В тази връзка следва да бъде назначена експертиза. Предвид постановеното решение по адм. д. № 42/2005 г. на ПлОС, за периодите 2001-2003 г. може да се издава нов АУПДВ съгласно § 9 ПЗР ЗВ за такси за водоползване без основание само за ползване от тези водоизточници, за които са се отнасяли обявените за нищожни разрешителни за водоползване № 0356 и 0357 от 13.06.2001 г. За изясняване на тези обстоятелства също следва да бъде поставена задача на вещото лице. От мотивите на обжалвания АУПДВ № 2/2007 г. не може да се установи по какъв способ е определен размерът на отнетите водни количества по години. Очевидно е, че в акта са цитирани представените справки за отнетите водни количества от самото дружество, но не е ясно при определянето на тези количества какъв способ за измерване е използван. В чл. 6, ал. 1 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект е регламентирано, че до монтирането на работещи и отговарящи на нормативните изисквания измерващи устройства, таксата се изчислява на базата на разрешения годишен воден обем. Според ал. 2 в случаите, в които не са монтирани водомерни устройства за разделно измерване на използваните води за цели, за които се дължат такси с различен размер, таксата за общото използвано количество се изчислява на базата на най-високата стойност по Тарифата за разрешено водоползване. Следователно, в приложимия нормативен акт са установени два способа за измерване на количествата воден обем, отнет от водоизточника - съобразно показанията на измерващите устройства или съобразно разрешения годишен воден обем. В случая не е посочено, че има измерващи устройства, но също така не е посочено, че количествата са определени съобразно разрешения годишен воден обем или съобразно годишния воден обем, посочен в искането за издаване на разрешително, предвид разпоредбата на чл. 7 от Тарифата, във връзка с § 9 ПЗР на ЗВ, които установяват задължения за заплащане на дължимите такси, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното. В тази връзка по делото следва да бъде установено какви са поисканите годишни водни обеми по исканията за издаване на разрешителни, подадени от "В и К" ООД гр. Габрово и има ли издадени други разрешителни за водоползване след прогласяването нищожността на разрешителни № 0356 и № 0357 от 13.06.2001 г. Изясняването на горните обстоятелства е от съществено значение и за определяне на задълженията за 2003 г. и 2006 г., за които няма изобщо подадени справки от "В и К" ООД, тъй като определянето размера на отнетите водни количества по аналог от предходната година, както е процедирано с обжалвания АУПДВ, не е предвидено като способ за определяне размера на отнетия воден обем. След като в съответствие с дадените по-горе указания бъде установено количеството отнет воден обем от водоизточниците и дължимия размер на таксата за него за всяка от годините поотделно, следва да се установи какви суми са заплатени от "В и К" ООД гр. Габрово също за всяка година поотделно /а не както е сторено със заключението на съдебно-счетоводната експертиза общо за целия период/, в резултат на което да се изчисли оставащия за плащане размер на задължението. Съобразно този размер следва да се изчисли и задължението за лихви за всяка от годините, като се има предвид срока за плащане по чл. 4, ал. 1 от Тарифата. В тази връзка и предвид съществуващия спор относно размера на заплатените от "В и К" ООД такси по периоди, следва при новото разглеждане да бъдат събрани като доказателства всички платежни нареждания за осъществени плащания, в които съгласно чл. 8 от Тарифата следва да бъдат посочени номера на разрешителното /ако има такова/ и периода, за който се внася таксата. В съответствие с установеното по посочения по-горе начин съдът следва да определи размера на задължението за такса за водовземане по периоди. Относно таксата за ползване на воден обект за заустване, спорът по делото е изяснен от фактическа страна с изключение на частта, касаеща таксата за периода 01.01.2003 г. - 19.08.2003 г., поради което на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде решен по същество. С обжалвания АУПДВ са определени задължения за периода 2003 г. - 2006 г., като са изчислени на база разрешените годишни водни количества, посочени в издадените разрешителни за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти № 100079/06.08.2003 г. и № 100803/04.02.2005 г. В частта, отнасяща се за таксата за заустване за периода 20.08.2003 г. - 31.12.2003 г. обжалваният АУПДВ № 2/2007 г. е нищожен поради това, че въпросът относно дължимостта на таксата за заустване за този период, въз основа на разрешително за заустване № 100079/06.08.2003 г., е разрешен с влязлото в сила решение по адм. д. № 42/2005 г. на ПлОС. Както се посочи по-горе, по тази част от спора окръжният съд се е произнесъл, като е потвърдил АУПДВ № 1/2004 г. за задължение за такса за заустване за периода 20.08.2003 г. - 31.12.2003 г. в размер на 16979,84 лв. и съответната лихва. Предвид това обжалвания АУПДВ № 2/2007 г. следва да бъде прогласен за нищожен в частта за определената такса за заустване за посочения период от 2003 г. Относно таксата за заустване за останалата част от 2003 г. - от 01.01.2003 г. до 19.08.2003 г. спорът не е изяснен по изложените по-горе съображения и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане, за да се определи дължимия размер на таксата за този период от общо определената такса за периода в размер на 17074,77 лв. Предвид това и с настоящото решение не се посочва конкретния размер на таксата за периода, за който АУПДВ се обявява за нищожен. За останалите периоди - 2004 г., 2005 г. и 2006 г. относно таксата за заустване АУПДВ № 2/2007 г. е законосъобразен. По тази част от правния спор не са представени доказателства, които да установяват различен размер на задълженията, нито да установяват недължимост на част от тях. Предвид това жалбата на "В и К" ООД следва да бъде отхвърлена относно тези задължения. Предвид частичната отмяна на делото и връщането му за ново разглеждане въпросът относно възлагането на разноските следва да бъде разрешен в съответствие с чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, първо отделение