Решение № 6335 от 30.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8841/2015 г.

Решение № 6335 от 30.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8841/2015 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН") и касационeн протест на прокурор в Окръжна прокуратура- Сливен, срещу решение № 93 от 20.05.2015 г., постановено от Административен съд- Сливен по адм. д. № 10/2015 г. в частта, с която е осъдена да заплати на С. Г. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2014 г. до окончателното й изплащане, изразяващи се в преживяно унизително и недостойно отношение вследствие противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", резултат от неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 29.03.2012 г. - 29.12.2014 г. В касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" се твърди неправилност на решението в посочената част. Подробно мотивираните касационни основания са за неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост- чл. 209, т. 3 от АПК. Също така се възразява срещу кредитирането от съда на доклада от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията от посещението му през 2012 г., тъй като той не касае условията в Затвора Сливен, които съществено се различават от затворите в Бургас и Варна по брой и пол лишени от свобода, ползване на санитарни възли, осигуряване на топла вода ежедневно, обособяване на спални помещения, които не се заключват през нощта, храна и др., поради което счита, че не следва да се прави съпоставка помежду им. Навежда довод, че на база доклада от 2006 г. на КПИ, отнасящ се до условията в затвора Сливен, има постановено Решение на Европейския съд по правата на човека, V отделение, по жалба на Ю. К. И. - С. срещу България, с което е отхвърлена жалбата. Касаторът поддържа, че съдът субективно, позовавайки се единствено на изложеното в исковата молба и кредитирайки изцяло без да поставя под съмнение, с оглед евентуалната им заинтересованост, свидетелските показания, които не кореспондират с останалите доказателства по делото, е стигнал до извода, че е налице негативно въздействие, унизително и недостойно отношение. Счита, че без изследване наличието на причинна връзка съдът е преценил, че следва да се присъди обезщетение в произволно определен размер. Касаторът отправя искане за отмяна на решението в обжалваната му част с постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявения иск изцяло. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В касационния протест на прокурор при Окръжна прокуратура- Сливен са изложени аналогични оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на постановеното решение в осъдителната му част. Според прокурора, събраните по делото доказателства не установяват твърдяното бездействие от страна на ГД "ИН", които да са в причинно- следствена връзка с твърдените неимуществени вреди, произтичащи от битовите условия в затвора. С позоваване на съдебна практика на ВАС по аналогични казуси, прокурорът при Окръжна прокуратура Сливен обосновава тезата, че макар действително липсата на санитарен възел и течаща вода в килиите да е в състояние да създаде дискомфорт и неудобства за лишените от свобода лица, то в случая същите по степен на интензитет не са такива, че да бъдат квалифицирани като "причиняващи страдание и унижаващи достойнството". Иска се отмяна на решението в обжалваната му част ведно с отхвърляне на иска изцяло. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за основателност на касационната жалба на ГД "ИН" и касационния протест. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба на ГДИН и касационния протест на Окръжна Прокуратура - Сливен като допустими: те са подадени от надлежни страни в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване, респективно протестиране на първоинстанционното съдебно решение. Разгледани по същество, те са частично основателни. С решението на Административен съд- Сливен, в обжалваната и протестираната му част, е осъдена ГД "ИН" да заплати на С. Г. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2014 г. до окончателното й изплащане, изразяващи се в преживяно унизително и недостойно отношение вследствие противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", резултат от неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 29.03.2012 г. - 29.12.2014 г. Със съдебния акт е отхвърлена претенцията на Г. за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв., като в отхвърлителната си част съдебното решение е влязло в сила поради необжалването му. В мотивите на съдебното решение административният съд е установил, че ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от бездействието на длъжностни лица, представляващи администрацията Затвора Сливен, които са подчинени на ответника Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", от настаняването й в Затвора Сливен от 29.03.2012 г. до 29.12.2014 г., когато е подадена исковата молба. Съобразил е, че твърдяното от ищцата бездействие се изразява в неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и до течаща вода, поради което тя е била принудена да използва намираща се в килията кофа пред очите на останалите затворнички, както и че, по твърденията на ищцата, от 20.00 ч. до 05.30 ч., по време на карето от 08.00 ч. до 09.30 ч. през летния период и от 08.00 ч. до 09.00 ч. през зимния период, както и по време на претърсването на килиите се е налагало да удовлетворява физиологичните си нужди в пластмасова кофа, поради бездействието на ответника да изпълни задълженията си за осигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, от което за нея са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в трудности, унижение, срам и неудобство. По-нататък в мотивите си съдът е релевирал справка рег. № 57/12 от 24.03.2015 г. от ВНД Началник Затвора Сливен, според която ищцата е постъпила в Затвора Сливен на 30.03.2012 г., а от 24.07.2013 г. със заповед на началника на затвора е преразпределена в III затворническа група, определена за настаняване на лица от закрит тип нерецидивисти, спално помещение стая 306, заедно с още четири лица, лишени от свобода, чиято квадратура е 15,3 кв. м., а в края на коридора на етажа има санитарен възел с площ 32 кв. м. - баня с 8 бр. душове, 4 бр. тоалетни, умивалник с 8 броя чешми; спалните помещения се заключват след вечерна проверка в 20.00 ч. и се отключват в 05.30 ч., като през този период тоалетните се ползват след сигнализиране на постовия надзирател, изпълнява се утвърден ежедневен график за ползване на топла вода в рамките на 20 мин. във всяка група, а в почивни дни по едни час във всяка от групите. Административният съд е счел, че данните от Справката кореспондират със свидетелските показания на Р. П. и Д. С., които през процесния период също като ищцата са настанени в Затвора Сливен, а със свидетеля С. ищцата е в една и съща килия от 21.03.2014 г. В мотивите на съдебното решение подробно са възпроизведени показанията на горепосочените свидетелки. Съдът е посочил още, че ангажираните свидетелски показания и твърденията на ищцата са в унисон с констатациите на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание в изготвения доклад до българското правителство през м. май 2012 г., който е счетен от съда за относим към предмета на делото, доколкото констатациите в него съответстват на ангажираните по делото доказателства и от ответника не са ангажирани доказателства, посредством които да се установи, че условията в Затвора Сливен са променени през 2013 г. и 2014 г.: съгласно посочения по-горе доклад, затворничките имат достъп през деня до общи санитарни помещения в коридорите, но през нощта в килиите трябва да ползват кофи и мокри кърпи за дезинфекция. От правна страна, съдът се е позовал на нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, според която осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания и жестоко и нечовешко поведение. Според административния съд, разпоредбите на чл. 3 и на чл. 43, ал. 2 и ал. 4 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода: тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тези законови гаранция са реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищцата изтърпява наказанието си лишаване от свобода. Първостепенният съд е счел за относима към спора и разпоредбата на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България през 1992 г. и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Позовал се е и на Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 г., и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите. Позовал се и на цитирана в решението съдебна практика на ВАС. В заключение съдът е посочил, че в разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне ищцата е била принудена да облекчава физиологичните си нужди в кофа в килията, която обитава, пред очите на другите затворнички, като мястото, където се е намирала кофата не е било преградено по какъвто и да било начин. Според съда, визираните неблагоприятни условия водят и до извода за заплаха за здравето на ищцата поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Като е взел предвид кумулативния ефект от установените по делото неблагоприятни за ищцата хигиенни условия, чието осъществяване пряко накърнява човешкото й достойнство и само по себе си представлява унизително третиране, както и установения факт, че през времето, когато ищцата е имала достъп до санитарен възел и течаща вода, той също е ограничаван поради обстоятелството, че всички затворнички на този етаж едновременно следва да ползват тоалетната и банята, както и това, че топлата вода се е пускала веднъж дневно, в кратък времеви период едновременно за къпане и пране, решаващият съд е достигнал до извода, че ищцата действително е претърпяла твърдяните от нея неимуществени вреди. Съдът е приел, че тези неимуществени вреди следва да бъдат репарирани със сумата 3 000 лв. - обезщетение, което е присъдил на ищцата, отхвърляйки иска за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв. Така постановеното решение е правилно. При постановяване на решението съдът е обсъдил фактическите обстоятелства, релевантни за предмета на делото - незаконосъобразност на бездействия на административния орган по изпълнение на наказанията, от които са настъпили твърдените вреди за лицето. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание /КПИ/. В своята практика Европейски съд по правата на човека /ЕСПЧ/ установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. Според установените от ЕСПЧ стандарти и като е констатирал по много от делата образувани пред него факти, идентични с тези, установени по настоящото дело досежно условията в затвора, приема наличие на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. В настоящият казус, подлагането на задържания на срама от облекчаването в кофа в присъствието на съкилийниците му и от присъствието му докато тази кофа се ползва от тях, не може да се оцени като необходимо с оглед на конкретните обстоятелства защото позволението да се посети тоалетната в случая не представлява конкретни и сериозни рискове за сигурността. Такива рискове, не са сочени от правителството като основание за ограничението на броя на дневните посещения на задържаните в Пловдивската окръжна следствена служба до тоалетната през разглеждания период. В предвид на това макар да липсват данни, че условията на задържане или режимът са били насочени към унизяването или обидата на жалбоподателя, или че те са имали специално въздействие върху физическото и умственото му здраве не следва да се омаловажават и да се подлагат на съмнение, че някои аспекти от описания по-горе строг режим са унизителни за лишения от свобода/задържания. Основателно касаторът ГД "ИН" поддържа, че съдът неправилно се е позовал на доклада на КПИ от 2012 г., който не засяга битовите условия в Затвора Сливен, но горното не се е отразило на правилността на формираните решаващи изводи на съда. Това е така, тъй като видно от Доклад от 2006 г. до българското правителство за посещението в България, проведено от Европейския комитет против изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ) досежно Затвора Сливен, "в нито една от килиите няма санитарен възел. Денем жените могат да обикалят из отделението и достъпът до тоалетната не е проблем (всяко отделение има обща тоалетна), нощем липсата на достатъчно персонал води до забавяния или невъзможност да се даде достъп до тоалетните и лишените от свобода разчитат на кофи в килиите си. Това не е приемливо, всички затворници трябва да имат достъп до тоалетна по всяко време". Всъщност ответникът ГД "ИН" не твърди в горната фактическа обстановка в затвора Сливен да е настъпила промяна понастоящем. Това изрично е отбелязано и в писмо изх. № 57/12 от 31.03.15 г., приложено по делото на стр. 86. С оглед безспорно установените фактически обстоятелства, че ищцата е лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода, в продължение на исковия период от 29.03.2012 г. - 29.12.2014 г., същата е била поставена в условия да не ползва санитарен възел в затворническото помещение за времето от 20.00 часа до 05.30 часа, като извършва физиологичните си нужди в кофа, без постоянно течаща вода, като през това време ползването на тоалетна е било възможно само след сигнализиране на постовия надзирател. Съдът намира за основателно възражението на касаторите, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свид. Петрова, която за процесния период не се е намирала в едно помещение с И., то показанията на свид. Д. С., обитаваща една килия с И., по убедителен начин установяват ищцовите твърдения. Свидетелката сочи, че след 20.00 ч. С. И. принципно (както и останалите лишени от свобода) е можела при поискване да посещава санитарен възел, но разкрива поредица случаи на неосигуряване на реална възможност за това. Последното обстоятелство свидетелката обяснява с факта, че тяхната килия е последна в коридора и няма сигнализация, която успешно да осигури връзка с постовите; споделя, че независимо от силните удари по вратата нощно време, надзорът не изва, което и налага ползването на кофа. И. също е ползвала кофа в гореописаните случаи, което й е носело притеснения, дискомфорт от това, че се налага да задоволява физиологичните си нужди в присъствието на още четири човека. Въпреки, че не се установява описаното по-горе да е довело до увреждане на здравето, следва да се приеме, че ищцата е претърпяла неприятни изживявания за продължителен период, което се квалифицира като унижение на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС. Действително, основателно прокурорът при Окръжна прокуратура- Сливен поддържа, че разпоредбата на чл. 20 от ППЗИНЗС не е приложима в разглеждания случай и като е приел противното първоинстанционният съд е достигнал до неправилен правен извод. Това е така, тъй като съгласно § 6 / сега - § 9/ от ПЗР на ППЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила три години след приемането на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС - т. е. за периода, за който се претендират вредите, чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС не е част от действащото национално право. Въпреки това обстоятелство, неоснователно горепосоченият касатор твърди, че за претендирания период липсва национална норма, задължаваща затворническата администрация да осигурява на лишените от свобода постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Това е разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Същата Конвенция е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ съставлява част от националното право и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. По аргумент на по-силното основание от изречение последно на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, в случаите, в които липсва вътрешноправна норма, разпоредбата от Конвенцията намира директно приложение и регулира поведението на всички публичноправни и частноправни субекти на територията на РБългария. Съгласно чл. 3 от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. По делото се установява, че в процесния период ищцата е била принудена в периода от 20.00 до 05.30 ч. да ползва кофа вместо тоалетна в помещение, в което се намират и други хора, независимо от броят им, без да е осигурена каквато и да е възможност /преграда/ за изолиране по някакъв начин от останалите в стаята в такъв деликатен момент, което причинява значително неудобство на всеки нормален човек и накърнява достойнството му. Ищцата в посочения период безспорно е била подложен на унижения по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, доколкото удовлетворяването на физиологични нужди наред с още 10 човека в обща кофа не е част от правилата за изтърпяване на наказанието, а понесеното от ищеца унижение определено превишава унижението, което е присъщо в такава ситуация поради самия факт на осъждането и привеждането в изпълнение на наказанието "лишаване от свобода". Касационната инстанция преценява, обаче, като завишен размера на присъденото обезщетение. Установено е, че ищецата не е имала свободен достъп до санитарен възел и течаща вода в тази част от денонощието, която е предназначена за сън. Предвид липсата на активна консумация на храна и вода през нощта, както и на характерната за светлата част от денонощието интензивна дейност, в общия случай, в тази част от денонощието намаляват и потребностите от санитарен възел и течаща вода. От това следва, че и изпитваното от ищцата неудобство от липсата на свободен достъп до тоалетна и течаща вода през процесния период не е с такъв интезитет, какъвто би бил в случай, че този достъп е бил ограничен през активната част от денонощието. По делото не са налице данни за повишена нужда при ищцата от тези потребности предвид специфики във физиологичното й състояние. С оглед тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита за справедлив размер на обезщетението, сумата от 700 лева. Предвид гореизложеното, решението в обжалваната му част следва да се отмени относно размера на присъденото обезщетение за разликата над 700 лева и присъдената законна лихва върху тази разлика. В останалата си обжалвана част, решението на АС- Сливен като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ претенцията на касатора ГД "ИН" за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, се явява неоснователна. По изложените съображения и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение