Решение № 15083 от 12.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8580/2014 г.

Решение № 15083 от 12.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8580/2014 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Желю Добромиров Желев от гр. Хасково, против решение № 90/26.05.2014 г., постановено по адм. д. № 70/2014 г. по описа на Административен съд - Хасково. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение АС - Хасково е отхвърлил като неоснователна жалбата на Желю Желев против Заповед № 03-17/10.02.2014 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ при МС. С последната, на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение на длъжността "директор" и място на работа - Транзитен център село Пъстрогор. Недоволен от решението, Желев го обжалва. Счита същото за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което оспорената заповед да бъде отменена. Ответникът по жалбата - председателят на ДАБ, чрез процесуалния си представител-юрк. Шопова, оспорва същата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, за да се произнесе по касационната жалба, възприе изцяло фактическата обстановка, приета за установена от състава на АС - Хасково. Тя не се оспорва от касатора. Предмет на жалбата му е правният извод на съда за неоснователност на първоначалната му жалба против заповедта на председателя на ДАБ. При правилно установената фактическа обстановка, касационната жалба се явява неоснователна. Безспорно установено от фактическа страна е, че Желев е бил назначен за държавен служител със Заповед № 01-20/02.09.2013 г. на председателя на ДАБ на длъжността- "директор" в Транзитен център, село Пъстрогор. С обжалваната Заповед № 03-17/10.02.2014 г. на председателя на ДАБ, е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл, считано от "датата на съобщаване". Спорът по делото е за приложението на материалния закон. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗДСл дава право на органа по назначаването при назначаване за първи път на държавна служба, в рамките на едногодишен срок, да прекрати служебното правоотношение без да са налице условията на чл. 103 ЗДСл. В случая са налице и двете кумулативни предпоставки по чл. 12, ал. 1 ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение. Желев е назначен за първи път на държавна служба, а прекратяването на служебното му правоотношение е станало преди изтичането на едногодишния срок съгласно ЗДСл от първоначалното назначаване. Доводът за допуснато нарушение на материалния закон се развива в няколко насоки: Първият довод е, че лицето не постъпва за първи път на държавна служба. Същия е заемал държавна служба по смисъла на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България/ЗОВСРБ/ - в качеството си на кадрови военнослужещ. Доводът е неоснователен. Страните не спорят, установено е и от представените пред първата инстанция писмени доказателства, че по отношение на Желю Желев е прекратен договор за военна служба, същият е освободен от длъжност и военна служба и е зачислен в резерва на офицер. е Както правилно приема първоинстанционния съд, по силата на чл. 133 ЗОВСРБ - гражданите приети на военна служба, са военнослужещи, имащи различен статут от тези на цивилните служители на министерство на отбраната, чието правоотношение може да възникне въз основа на трудово или служебно правоотношение. Кадровият военнослужещ не е държавен служител по смисъла на ЗДСл - доколкото същият не заема длъжност, определена в Класификатора на длъжностите в администрацията, приет от МС. Длъжностите на кадровите военнослужещи са в отделен Класификатор, приет по ред и условия сочени в чл. 24 от ЗОВСРБ. В тази връзка, обоснован е извода на АС - Хасково, че спецификата на кадровата военна служба не дава възможност да се приеме, че лице имало качеството на военнослужещ по смисъла на ЗОВСРБ е имало изобщо качеството на държавен служител по смисъла на ЗДСл, поради което необоснован е довода на касатора, че последвалото му постъпване в администрацията на ДАБ не е първоначално назначаване на държавна служба, в смисъла вложен в разпоредбата на чл. 12 ЗДСл. Неоснователен е и доводът за нарушение на закона, изразяващо се в липса на мотиви на административния акт. Видно от текста на Заповед № 03-17/10.02.2014 г., в нейната съобразителна част е посочено, че тя се издава "на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл -прекратяване на служебното правоотношение без предизвестие в едногодишния срок след постъпване за пръв път на държавна служба ". Изпитателният срок по чл. 12 ЗДСл, за който се назначават държавните служители при първото им постъпване на държавна служба, е изцяло в полза на органа по назначаване. Последният, както многократно се е произнасял Върховният административен съд, не дължи конкретно посочване на мотивите и съображенията си в мотивите на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, вкл. и фактическото основание, мотивирало го да издаде акта. При действията му в условията на оперативна самостоятелност, той е длъжен да установи и докаже пред съда само наличието на законовите основания за издаване на заповедта и спазването на административно производствените правила за това. Както се посочи и по-горе, изискуемите условия за издаване на акт от посочения вид са налице - първо назначаване на служителя като държавен такъв и прекратяване на правоотношението му преди изтичане на едногодишен срок от назначаването. За издаване на акт с правно основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл не са предвидени каквито и да са административнопроизводствени правила, поради което и второто условие е налице. Несъстоятелен е довода на касатора, че в случая по аналогия е приложима разпоредбата на чл. 333 КТ, доколкото ЗДСл - не урежда закрила при едностранно прекратяване на служебните правоотношения. Както неведнъж е сочил ВАС в актовете си- ЗДСл е специален по отношение на Кодекса на труда . Регулираните с него служебни правоотношения създават права и задължения различни от възникващите при трудовоправните отношения, регламентирани от КТ. Основната отлика е - държавната служба се изпълнява въз основа на назначение от съответния държавен орган по силата на административен акт, издаден в предписана от закона форма. За разлика от тях трудово правните отношения възникват между равно поставени субекти по силата на договор. Всички тези основни характерни особености и различия при двата вида правоотношения за престиране на труд, са обусловени и от различната нормативна уредба, регламентираща особеностите им. В ЗДСл не е установена закрила при уволнение, свързано със здравословното състояние на служителя, респективно трудоустрояването му или по време на ползването на отпуск, включително и поради временна нетрудоспособност. Единствената закрила е за хипотезите, предвидени в чл. 107б ЗДСл. Тази уредба, заедно с обстоятелството, че в закона няма норма, която да препраща към субсидирано прилагане на Кодекса на труда, а напротив - нормите на кодекса се прилагат по отношение на държавните служители само в изрично посочени в ЗДСл случаи, обосновава правилността на извода, че разпоредбата на чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда не се прилага по отношение на държавните служители. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и направеното искане от касатора за присъждане на разноски за тази инстанция, ответника следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се определи предвиденото от законодателя минимално възнаграждение, възлизащо на 300 (триста)лева. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,