Решение № 2813 от 24.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11009/2010 г.

Решение № 2813 от 24.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11009/2010 г., IV о., докладчик съдията Кремена Хараланова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от председателя на Държавна комисия по стоковите борси и тържищата /ДКСБТ/, чрез процесуален представител юрисконсулт Мирослава Бонева, против решение № 1716/1.06.2010 г. постановено по адм. дело № 2467/2010 г. по описа на Административен съд - София град, II отделение, 27-ми състав, с което на основание чл. 292 АПК е прието за установено по отношение на ДКСБТ, че "Симеон Симеонов" ЕООД - гр. София не дължи сумата от 3 500 лв, представляваща имуществена санкция наложена му с влязло в сила наказателно постановление № 408/1.02.2002 г. на председателя на ДКСБТ, тъй като посоченото публично държавно вземане е погасено по давност, а на основание чл. 128, ал. 2 АПК - че търговското дружество не дължи лихви върху посочената сума за периода 19.01.2004 г. - 15.02.2010 г., определени в изпратената му покана за доброволно изпълнение в размер на 2 821.27 лв. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на решението, като постановено по недопустими искове, а в отношение на евентуалност - че е неправилно, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Претендира се неговото обезсилване, а при констатиране на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК - отмяната му с произтичащите от това последици. Ответната страна "Симеон Симеонов" ЕООД - гр. София, представлявано от адвокат Матеева, в писмено становище и открито съдебно заседание по съществото на спора моли съда да отхвърли касационната жалба като неоснователна, по съображения относно правилността на атакувания съдебен акт. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, като излага доводи за недопустимост на първоинстанционното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е основателна, по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба подадена от "Симеон Симеонов" ЕООД - гр. София срещу Държавната комисия по стоковите борси и тържищата. От дружеството са изложени твърдения, че е получило покана за доброволно изпълнение, по изпълнително дело образувано от частен съдебен изпълнител при условията на чл. 2, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители, за принудителното изпълнение на публично държавно вземане по влязло в сила наказателно постановление № 408/1.02.2002 г. на председателя на ДКСБТ, с което му е наложена имуществена санкция от 3 500 лв., ведно с лихви върху тази сума за периода 19.01.2004 г. - 15.02.2010 г. в размер на 2 821.27 лв. Наведени са доводи, че задължението за изплащане на имуществената санкция е погасено по давност на основание чл. 82 ЗАНН, както и че върху нея /тъй като е идентична по характер с глобите, налагани на физическите лица по реда на ЗАНН/ не се дължат лихви с оглед чл. 175, ал. 3 ДОПК, изрично изключващ начисляването на лихви върху глоби. Поради това ищецът претендира да бъде установено по отношение на ДКСБТ, че не дължи посочените суми - на основание чл. 292 АПК относно главницата и респективно - при условията на чл. 128, ал. 2 АПК относно лихвите, предвид липсата на изпълнително основание за тяхното събиране. Административно дело № 2467/2010 г. на Административен съд - София град е образувано след прекратяването на образуваното по гореописаната искова молба, производство по гр. дело № 6768/2010 г. на Софийски районен съд и изпращането му по компетентност на АССГ. Последният съд е приел, че е компетентен да се произнесе, по следните съображения: чл. 162, ал. 2, т. 7 и т. 9 ДОПК определя като публични държавни вземания, тези, произтичащи от влезли в сила наказателни постановления и лихвите върху такива вземания; ДОПК не предвижда специален ред за тяхното оспорване въз основа на факти, възникнали след издаването на изпълнителното основание, поради което и на основание § 2 ПЗР ДОПК, в случая намират приложение разпоредбите на чл. 292 и чл. 128, ал. 2 АПК. Разгледаните при условията на тези текстове искови претенции са приети за основателни, по мотиви за наличието на предпоставките по чл. 82, ал. 3 ЗАНН /относно главницата/ и чл. 175, ал. 3 ДОПК /досежно лихвите/. Между страните липсва спор относно факти и същите са правилно установени от първоинстанционният съд. За принудителното изпълнение на имуществена санкция, наложена на "Симеон Симеонов" ЕООД с наказателно постановление, влязло в сила на 19.01.2004 г. - датата на потвърждаването му с окончателно съдебно решение, е образувано изпълнително дело от частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег. № 790 с район на действие СГС. В случая, последният действа по възлагане от ДКСБТ /публичният взискател/, при условията на чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ, според който текст, органите компетентни да установяват публични държавни вземания могат да възложат събирането им на един или повече частни съдебни изпълнители. Тъй като действията на ЧСИ са в изпълнение на функциите на публичен изпълнител за тях важат правилата на ДОПК, включително тези относно обжалването им. Поради това компетентен да се произнесе по жалба подадена от длъжника по публичното вземане срещу тези действия, е органът по чл. 266, ал. 1 ДОПК - по реда на глава ХХVII ДОПК. Решението на последния може да се обжалва пред административния съд, чието решение е окончателно /чл. 268 ДОПК/. Съобразно чл. 79 ЗАНН наказателните постановления и решения на съда, с които са наложени глоби се изпълняват по реда за събиране на държавните вземания. По аргумент от чл. 83, ал. 2 ЗАНН посоченото правило е приложимо и относно имуществените санкции, наложени на юридически лица. Поради това правилно съдът е приел, че събирането на публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК /вземане за имуществена санкция, наложена на ЮЛ по влязло в сила НП/ следва да бъде осъществено по реда на ДОПК. В този смисъл е и чл. 209, ал. 2, т. 5 ДОПК, според който принудително изпълнение се предприема включително въз основа на влязло в сила наказателно постановление. Съгласно чл. 168, т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в посочения случай се "отписва" съобразно императивното правило на чл. 173 ДОПК. Настоящият състав приема, че при осъществяване на последната хипотеза е приложим чл. 225, ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т. ч. и тези по т. 7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично държавно вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл възражение /давността не се прилага служебно/, а в случай, че не възприеме наведеното възражение за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане. Другояче казано, възраженията за недължимост на публичното държавно вземане поради настъпване на някой от фактите визирани в чл. 168 ДОПК, в т. ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност следва да бъдат наведени пред публичния изпълнител /в случая пред изпълняващия функциите на такъв, частен съдебен изпълнител/. При евентуален отказ по искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225, ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК. Но след като е налице предвиден в ДОПК специален ред за защита на правата на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение на публично държавно вземане, недопустимо е тези права да се упражняват по общия ред на АПК, с предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 292 АПК, респективно - на такъв по чл. 128, ал. 2 АПК. Наред с липсата на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 128, ал. 2 АПК, каквато е наличието на друг ред за защита - този по ДОПК, посочената разпоредба е неприложима и с оглед акцесорния характер на вземането за лихви, което следва главното задължение и това, че начисляването на лихви от публичен изпълнител не съставлява административно право или правоотношение по смисъла на същия текст. Предвид изложеното настоящият състав на ВАС не възприема направените от първата инстанция изводи, че ДОПК не установява процесуален ред за разглеждане на правопогасителни възражения, произтичащи от факти настъпили след издаването на изпълнителното основание, а оттам и че спрямо подадената от "Симеон Симеонов" ЕООД искова молба са приложими чл. 292 и чл. 128, ал. 2 АПК, поради наличието на неуреден в ДОПК случай, спрямо който § 2 ПЗР ДОПК предвижда субсидиарна приложимост на Административнопроцесуалния кодекс. Преценката на основателността на твърденията, че задължение за заплащане на имуществена санкция е погасено по давност и не се дължат лихви върху нея, след като са предприети действия по тяхното принудително изпълнение, е от компетентността на публичния изпълнител /в случая на ЧСИ, действащ като публичен изпълнител по възлагане от ДКСБТ при условията на чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ/. Както вече беше отбелязано по - горе, действията на последния подлежат на оспорване по реда на чл. 266 и сл. ДОПК, като на свой ред решението на органа по чл. 266, ал. 1 ДОПК може да се обжалва пред административния съд, постановяващ окончателно решение според чл. 268 ДОПК. Предвид естеството на търсената с исковата молба защита и липсата на предпоставките по § 2 ПЗР ДОПК за субсидиарната приложимост на АПК в процесния случай, неправилен е направеният от административния съд извод за допустимостта на предявените искове с правно основание чл. 292 и чл. 128, ал. 2 АПК. Според чл. 218, ал. 2 АПК допустимостта на обжалваното решение е предмет на касационната проверка, независимо дали този порок е посочен като отменително основание в касационната жалба. След като вместо да прекрати делото, образувано по недопустима искова молба, предвид наличието на друг процесуален ред за осъществяване на търсената от ищеца защита, административният съд се е произнесъл по съществото на заявените претенции, същият е постановил недопустимо съдебно решение, което следва да бъде обезсилено. При това, образуваното по недопустима искова молба административно дело по описа на АССГ следва да бъде прекратено. Водим от горното Върховният административен съд, четвърто отделение,