Решение № 11737 от 5.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7902/2016 г.

Решение № 11737 от 5.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7902/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 1013 от 18.05.2016 г. по административно дело № 521/2016 г. Административен съд - П. е: 1) отменил решение № 2153-15-40/16.02.2016 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - П., с което е оставена без уважение жалбата на Б. Г. против разпореждане № 4911034609/протокол № 2139-15-43/ от 02.11.2015 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - П.; 2) наредил изпращане на преписката на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ - П. за ново произнасяне по заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст - с вх. № 2113-15-112/03.07.2015 г., подадено от Б. Г., при съблюдаване на дадените със съдебното решение указания по тълкуване и прилагане на закона; 3) осъдил ТП на НОИ - П. да заплати на Б. Р. Г. разноски по делото в размер на 350 лв. за адвокатско възнаграждение. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - П., който по съображения за неправилност, относими към основанията по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, като претендира и присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация Б. Р. Г., действащ чрез процесуалния си представител адв. Василева, оспорва касационната жалба и моли атакуваното с нея решение да бъде оставено в сила, като претендира и присъждане на направените разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Проверяваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт е и правилен, като не страда от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би наложило извод за наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на Административен съд - П., с което жалбата до него е уважена като основателна, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост. Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събрания доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт на администрацията и на предхождащия го такъв) решаващият съдебен състав е извел обоснован извод за незаконосъобразност на процесните административни решение и разпореждане. От фактическа страна е безспорно установено, че Б. Р. Г. е подал до директора на ТП на НОИ - П. заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст с вх. № 2113-15-112/03.07.2015 г. С разпореждане № 4911034609 / № 7 / протокол № 01279/21.07.2015 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - П. на заявителя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 03.07.2015 г., пожизнено по чл. 68, ал. 3 от КСО, при навършена възраст 65 години и 8 месеца и осигурителен стаж от трета категория 7 години 2 месеца и 19 дни, от втора - 18 години и 10 месеца и 19 дни, общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория - 30 години, 9 месеца и 4 дни, в минимален размер по чл. 70, ал. 8 от КСО. В мотивите на това разпореждане е посочено, че пенсията се отпуска и изплаща в минимален размер до определянето на размера й по реда на КСО. С обжалваното разпореждане с № 4911034609 / протокол № 2139-15-43/02.11.2015 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - П. на основание чл. 70, ал. 3 и чл. 99, ал. 1, т. 6 от КСО на Г. е отказано да бъде изменена пенсията за осигурителен стаж и възраст. Това разпореждане е потвърдено при обжалването по административен ред с решение № 2153-15-40/16.02.2016 г. на директора на ТП на НОИ - П., което е предмет на оспорването пред първоинстанционния съд. В мотивите на решението е изложено, че не са внесени дължимите осигурителни вноски като самоосигуряващо се лица за периода 01.01.2003 г. - 25.03.2004 г. Административният орган е приел, че не може да се определи действителният размер на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Б. Р. Г., тъй като по вина на лицето не може да се приложи разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от КСО. Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали административният орган следва да изчисли реалния размер на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст, когато за периода, за който лицето е следвало да се осигурява като самоосигуряващо се лице, не е внесло дължимите осигурителни вноски. Правилата за изчисляване на размера на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст са регламентирани в чл. 70 от КСО, като в алгоритъма на изчисляването е включено определяне на индивидуален коефициент. В чл. 70, ал. 3 от КСО е предвидено, че индивидуалният коефициент се изчислява от дохода на лицето, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж до 01.01.1997 г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането. Начинът на изчисляване на индивидуалния коефициент е регламентиран в следващите алинеи на същия член. Съгласно чл. 70а, ал. 1 от КСО, средномесечният доход се определя от възнаграждението или осигурителния доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, 2 и 3, т. 5 и 6, а за самоосигуряващите се лица и за лицата по чл. 4а, ал. 1 - от дохода, върху който са внесени осигурителни вноски. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица и от лицата по чл. 4а, ал. 1 от КСО. В съответствие с тази разпоредба, в случая при изчисляване на осигурителния стаж на Б. Р. Г. не е зачетен периода от 01.01.2003 г. - 25.03.2004 г., за който от него, като самоосигуряващо се лице, не са внесени дължимите осигурителни вноски. За настоящия правен спор е без значение дали тези вноски са били дължими поначало и/или към момента на отпускане на пенсията и дали могат да бъдат събрани принудително от органите на НОИ. Същественото за целите на това производство е дали, след като не е зачетен осигурителен стаж за определен период поради невнасяне на осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, следва при изчисляване на размера на пенсията да се вземе предвид осигурителния доход на лицето за този период. В случай, че лицето дължи осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице и ако тези вноски не са погасени по давност, то органите по приходите имат правото да съберат дължимите вноски по принудителен ред. Несъмнено е, че лицето също има право да внесе такива вноски, ако ги счита за дължими. В случая лицето е отказало да ги внесе, с твърдения, че са погасени по давност. На първо място, следва изрично да се отбележи, че при невнасяне на осигурителните вноски за определен период от самоосигуряващо се лице, според императивното правило на чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО, този период не следва да се зачита за осигурителен стаж. Без значение е дали става въпрос за невнасяне на пълния размер на вноските, или само на годишната изравнителна вноска, ако такава е дължима. В посочената разпоредба не е направено разграничение между авансови вноски и окончателна изравнителна вноска, поради което се налага извода, че се визира пълния размер на вноските. Наред с това в определението за осигурено лице, дадено в § 1, т. 3, изр. последно от ДР на КСО, изрично е посочено, че самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. От горното не следва заключение, което е направил административният орган, че поради невнасянето за даден период на осигурителни вноски, той следва да не определи индивидуалния коефициент за установяване на действителния размер на пенсията на Г. Напротив, невнасянето на осигурителни вноски от гледна точка на материалноправните разпоредби не може да послужи като основание за административния орган да определи минимален размер на пенсия за самоосигуряващо се лице. Правилно е становището на съда, че административният орган е следвало да определи размера на пенсията, като съобрази стажа и доходите на ответника в настоящото производство за времето, през което са били внесени дължимите осигурителни вноски, чрез формиране на индивидуален коефициент по реда на чл. 70, ал. 3 от КСО. На следващо място, поради незачитането като осигурителен стаж за целите на отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на периодите, за които не са внесени осигурителни вноски, то осигурителният доход за тези периоди също не следва да бъде взет предвид при изчисляване на размера на пенсията. Това не означава, че лицето има право да изключи по собствено усмотрение определени осигурителни периоди. Случаят не е такъв, тъй като спорният период изобщо не е зачетен за осигурителен стаж и е невъзможно да бъде зачетен, след като за този период лицето не е внесло осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице. Също така, невнасянето на осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за определен период или периоди и незачитането на този период или периоди като осигурителен стаж не дава основание на пенсионния орган да откаже изчисляване на реалния размер на пенсията по приложимите правила на КСО, като вземе предвид доходите за периодите по чл. 70, ал. 3 от КСО, включително доходите за периодите, през които лицето е било самоосигуряващо се и за които е внесло дължимите осигурителни вноски. Следва изрично да се отчете, че зачетеният осигурителен стаж на Б. Г. е достатъчен, за да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 3 от КСО. След като осигурителният стаж, който има лицето е достатъчен за отпускане на пенсия, то при изчисляването на размера й, следва да бъде взет предвид осигурителния доход именно за зачетения осигурителен стаж. Недопустимо е да се откаже изчисляване на реален размер на пенсията само поради това, че лицето в даден период не е направило дължимите вноски. При положение, че осигурителните вноски за спорния период са били дължими от Б. Г., осигурителните органи са имали възможност да проведат производство по тяхното установяване и събиране, но такова производство не е проведено до произнасянето с оспорения административен акт. Тълкуването на правната норма на чл. 70, ал. 3 от КСО, което се прави от административния орган, е неправилно. Тази норма не налага задължително включване на дохода след 01.01.1997 г. за самоосигуряващите се лица, след като те внасят осигурителните вноски изцяло за своя сметка, нямат работодател и съвместяват качествата осигурител и осигурен. От горното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното решение и законосъобразност на отменения с него административен акт, не може да бъде кредитирана. Изложеното обуславя правилността на преценката на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на процесните административни актове. В случая осигурителният орган неправилно е тълкувал и приложил относимата към казуса норма на чл. 70, ал. 3 от КСО. Като не е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, ръководителят на ТП на НОИ - П. също е издал незаконосъобразен акт. Предвид тези съображения Върховният административен съд намира, че като е уважил подадената до него жалба, отменяйки незаконосъобразния административен акт и връщайки преписката на осигурителния орган за продължаване на административното производство, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на направените разноски за водене на делото пред тази инстанция, които са в размер на 350 лв. за адвокатско възнаграждение. Директорът на ТП на НОИ - П. не е направил в хода на касационното съдебно производство възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна възнаграждение за адвокат за производството пред настоящата инстанция съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,