Решение № 8915 от 29.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3985/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Сливен, подадена чрез старши юрисконсулт Н. Ценков против Решение 326/10.02.2025 г., постановено по административно дело 608/2024 г. по описа на Административен съд Сливен, с което е отменена негова Заповед РД 15-2198/11.11.2024 г., нареждаща премахване на незаконен строеж. В касационната жалба се сочи неправилност и необоснованост на съдебното решение, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. Ответната страна Н. Й. К. се представлява от адвокат Д. Колев, който оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила по съображения, развити в писмен отговор. Останалите ответни страни З. М. К. и М. Й. К., редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по спора. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, като предлага съдебното решение да бъде отменено. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С оспорената заповед е наредено на Н. Й. К., З. М. К. и М. Й. К. да премахнат незаконен строеж Жилищна сграда , разположен в собствения им поземлен имот с идентификатор 67338.416.164 по Кадастралната карта на гр. Сливен, местност [местност] . За да отмени процесната заповед, съдът е приел, че административният орган е допуснал нарушения на чл. 35 и чл. 36 АПК, като не е изпълнил задължението си да я издаде след изясняване на всички факти и обстоятелства, които са от значение за случая и по-конкретно не са установени вида на строежа, кога и от кого е реализиран, както и не е изследвал неговата търпимост съгласно § 16, ал. 1 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗИДЗУТ. Решението е неправилно, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. На първо място, неправилен е изводът на съда за неяснота относно вида на строежа. Същият е описан и индивидуализиран в достатъчна степен както в заповедта, така и в предхождащия я констативен акт като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ и представляващ жилищна сграда на два етажа с монолитна скелетно-гредова конструкция, стоманобетонови колони и хоризонтални стоманобетонови плочи с размери в план 11,00м./9,00м., с изпълнена тухлена зидария между колоните и направена дървена покривна конструкция с дървена обшивка и покрита с керемиди тип Марсилски . На следващо място от мотивите на заповедта става ясно, че административният орган е избрал да посочи като адресати на задължението по премахване на строежа лицата, които са собственици на поземления имот, в който е извършен, съответно и на самата сграда по приращение. Ето защо без значение е, че не е установен извършителя на строежа, тъй като лицата, за чиято сметка се извършва принудителното му премахване могат да бъдат както извършителя, така и неговият собственик, съгласно разпоредбите на чл. 225, ал. 6 и чл. 225а, ал. 5 ЗУТ. Компетентния административен орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатиран незаконен строеж. В конкретния случай, в хода на административното производство не е имало данни за друг извършител на строежа, поради което правилно за адресат на заповедта са посочени неговите собственици. Действително административният орган не е установил кога е реализиран строежа и дали не представлява търпим строеж по смисъла на закона, което обстоятелство е от съществено значение при преценката за материална законосъобразност на заповедта. Независимо от това и след като е констатирал, че този въпрос не е изследван, съдът е бил длъжен сам да стори това, като даде конкретни указания на страните в тази насока, събере писмени и гласни доказателства, като при необходимост от специални знания да допусне служебно експертиза, каквато възможност е разписана в чл. 171, ал. 2 АПК. На първо място е следвало да се установи периодът през който е бил изграден строежът, за да се определи коя от разпоредбите на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗИДЗУТ е приложима, след което да се прецени налице ли са условията за търпимост на строежа, разписани в приложимата хипотеза. Предвид изложените мотиви и тъй като съдебното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка, което не може да бъде преодоляно от настоящата съдебна инстанция предвид разпоредбите на чл. 219 и чл. 220 АПК, същото ще следва да бъде отменено, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. При този изход на спора е приложима разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК, поради което разноски не следва да се присъждат на този етап от производството. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,