Решение № 243 от 13.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4197/2016 г.

Решение № 243 от 13.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4197/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Образувано е по молба на З. К. С. за отмяна на влязло в сила решение № 844 от 15.10.2009 г. по гр. д. № 1483/2008 г. на Старозагорския районен съд, г. о., 7-ми с-в, потвърдено с решение № 362 от 15.03.2010 г. по възз. гр. д. № 238/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, г. о., което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1129 от 18.11.2010 г. по гр. д. № 851/2010 г. на Върховния касационен съд, трето г. о. Посоченото основание за отмяна е чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Насрещната страна Д. Г. И. твърди в писмен отговор на молбата, че молбата е недопустима и неоснователна. По допустимостта на молбата за отмяна е постановено определение № 231/19.10.2016 г., с което е допусната до разглеждане. По основателността на молбата настоящият състав намира следното: З. К. С. иска отмяна на влязлото в сила решение, с което е осъден на основание чл. 45, ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД да заплати на Д. Г. И. сумата от 1 500 лева - обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди (леко посттравматично разстройство с хиподепресивни елементи) вследствие на разгласени от молителя С. позорни обстоятелства, извършено с жалба от 4.04.2007 г. по н. о. х. д. № 1130/2006 г., формулирани както следва: "... Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони...", заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски. Частта от въззивното решение № 362 от 15.03.2010 г. по възз. гр. д. № 238/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, г. о., с което е потвърдено решение № 844 от 15.10.2009 г. по гр. д. № 1483/2008 г. на Старозагорския районен съд, г. о., 7-ми с-в, в частта, с която искът по чл. 45 ЗЗД е уважен, чиято отмяна се иска, е влязла в сила на 18.11.2010 г., когато по делото е постановено определение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Не се иска отмяна на въззивното решение в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 25 000 лева. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 300 ГПК (влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца) за него е задължителна влязлата в сила присъда по н. ч. х. д. № 912/2007 г. на РС Стара Загора, с което С. е наказан за разгласяването чрез жалбата на твърдените в исковата молба позорни обстоятелства, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Въззивният съд е приел, че това означава, че С. е извършил противоправно деяние по отношение на И. Въззивният съд е приел за доказано, че извършеното от С. е причинило на И. твърдяното от И. психическо разстройство. С това въззивният съд е приел, че искът е доказан по основание. По въпроса за размера на обезщетението въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния по реда на чл. 272 ГПК. По делото е представено от молителя и от Министерство на правосъдието в заверен препис решение от 12.07.2016 г. на Европейския съд по правата на човека (нататък и ЕСПЧ), постановено по дело "З. (К.) С. срещу България (№ 2), по жалба № 18312/2008 г. МП е отбелязало, че решението е (станало) окончателно на 12.10.2016 г. С решението си ЕСПЧ приема, че с постановената срещу З. К. С. присъда за клевета срещу съдия (Д. Г. И.) е налице нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Със същото решение ЕСПЧ осъжда държавата - ответник по делото да заплати на З. К. С. обезщетение в размер на 3 500 евро. В мотивите на решението си ЕСПЧ е приел, че присъдата за клевета (в жалба срещу присъда) на жалбоподателя от 17.03.2008 г. представлява несъразмерна намеса в правото му на свободно изразяване на мнение и следователно не е необходима в демократично общество. Съобразно с това е налице нарушение по т. 10 от Конвенцията (за защита на правата на човека и основните свободи). ЕСПЧ не е посочил номера на делото, по което е постановена присъдата. Страните по настоящото дело не спорят, че решението на ЕСПЧ е постановено по отношение на влязлата в сила присъда по н. ч. х. д. № 912/2007 г. на РС Стара Загора, потвърдена с решение № 28 от 17.03.2008 г. по в. н. ч. х. д. № 46/2008 г. на Старозагорския окръжен съд, н. о. В диспозитива и мотивите на решението на ЕСПЧ не е обсъждано нарушение на Конвенцията в гражданско дело между З. К. С. и Д. Г. И. Соченото основание за отмяна е по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. То предвижда, че: Заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато (т. 7 (нова - ДВ, бр. 42 от 2009 г.) Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм. с Протокол № 11 от 1994 г.), или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. То предвижда възможност за отмяна на влязло в сила решение на националния съд по гражданско дело, по отношение на което Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията. Необходимостта от ново разглеждане на делото е предвидена, за да се отстранят последиците от нарушението, т. е. доколкото има установено нарушение, В случая от съдържанието на обсъжданото решение на ЕСПЧ не се установява съдът да е установил нарушение на Конвенцията по гражданско дело между З. К. С. и Д. Г. И., по което е постановено решението, чиято отмяна се иска. Или: разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК не предвижда възможност да бъде отменено влязло в сила решение по гражданско дело, по отношение на което ЕСПЧ не е установил с влязло в сила решение нарушение на Конвенцията. Към това може да се добави и че не е налице още една от предпоставките на основанието за отвяна по чл. 307, ал. 1, т. 7 ГПК - възможност последиците да бъдат отстранени при новото разглеждане на делото. Така е защото, както е прието и във влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, в случая докато е налице влязла в сила присъда (докато не бъде отменена) гражданският съд е обвързан от правилото на чл. 300 ГПК, независимо от влязлото в сила решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на Конвенцията в присъдата. Към това може да се добави и следното: Установеното нарушение на Конвенцията по наказателното дело дава основание за друго искане - за възобновяване на наказателното дело (по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК), за което има данни по делото, но което е извън предмета на настоящото дело и извън компетентността и правомощията на настоящия състав и на гражданския съд. В случай, че влязлата в сила присъда бъде отменена, за З. К. С. ще възникне друго основание за отмяна на влязлото в сила решение по гражданското дело - по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК (отмяна на постановление на съд, на което е основано влязлото в сила решение).. От изложеното следва да се приеме, че по делото не е осъществено основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. С оглед изхода от това производство молителят няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски и не е доказала, че е направила такива, поради което и н на нея разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното и на основание чл. 307 ГПК съдът