Решение № 118 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5836/2007 г.

Решение № 118 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5836/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ПР на ГПК, вр. чл. 218а ГПК (отм.). Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от И. К. Т. и Г. К. М. срещу решение от 20.07.2007 г. по гр.д. № 230 /2007 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е отхвърлил предявения от тях иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Навеждат и доводи за нарушение на съществени правила на съдопроизводството и за недопустимост на решението. Ответникът Б. А. Б. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е основателна. С въззивното решение съдът, като е оставил в сила решение от 1.12.2006 г. по гр.д. № 91/2006 г. Кюстендилски РС, е отхвърлил иска на жалбоподателите И. К. и Г. К. за признаване за установено по отношение на ответника Б. А., че към 1956 г., когато е внесена в ТКЗС ливада от 500кв.м, в м."К", в землището на с. Р. същата е принадлежала на техния праводател Б. Т. За да отхвърли предявеният иск въззивният съд е приел, че спорът е за материално право и жалбоподателите не са установили праводателят им да е притежавал спорната земеделска земя към момента на внасянето й в ТКЗС. Установено е от доказателствата по делото, че жалбоподателите са наследници на Б. Т., починал 13.08.1981 г., както и на дъщеря му В. Т., починала 1991 г. Праводателят е закупил ливадата с брат си Г. Т. с частен писмен договор от 12.03.1941 г. от 1,2дка, от която 500км.м той е внесъл в ТКЗС през 1956 г. На жалбоподателите И. и Г. К. е възстановена собственост върху ливадата от 500 кв.м с решение от № 49-10 от 10.12.1992 г. на ПК- Кюстендил, за същата не им е била издадена скица. Установено е също така, че ответникът по иска и по жалба Б. А. е наследник на Н. М., на когото е възстановена собственост върху ливадата с решение № 49-Р/ 4.07.1995 г., но не в м."К", където е земята на жалбоподателите, а в м. "Д", от която видно от заключение на съдебно- техническа експертиза, приета по делото, при заснемането и в плана 109кв.м попадат в имота, възстановен на жалбоподателите. При тези данни въззивният съд неправилно е приел, че се касае до спор с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и е отхвърлил искът на жалбоподателите като неоснователен. Съдът е приел, че жалбоподателите не са установили, че праводателят им е притежавал процесния имот към момента на образуване на ТКЗС, поради което именно в тяхно лице, като негови наследници е възникнало и правото да им бъде възстановена собствеността, въпреки постановеното в тяхна полза решение на поземлена комисия и данните за отказ на същата да им заснеме имота. Съгласно дадените в ТР № 1/1997 г. ОСГК на ВКС задължителни разяснения решенията на общинските поземлени комисии (сега ОСЗГ) по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта, така и по отношение на субектите на собствеността. Ето защо, след като с решение на поземлената комисия процесната земеделска земя е възстановена единствено на наследниците на Б. Т., то въззивният съд неправилно е приел, че не следва да бъдат зачетени последиците на това решение понастоящем. Съдът е този, който с оглед твърденията на ищците-жалбоподатели в настоящето производство, следва да определи какво е правното основание на иска им и по-какъв ред следва да бъде разгледан същият. При така установените факти по делото и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правилна. От представените по делото писмени доказателства във връзка с производствата по възстановяване на земеделските земи пред поземлената комисия е видно, че както ищците, така и ответниците, са заявили за възстановяване земи, които са принадлежали на техните наследодатели, и исканията им са удовлетворени изцяло. При тези данни съдът е приел, че за тези земи има спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това по принцип е правилно, но зависи и от наличието на други предпоставки, които трябва да се съобразят по реда на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.). Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собственост спрямо един и същ имот към минал момент - образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. В случая съдът следва да направи преценка на доказателствата, сочещи, че правата на жалбоподателите се засягат по-скоро от неиздаването на административен акт - плана за земеразделянето. При тези данни съдът следва да прецени дали ищците имат интерес от търсената защита с иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Процесуалната допустимост на иска или легитимацията на страната, която го предявява - наличието на правен интерес - е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Иск, предявен от лице, което няма правен интерес е процесуално недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Ако е налице административен спор, то той подлежи на разглеждане по друг ред, не от гражданския съд. Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.