Решение № 1451 от 17.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8021/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Х., гражданин на Алжир, [ЛНЧ], подадена чрез процесуален представител - адв. Грошкова, срещу Решение 6832 от 30.05.2024 г., постановено по адм. дело 2860/2024 г. по описа на Административен съд - София-град /АССГ/. В касационната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като същото е постановено без да са налице сочените предпоставки за прилагането на чл. 41, т. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и не е отчетено правото на чужденеца по чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Моли за отмяна на постановеното решение. Ответникът - директорът на Дирекция "Миграция" МВР София, се представлява се от юриск. Терзийска и юриск. Пенева, които оспорват касационната жалба. Претендират юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение намира касационната жалба за допустима, като подадена от страна в производството, за която подлежащият на инстанционен контрол съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения. С обжалваното решение Административен съд - София-град е отхвърлил жалбата на З. Х., гражданин на Алжир, срещу Заповед 5364з-719/01.03.2024г., издадена от директора на Дирекция Миграция - МВР, с която на основание чл. 41, т. 4 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ, на чужденеца е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна , която да бъде изпълнена до страната му на произход - Алжир. За да стигне до този правен резултат, АССГ е приел за установено от фактическа страна, че оспорената заповед е издадена след влязло в сила като необжалваемо Решение 13 от 2023г. на Вицепрезидента на Република България, с което на З. Х. е отказано предоставяне на убежище. Жалбоподателят е бил уведомен със съобщение с рег. 536400-8766/01.02.2024г., че трябва в 7-дневен срок от получаване на съобщението да напусне доброволно Република България. Пред административният орган е подадена молба от 12.01.2024г. за произнасяне при нужда от налагане на обезпечителна мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ Ежеседмично явяване на чужденец в териториалната структура на МВР по месторабота и да се разреши настаняването му на посочен от него адрес. Жалбоподателят представил доказателства за сключен граждански брак от 08.08.2018г. с И. Д. З., трудов договор от 29.11.2022г. с допълнително споразумение към него от 30.11.2023г. и договор за наем от 01.03.2022г. Съдът посочил, че Х. е пребивавал незаконно на територията на страната и в предходен период от 15.08.2016г. до 22.08.2018г. Тези обстоятелства са отразени при издаването в Предложение за налагане на ПАМ по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ с рег. 5364р-6409 от 01.03.2024 г., чиито мотиви са взети предвид при издаването на Заповед 5364з-719/01.03.2024г., издадена от директора на Дирекция Миграция - МВР. Въз основа на фактите, от правна страна административният съд достигнал до извод, че обжалваният пред него административен акт е издаден от административния орган в рамките на материалната му компетентност, съдържа всички изискуеми реквизити, мотивиран е, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила или противоречие с действащите материалноправни разпоредби, поради което е законосъобразен. Първостепенният съд е извършил подробен анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите - членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО). Изложил мотиви, че с обжалвания административен акт не е нарушено непропорционално правото на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил вярно фактическата обстоятелства и правилно е приложил относимите правни норми. Правилни са изводите му, че оспорената заповед е издадена от материално и териториално компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2 от АПК, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав споделя и изводите на решаващия съд за съответствие на оспорената заповед с приложимите материалноправни разпоредби. Оспорената заповед е издадена на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката "връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. По отношение на чуждия гражданин с влязло в сила като необжалваемо Решение 13 от 2023г. на Вицепрезидента на Република България, е отказано предоставяне на убежище. При постановяване на заповедта за налагане на ПАМ, административният орган е изложил фактическите предпоставки за направената преценка, цитирал е и правното основание за упражняване на властническата си компетентност. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им са императивни и задължителни за органа. За прилагането им е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както и семейното му полоение. Само по себе си сключването на граждански брак с български гражданин не узаконява престоя на чужденеца, докато не бъде проведено съответното производство по реда на ЗЧРБ. Неоснователно е наведеното с касационната жалба оплакване, че административният акт е постановен в противоречие с принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК и в противоречие с чл. 8 от КЗПЧОС. Правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от предходното продължително пребиваване на З. Х. на територията на България, което както е установено в проведеното административно и съдебно произоводство е било незаконно. При издаване на административния акт не са нарушени разпоредбите на общностното право, като наложената мярка е съобразена със забраната за връщане предвидена в чл. 5 от Директива 2008/115/ЕО. По отношение на чужденеца не са налице обстоятелства попадащи в обхвата на изключенията предвидени в чл. 6, § 2-5 от Директива 2008/115/ЕО, при наличието на които държавата - членка не следва да издава решение за връщане. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, връзка с чл. 228 от АПК следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи съобразно чл. 36 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,