Решение № 14815 от 1.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9799/2020 г.

Решение № 14815 от 1.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9799/2020 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 89 от 01.07.2020 г., постановено по адм. д. № 201/20 г. Административен съд – Шумен е отхвърлил оспорването по жалба на М. Златева от [населено място], [област], [улица], срещу

ревизионен акт № Р – 03002719004214 – 091 – 001/15.01.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 53/01.04.2020 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Варна. Постановено е, че с решението не се присъждат разноски.

Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от М. Златева от [населено място], [област], [улица], чрез пълномощника й адв. И. Младенов. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Шумен в отхвърлителната му част е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира заплащане на разноски за двете инстанции съобразно списък с разноски.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Варна чрез своя процесуален представител юрк. Е. Еленова взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение за касационната инстанция.

Срещу решението на Административен съд – Шумен в частта, с която е постановено, че не се присъждат разноски, е подадената частна жалба от Д. Желязков в качеството му на изпълняващ длъжността директор на Дирекция"Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Варна. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Шумен в тази му част е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение в частта му за разноските и вместо него да постанови друго такова, с което да присъди разноски – юрисконсулско възнаграждение в полза на Д "ОДОП" - гр. Варна за първата инстанция.

Ответницата по частната жалба М. Златева не е взела становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната и частната жалби са процесуално допустими, а по същество и двете са неоснователни.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. Същата е неоснователна.

С решението си Административен съд Шумен е отхвърлил оспорването по жалба на М. Златева от [населено място], [област], [улица], срещу ревизионен акт № Р – 03002719004214 – 091 – 001/15.01.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 53/01.04.2020 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Варна, с който акт на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК е ангажирана отговорността на М. Златева в качеството й на ЕТ "Дейзи – М. Златева" за задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО на "Дейзи 2004" ООД както следва: данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения по чл. 42 ЗДДФЛ в размер на 13 467, 01 лв. и лихви за забава в размер на 3 106, 73 лв.; вноски за ДОО по КСО в размер на 38 056, 30 лв. и лихви за забава в размер на 9 810, 40 лв.; вноски за ЗО по ЗЗО в размер на 17 306, 92 лв. и лихви за забава в размер на 4 375, 97 лв.; вноски за ДЗОП /УПФ/ по КСО в размер на 8 704, 63 лв. и лихви за забава в размер на 2 230, 77 лв.; ДДС в размер на 8 024, 50 лв. и лихви за забава в размер на 1 627, 32 лв.; данък върху дивидентите и ликвидационните дялове на юридическите лица в размер на 13 050, 00 лв. и лихви за забава в размер на 2 921, 98 лв. и за корпоративен данък в размер на 915, 38 лв. и лихви за забава в размер на 166, 05 лв.

Първоинстанционният съд е описал установената фактическа обстановка по извършване на ревизията – заповедите за възлагане на ревизия, констатациите на органите по приходите за ангажиране на отговорността на задълженото лице на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК, начинът на определяне на задълженията на лицето, което е било управител на задълженото лице "Дейзи 2004". Съдът е описал и извършеното задължително административно оспорване на акта пред директора на Д "ОДОП" - Варна, при което ревизионният акт е бил потвърден. След това административният съд е пристъпил към разглеждане на законосъобразността на оспорения ревизионен акт. Изложени са мотиви, че последният е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, има необходимото съдържание, при извършване на ревизията не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила.

По отношение на материалната законосъобразност на акта /стр. 13 и сл. от решението, л. 1647 и сл. от първоинстанционното дело/ решаващият съд е посочил, че спорът между страните е правен и се свежда до това дали са налице законовите предпоставки по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на задълженото лице за задълженията на дружество, на което е била управител за процесните данъчни периоди. За да отговори на спорните въпроси, съдът е дал тълкуване на относимите правни разпоредби, въз основа на което е посочил кои са отделните елементи от фактическия състав на отговорността по ал. 1 и ал. 2 на чл. 19 ДОПК. В решението на отделен ред са разгледани хипотезите за ангажиране на отговорността на жалбоподателката. По отношение на ангажиране на отговорността по ал. 1 е прието, че в случая е безспорно, че лицето е било управител на дружеството, за чието задължение се търси отговорност, че това дружество е обявено в несъстоятелност и не разполага с имущество, с което да бъде изпълнено заплащането на наличните публични задължения. С оглед на данните по делото, административният съд е приел, че са налице и другите изисквания на чл. 19, ал. 1 ДОПК за ангажиране на отговорността и ревизионният е законосъобразен в тази си част. В тази насока е посочено, че законовите основания за обявяване на факти и обстоятелства пред органите по приходите или публичния изпълнител са две групи – едната група са факти и обстоятелства, подлежащи на деклариране съгласно законова норма, а другата група са такива факти и обстоятелства, които лицето следва да представи след като са му надлежно поискани от орган по приходите или публичен изпълнител. Отбелязано е, че при първата група отговорността възниква при наличието на определените от закона условия – неподаване на декларация или подаване на непълна или невярна декларация, а във втория случай тя възниква след като на лицето е редовно връчено искане за представяне на информация и то не я представи. Решаващият съд е посочил, че в случая жалбоподателката не е подала декларация за дружеството за 2018 г., независимо, че дружеството има извършени плащания за него период по заеми и заплати на персонала, което покрива хипотезата на чл. 19, ал. 1 ДОПК.

На отделен ред /стр. 17 и сл. от мотивите/ съд е разгледал наличието на материалните предпоставки за ангажиране на отговорността на жалбоподателката по чл. 19, ал. 2 ДОПК. На база на тълкуване на последната норма са възпроизведени елементите на фактическия състав, като е направен извод, че събраните в хода на ревизията доказателства се установява тяхното наличие. Съдът е посочил действията, извършени от задълженото лице и покриващи втория елемент от фактическия състав – извършване на плащания в натура или пари от имуществото на задълженото юридическо лице по чл. 14, ал. 1 и 2 ДОПК, представляващо скрито разпределение на печалба или дивидент или отчуждаване на имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значителни или по ниски от пазарните: - извършените плащания през м. 07/2017 г. на дивидент съгласно решение на Общото събрание на съдружниците общо в размер на 248 000 лв.; продажби на активи без налични доказателства това да е извършено по пазарни цени, предоставяне на заеми на трето лице, без да е доказано това да е извършено реално, отчетени разходи за командировка, при условие, че дружеството е преустановило дейност; плащане на главница по заем към банка, без да са представени доказателства с каква цел е отпуснат заема, как е обезпечен, как са били използвани паричните средства, действително ли е свързан с дейността на дружеството или представлява погасяване на чужд дълг. Прието е, че в резултат на тези действия на управителя на дружеството е намаляло неговото имущество, което може да послужи за погасяване на публичните му задължения. На отделен ред съдът е изложил мотиви защо приема, че задълженото лице при извършване на тези действия е било недобросъвестно /стр. 18, край, стр. 19 от мотивите/. Този извод е обоснован с обстоятелството, че жалбоподателката в качеството си на управител е подавала съответните декларации, въз основа на които са възникнали изискуеми задължения на дружеството, поради което е била наясно, че то има публични задължения, но независимо от това е извършила описаните по-горе действия, довели до намаляване на имуществото и невъзможност задълженията да бъдат погасени. Като продължение е обоснован и извод, че събраните по делото доказателства установяват уникалност на връзката между поведението на управителката/жалбоподателката и невъзможността за погасяване на задълженията, която е един от задължителните елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 19 ДОПК.

На основание изложеното е направен краен извод, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за съдържание и форма, в съответствие с материалния закон, поради което жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

По отношение на отговорността за разноски първоинстанционният съд е изложил мотиви /стр. 23 от решението/, че независимо от отхвърлянето на жалбата, разноски на ответната страна не следва да бъдат присъждани. Този извод е обоснован с обстоятелството, че искането за присъждане на разноски не е направено своевременно, до приключване на съдебното заседание, в което е даден ход по същество, е извършено след това. Посочено е, че ответната страна е била уведомена за съдебното заседание на 03.06.2020 г. с призовка, връчена на 11.05.2020 г., като е имала достатъчно време да предяви искане за присъждане на разноски. Отбелязано е, че в случая молбата за разноските е постъпила по делото след провеждане на съдебното заседание, а съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото за съответната инстанция.

Решението на административния съд е неправилно в отхвърлителната му част по жалбата.

Основните оплаквания в касационната жалба на М. Златева за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Навеждат се доводи, че в противоречие на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че в случая са налице всички елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 и ДОПК.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за факти /за да не бъдат преповтаряни излишно в настоящето изложение, препращане към посоченото в решението на директора на Д "ОДОП" - гр. Варна, стр. 14 и сл. от първоинстанционното дело/, като същите правилно са възприети и от първоинстанционния съд.

По делото няма спор и относно тълкуването на материалния закон – чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК и по специално кои са елементите на фактическия състав на въпросната отговорност на третото лице за задължения на задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК.

Спорът между страните се свежда относно това следва ли подвеждането на процесните факти да води до реализиране на отговорността на задълженото лице.

По отношение на отговорността на задълженото лице по нормата на чл. 19, ал. 1 ДОПК

Последната норма разпорежда, че който в качеството си на управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 укрие факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител и вследствие от това не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, отговаря за непогасеното задължение.

Тълкуването на разпоредбата налага извод, че същата има следните елементи от фактическия състав:

1. Субект на отговорността - управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник.

1. Наличие на задължение на лице по чл. 14, т. 1 или 2 ДОПК.

1. Действие – укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител. Кои факти и обстоятелства подлежат на обявяване/деклариране пред орган по приходите или публичен изпълнител определя закона. Форма на действието – не всяко действие, а само преднамерено целенасочено действие. Т. е. необходимо е виновно поведение.

1. Причинно следствена връзка - вследствие на това укриване на факти и обстоятелства не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. В съдебната практика се говори за т. н. "уникалност" на връзката между поведението на третото лице в укриване на факти и обстоятелства и невъзможността да бъдат събрани задълженията. Отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК ще бъде реализирана единствено само когато невъзможността за събиране на задължението се дължи на поведението на третото лице по укриване на факти и обстоятелства.

1. Невъзможност да бъде събрано вземането. Тежестта за установяване на това обстоятелство е на приходния орган, като чрез допустими доказателства се установи, че задълженото лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК не разполага с имущество, които е в състояние да покрие съществуващите задължения.

1. Граници на отговорността – в резултат на виновното си поведение третото лице отговаря за пълния размер на непогасеното задължение. Отговорността по аления първа е в по-голям и обем и се различава от отговорността по аления втора, който е ограничена до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото – ал. 4 на чл. 19 ДОПК.

По делото няма спор, че М. Златева е била управител на задълженото лице "Дейзи 2004" ООД от момента на учредяването му през 2004 г., до момента на съставяне на процесния ревизионен акт. Няма спор също, че "Дейзи 2004" ООД има изискуеми публични държавни вземания за посочените по-горе данъци и задължителни осигурителни вноски през процесните данъчни периоди, в резултат на надлежно подадени декларации от управителя на дружеството, както и че с влязло в сила на Окръжен съд – Шумен № 4 от 14.01.2019 г. по търговско дело № 155/2018 г. е обявена неплатежоспособността на "Дейзи 2004" ООД с начална дата на същата 31.12.2017 г., като дружеството не разполага с парични средства и активи, с които да покрие задълженията си. Последното обстоятелство се потвърждава и от събраните в хода на ревизията доказателства от публичен изпълнител при ТД на НАП – гр. Варна във връзка с образувано изпълнително дело срещу дружеството през 2016 г.

Спорът в случая се свежда до това, дали са налице другите два елемента от отговорността – дали задълженото лице М. Златева е укрила факти и обстоятелства, които по закон е била длъжна да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител и съществува ли причинно следствена връзка - между това укриване на факти и обстоятелства и невъзможността да могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски на дружеството.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е дал положителен отговор на този въпрос, който е споделил констатациите на приходния орган в тази насока.

Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод, като го намира за необоснован за фактите по делото, което в краен резултат е довело до неправилно приложение на материалния закон.

От констативната част на ревизионния акт е видно, че като укриване на факти и обстоятелства по смисъла на закона се сочи неподаването на декларация от страна на Златева по ЗКПО за 2018 г. и непредставянето й на изискани доказателства за задълженията на дружеството във връзка с провеждане на настоящата ревизия.

На първо място, от данните по делото /стр. 13 от решението на директора на Д "ОДОП"/ е видно, че на Златева е ангажирана отговорност за задълженията на "Дейзи 2004" ООД за данъчни периоди 01.01.2017 г. – 31.12.2017 г. Единственото изключение е за отговорност за данък по чл. 42 ЗДДФЛ в размер на 1 958, 78 лв. и лихви за забава от 374, 37 лв., който касае данъчен период м. 01/2018 г.

При това положение няма как да съществува каквато и да е зависимост между неподаването на декларация по ЗКПО за 2018 г. и невъзможността да бъдат събрани задължения на дружеството за данъци и осигуровки за предходната 2017 г.

На второ място, нито в съдебното решение, нито в актовете на приходната администрация е даден отговор на възражението на задълженото лице, че за дружеството не е съществувало задължение да подава декларация по ЗКПО за 2018 г. В решението на директора на Д "ОДОП" - Варна в тази насока са изложени мотиви, че задължението за подаване на декларация по ЗКПО възниква от това, че в хода на ревизията са събрани данни, че през 2018 г. от дружеството има извършено плащане по заем в общ размер на 21 310, 01 лв. и заплащане на заплати за м. 12/2017 г. в размер на 17 240, 02 лв.

Правната регламентация на задълженото за подаване на декларация за корпоративен данък, съответно на изключението за неподаване на декларация, се съдържа в ЗКПО, като по въпроса има издадено и нарочно разяснение от изпълнителния директор на НАП № 2 – 193/22.03.2018 г.

Съгласно чл. 1, т. 2 от ЗКПО обект на облагане по този закон е печалбата на местните юридически лица, които не са търговци, от сделки по чл. 1 от Търговския закон, както и от отдаване под наем на движимо и недвижимо имущество. По смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗКПО данъчно задължени лица са местните юридически лица, а съгласно чл. 3, ал. 2 от същия закон местните юридически лица се облагат с данъци по този закон за печалбите и доходите си от всички източници в Република България и в чужбина.

По силата на чл. 5, ал. 1 от ЗКПО печалбите се облагат с корпоративен данък.

На основание чл. 92, ал. 1 от ЗКПО данъчно задължените лица, които се облагат с корпоративен данък, подават годишна данъчна декларация (ГДД) по образец за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък.

Съгласно чл. 92, ал. 4 от ЗКПО (изм., ДВ, бр. 92 от 2017 г.) годишна данъчна декларация и годишен отчет за дейността не подават данъчно задължените лица, които през данъчния период не са осъществявали дейност по смисъла на Закона за счетоводството. Посочената разпоредба влиза в сила от 01.01.2018 г. и съгласно § 27 от ПЗР на ЗИД на ДОПК разпоредбата на чл. 92, ал. 4 от ЗКПО се прилага и за ГДД и годишния от отчет за дейността (ГОД) за 2017 г.

Определение за предприятия, които не са осъществявали дейност, се съдържа в § 1, т. 30 (нова, ДВ, бр. 97 от 2016 г, в сила от 01.01.2017 г., изм. – ДВ, бр. 92 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) от Допълнителните разпоредби на Закона за счетоводството, съгласно което "предприятия, които не са осъществявали дейност през отчетния период" са предприятия, за които едновременно са налице следните условия:

а) през отчетния период не са извършвали сделки по чл. 1, ал. 1 от Търговския закон;

б) през отчетния период не са възникнали условия да бъде признат приход съгласно Закона за счетоводството и приложимите счетоводни стандарти;

в) не са осъществявали дейност, свързана с инвестиции, производство и/или продажба;

г) не са осъществявали покупка на стоки и услуги с цел получаване на доходи и печалби.

При така очертаната правна рамка на изключението за неподаване на декларация по чл. 92 ЗКПО възражението на жалбоподателката, че за дружеството не съществува задължение да подава такава за 2018 г. се явява основателно. По отношение на дружеството са налице условията по § 1, т. 30 от ДР ЗКПО във вр. с чл. 92, ал. 4 ЗКПО за неподаване на декларация. В същото време по делото няма спор, че дружество "Дейзи 2004" ООД е преустановило дейност от м. 12/2017 г.

На последно място – непредставянето на данни относно задълженията на "Дейзи 2004" ООД в рамките на настоящата ревизия, имаща за предмет реализиране на отговорност на трето задължено лице по чл. 19 ДОПК, не може да бъде разглеждано като укриване на факти и обстоятелства по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК. Още повече, че по делото е установено, че задълженията на дружеството, за които е ангажирана отговорността по чл. 19 ДОПК, са възникнали именно въз основа на подаване на съответните декларации от управителя на дружеството, а не са определени по силата на ревизионен акт.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че от доказателствата по делото не се установява наличието на всички кумулативни предпоставки по чл. 19, ал. 1 ДОПК за ангажиране на отговорността на М. Златева в качеството й на управител през процесните периоди на "Дейзи 2004" ООД. Като е приел обратното, първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон.

По отношение на отговорността по чл. 19, ал. 2 ДОПК.

Последната норма определя, че управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 носи отговорност за непогасените задължения на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2, когато недобросъвестно извърши едно от следните действия, в резултат на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са погасени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски: 1. извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните; 2. извърши действия, свързани с обременяване с тежести на имуществото на задълженото юридическо лице за обезпечаване на чужд дълг и то бъде осребрено в полза на третото лице.

Тълкуването на разпоредбата налага извод, че същата има следните елементи на фактическия състав:

1. Субект на отговорността - управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник.

1. Наличие на задължение на лице по чл. 14, т. 1 или 2 ДОПК.

1. Извършване на определено действие – а/ извършени плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент; б/ отчужди имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните; в/ извърши действия, свързани с обременяване с тежести на имуществото на задълженото юридическо лице за обезпечаване на чужд дълг и то бъде осребрено в полза на третото лице.

1. Действието следва да е извършено недобросъвестно – лицето, което го е извършило, да е знаело за наличието на публични задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и да е извършило действието с цел намаляване на имуществото на задълженото юридическо лице.

1. Причинно - следствена връзка между извършеното действие, намаляване на имуществото на задълженото лице и невъзможността да бъдат погасени задължения.

1. Граници на отговорността – отговорността за непогасените задължения по ал. 2 и 3 е до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото.

Подобно на изложеното по горе за отговорността по ал. първа на чл. 19 ДОПК, и при тази по ал. 2 между страните няма спор, че М. Златева е била управител на задълженото лице "Дейзи 2004" ООД от момента на учредяването му през 2004 г., до момента на съставяне на процесния ревизионен акт, че "Дейзи 2004" ООД има изискуеми публични държавни вземания за посочените по-горе данъци и задължителни осигурителни вноски през процесните данъчни периоди, както и че дружеството не разполага с парични средства и активи, с които да покрие задълженията си.

Спорът в случая се свежда до това, дали са налице другите два елемента от отговорността – дали задълженото лице М. Златева в качеството си на управител на "Дейзи 2004" ООД е извършила действия, попадащи в хипотезите, очертани в ал. 2 на чл. 19 ДОПК и и съществува ли причинно следствена връзка - между тези действия и невъзможността да могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски на дружеството.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е дал положителен отговор на този въпрос, който е определил констатациите на приходния орган в тази насока като такива в съответствие с материалния закон и фактите по делото.

Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод, като го намира за необоснован за фактите и обстоятелствата по делото, което в краен резултат е довело до неправилно приложение на материалния закон.

От констативната част на ревизионния акт е видно, че като действия, влизащи в хипотезата на чл. 19, ал. 2 ДОПК, са посочени следните факти и обстоятелства: - за времето от 03.07.2017 г. до 18.09.2017 г. съгласно решение на Общото събрание на съдружниците на "Дейзи 2004" ООД на съдружниците е изплатен дивидент в общ размер на 247 950 лв.; през 2017 г. са изтеглени от АТМ парични средства в общ размер на 21 970 лв. и са извършени плащания на ПОС в размер на 9 399, 35 лв., като в хода на ревизията не са представени доказателства от задълженото лице са какво са били въпросните тегления и плащания; през 2017 г. дружеството е предоставило парични средства в размер на 36 500 лв. под формата на заем на "Ла Спиагияс" ЕООД, ЕИК 204589345; отписано по давност вземане от трето лице към 31.12.2017 г. в размер на 10 000 лв.; извършена продажба от "Дейзи 2004" ООД на мишини и съоръжения на ЕТ"Дейзи – М. Златева" под пазарната им стойност; изплащане на банков кредит.

Извадени от контекста на другите факти и обстоятелства по делото, посочените действия, или преобладаващата част от тях, биха могли да бъдат възприети като такива по смисъла на чл. 19, ал. 2 ДОПК. Тъй като отговорността на задълженото лице по тази норма е субсидиарна, т. е. дотолкова до колкото в резултат на тези действия се стига до невъзможност за събиране на задълженията на субекта по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК, то обстоятелство следва да бъде установено от приходния орган чрез допустими доказателствени средства.

Настоящата съдебна инстанция намира, че в случая не е доказано наличието на такава причинно-следствена връзка между действията на управителя на дружеството и невъзможността да бъдат събрани задълженията на дружеството. Аргументите и доводите в тази насока са следните:

1. Според чл. 630, ал. 1, т. 1 ТЗ /Търговски закон/ когато констатира неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост, съдът с решението си: обявява неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, и определя началната й дата. Според ал. 3 на същия чл. 630, решението за откриване на производство по несъстоятелност действа по отношение на всички.

В конкретния случай с решението на съдът по несъстоятелност е прието, че дружеството е изпаднало в неплатежоспособност към 31.12.2017 г., т. е. преди тази дата дружеството е могло да изпълнява задълженията си.

1. В самия ревизионен акт се съдържа констатация, че за времето от 16.08.2016 г. /когато е образувано изпълнителното дело на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, по което впоследствие са присъединени и процесните задължения на "Дейзи 2004" ООД/ до 02.10.2017 г. дружеството е изпълнявало доброволно публичните си задължения. То е престанало да изпълнява публичните си задължения след 04.12.2017 г., когато в резултат на издадено постановление от публичния изпълнител е наложен запор върху банковата му сметка в банка ДСК АД. След тази дата същото е започнало да получава пари в брой, като за целта е било монтирано фискално устройство. За това какви суми са постъпили по сметката след 04.12.2017 г. в ревизионния акт не се съдържат констатации.

1. В акта се съдържа и констатация, че през 2017 г. от банковата сметка на дружеството от страна на съдружника С. Златев е изтеглена сумата от 315 120 лв. Според обясненията на управителя М. Златева, тези суми са използвани в дейността на дружеството.

1. Даването на парична сума в заем на друго юридическо лице не попада в хипотезите на действията посочените в чл. 19, ал. 2 ДОПК. Дадената в заем сума съставлява актив/вземане на дружеството, който може да бъде събран в хода на производството по несъстоятелност. В случая за част от дадените в заем суми няма настъпил падеж за връщане към 31.12.2017 г. и същите са изискуеми след тази дата.

1. В хода на ревизията не са събрани доказателства, които да установяват, че извършената продажба през 2017 г. на активи от страна на "Дейзи 2004" ООД е извършено по цени, значително по-ниски от пазарните, съответно, че отписването на погасено по давност вземане е станало неправомерно.

Предвид така изложените обстоятелства не може да бъде прието, че съществува причинно-следствена връзка между извършените действия от страна на управителя на дружеството/основно и преобладаващо извършеното заплащане на дивидент/ и невъзможността да бъдат събрани публичните задължения на "Дейзи 2004" ООД. Към момента на извършеното заплащане на дивидент на съдружниците дружеството е разполагало с имущество и е изпълнявало доброволно публичните си задължения.

Като е приел друго и е отхвърлил жалбата като неоснователна, първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон.

Поради изложеното решението на Административен съд – Шумен в отхвърлителната му част се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено, като вместо него при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено друго такова, с което ревизионен акт № Р – 03002719004214 – 091 – 001/15.01.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 53/01.04.2020 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Варна, с който акт на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК е ангажирана отговорността на М. Златева от [населено място], [област], [улица], в качеството й на ЕТ "Дейзи – М. Златева" за задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО на "Дейзи 2004" ООД както следва: данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения по чл. 42 ЗДДФЛ в размер на 13 467, 01 лв. и лихви за забава в размер на 3 106, 73 лв.; вноски за ДОО по КСО в размер на 38 056, 30 лв. и лихви за забава в размер на 9 810, 40 лв.; вноски за ЗО по ЗЗО в размер на 17 306, 92 лв. и лихви за забава в размер на 4 375, 97 лв.; вноски за ДЗОП /УПФ/ по КСО в размер на 8 704, 63 лв. и лихви за забава в размер на 2 230, 77 лв.; ДДС в размер на 8 024, 50 лв. и лихви за забава в размер на 1 627, 32 лв.; данък върху дивидентите и ликвидационните дялове на юридическите лица в размер на 13 050, 00 лв. и лихви за забава в размер на 2 921, 98 лв. и за корпоративен данък в размер на 915, 38 лв. и лихви за забава в размер на 166, 05 лв., следва да бъде отменен.

По частната жалба на директора на Д "ОДОП" против първоинстанционното решение в частта му за разноските.

Предвид промяната на крайния резултат разноските се следват на касационния жалбоподател и в този смисъл подадената частна жалба се явява безпредметна. Доколкото обаче повдигнатия в частната жалба въпрос е принципен и с цел избягване на подобни практики, настоящата инстанция намира за необходимо да изложи мотиви в тази насока.

Съгласно чл. 62, ал. 1 ГПК, приложим в настоящето производство по силата на § 2 ДР ДОПК, последният ден на срока продължава до края на двадесет и четвъртия час, но ако трябва да се извърши действие или представи нещо в съда, срокът изтича в момента на приключване на работното време.

ДОПК също съдържа дефиниции относно сроковете, като според чл. 23, ал. 2 срокът се смята за спазен и когато изпращането или получаването на документите е станало чрез пощенски оператор, куриер или по електронен път чрез използване на квалифициран електронен подпис на подателя, както и когато са подадени пред ненадлежен орган по чл. 5, преди изтичането му.

От данните по делото е видно, че съдебното заседание по делото, на което е приключено съдебното дирене и е даден ход по същество, е насрочено за 03.06.2020 г., от 10 ч и 30 м. Молбата на процесуалния представител на директора на Д "ОДОП" Варна, в която се съдържа искане за присъждане на разноски, е изпратена до Административен съд – Шумен по ел. поща. Според разпечатката на л. 1626 от първоинстанционното дело, това е станало на 03.06.2020 г. в 10 ч18 м., като същата е изведена от регистратурата на съда на същата дата в 11, 00 часа. В последствие по делото е представено извлечение, според което молбата е изпратена по ел. поща на 02.06.2020 г. в 16, 45 часа /л. 1636 от първоинстанционното дело, идентично и на л. 12 от настоящето дело/.

Според протокола /л. 1623 – 1625 от първоинстанционното дело/ съдебното заседание е започнало в 10, 35 часа и приключило в 10, 55 часа.

С оглед на посочените по-горе правни разпоредби и доказателства, следва да бъде прието, че искането за заплащане на разноски е направено своевременно от страна на процесуалния представител на Д "ОДОП" Варна и първоинстанционният съд е следвало да го зачете и да се произнесе по него.

Съгласно приложения на л. 1620 от първоинстанционното дело списък с разноски, жалбоподателката е претендира такива в размер на 4 450 лв., от които 10 лв. държавна такса и 4 440 лв. адвокатски хонорар. Към списъка има приложени фактура и платежно нареждане.

Съгласно приложения на л. 46 от настоящето дело списък с разноски, касаторът претендира разноски както следва: 990, 11 лв. заплатена държавна такса и 4 440 лв. заплатен адвокатски хонорар. Към списъка има приложени фактура и платежно нареждане.

Предвид изложеното при този изход на процеса Националната агенция по приходите – София, в качеството й на юридическото лице, в състава на което влиза страната Д "ОДОП" - Варна, следва да бъде осъдена да заплати на касаторката разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 9 880, 11 лв.

Направеното възражение от страна на ответника по касация за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява неоснователно. При обжалваем материален интерес от 123 763, 96 лв. – 99 524, 74 лв. главница и 24 239, 22 лв., минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 3 767, 64 лв. за една съдебна инстанция. Видно от представените фактури за заплатен адвокатски хонорар, данъчната основа възлиза на 3 700 лв., т. е. под минимума, плюс начислен върху нея ДДС.

Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,