Решение № 7566 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11474/2015 г.

Решение № 7566 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11474/2015 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София и касационна жалба на И. Д. Г., гр. Сливен, кв. "Българка, "бл. 23, ет. 7, ап. 32, против решение № 1203/03.07.2015 г. постановено по адм. дело № 647/2015 г. по описа на Административен съд гр. Бургас. В жалбите са наведени доводи за необоснованост и неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила-отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" иска отменяване на решението и отхвърляне на исковата молба на И. Г. в осъдителната част с която му е присъдено за обезщение по чл. 1 от ЗОДОВ, както и в частта относно присъдените разноски. Счита се, че искът е неоснователен и недоказан, тъй като по делото не е установено незаконосъобразно бездействие от страна на администрацията. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно такова е необходимо да бъде установено неизпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за такова действие. Изменението на разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, определяща минималната жилищна площ за един лишен от свобода, съгласно § 13 от ПЗР на закона влизат в сила от 01.01.2019 г. Твърди се още, че наличието на отлагателен срок на това задължение, както и на изискването за осигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в спалните помещения на осъдените лица води до извода, че не е налице твърдяното бездействие. Затова и решението се явява необосновано и следва да се отмени. В касационната си жалба И. Г. поддържа доводи за неправилност на решението в частта относно присъденото обезщетение и претендира увеличаване. Счита, че решението е неправилно във всичките си части поради допуснато нарушение на материалния закон - неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Не е отчетен от съда факта, че ищецът е претърпял по-големи неимуществени вреди от останалите лишени от свобода с оглед наднорменото си тегло в случаите в които не му е осигурен достъп до санитарен възел. Присъденото обезщетение е крайно недостатъчно с оглед съдебната практика за подобни казуси. По отношение на лихвата същата следва да се присъди от 2.10.2012 г., като се съобрази ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност и на двете касационни жалби. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК и са процесуално допустими. Разгледани по същество, касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"-гр. София е неоснователна, а тази на И. Г. е частично основателна в частта относно претендираната лихва. За да се произнесе, Върховният административен съд, трето отделение взе предвид следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от касатора И. Д. Г., с която моли да бъде осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да му заплати парично обезщетение в размер на 4 500 лева, представляващо неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на затвора гр. Бургас за периода от 11.07.2012 г. до 2.10.2012 г., ведно с лихви и разноските по делото. С обжалваното решение административният съд е уважил частично иска, като е присъдил обезщетение в размер на 500 лв., за визирания в исковата молба период, ведно със законна лихва, считано от 02.04.2015 г. от завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Отхвърлил е иска в частта до претендираната сума от 4500 лв. неимуществени вреди като неоснователен. Със същото решение е присъдил и разноски в размер 56 лева представляващи разноски за адвокат и държавна такса съобразно уважената част от иска. Приел, че поради унизителните и нехуманни условия в затвора Бургас ищецът е претърпял неимуществени вреди, които се дължат на незаконосъобразно бездействие на администрацията на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията, гр. София. Бездействието е аргументирано с неосигурен постоянен достъп до тоалетна, което налагало ползването на кофи за физиологични нужди, нямало нормална обитаема площ, възможност за проветряване и подържане на нормална хигиена. Констатирано е също така, че лошите условия в затвора Бургас са обсъдени и в доклад от посещението на КПИ в същия затвор през 2012 г. Съдът е приел, че съгласно практиката на Съда по правата на човека констатациите в докладите на КПИ се считат за доказателство по делото и описанато в тях следва да се приема като факти по делата. Направен е подробен анализ и на практиката на ЕСПЧ, както и на тази на административните съдилища. При определяне на размера на обезщетението съдът се е съобразил с периода на престоя на ищеца в затвора и степента на претърпените от него неимуществени вреди. Постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно относно присъдения размер на обезщетението и в частта относно присъдените разноски по делото. Не са налице сочените в касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" касационни основания. Решението е обосновано, съдът е обсъдил много подробно събраните по делото доказателства и въз основа на това е изложил обосновани мотиви, които се споделят и от настоящата съдебна инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1 от ЗОДОВ. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Правилно и законосъобразно съдът е счел, че със събраните доказателства по делото се установяват по безспорен начин наличието на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД "Изпълнение на наказанията"относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, част от вътрешното право на страната. Установено е, че битовите условия в затвора Бургас са лоши. Килиите в отделението, в което ищецът излежавал присъда, са без санитарен възел и затворниците се налага вечер да използват кофи за санитарните си нужди. Г. не е имал постоянен достъп до течаща вода, не е извъшван контрол над тютюнопушенето в килиите и условията за поддържане на нормална хигиена. Килията в която е бил настанен е с недостиг на пряка дневна светлина, и с размер под допустимия минимален размер. Прието е, че администрацията на затвора носи отговорност поради липса на вътрешни правила относно определяне на места за пушене и ефективен контрол по спазването им. Принуден да живее при тези условия Г. е поставен в унизително положение да търпи същите. Правилен с оглед на установеното е изводът на първоинстанционния съд, че страданията и трудностите които е принуден да търпи ищецът надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането. Те излизат излизат извън прага на строгост по чл. 3 от Конвенцията и поради това правилно е прието, че същият следва да бъде възмезден. Настоящият състав намира, че размера на присъденото обезщетение е съобразено с изискванията за справедливост визирани в нормата на чл. 52 от ЗЗД, като се има в предвид и виновното поведение на Г., с което сам се е поставил в условия на ограничено право на свобода. В този смисъл касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за неправилност на решението се явява неоснователна. Искът по чл. 1 от ЗОДОВ има изцяло компенсаторен характер и е единственото ефикасно средство за защита от нарушенията на правата на затворника Г. Безпорно правното и фактическото положение на лишените от свобода, вкл. и на ищеца, е свързано с с ограничения, които са пряк резултата от упражнената наказателна репресия за извършено престъпление, но това не означава, че те следва да изтърпят наказанието си при ненормални условия за живот. Ето защо и въпреки ноторно известните обективните трудности на Държавата, респ. ГД "Изпълнение на наказанията" гр. София да осигури условия, отговарящи на стандартите на Конвенцията, компенсацията на търпяните неимуществени вреди е дължима. Определения размер на обезщетението в конкретния случай е справедлив и достатъчен с оглед периода на престоя за да компенсира преживяното неудобство, което е по-голямо от допустимото съгласно Конвенцията за защита на правата и на законните свободи на гражданите. По отношение на искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение същото се явява неоснователно. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗОДОВ са специални и дерогират чл. 78, ал. 3 от ГПК. Касационната жалба на Г. е основателна в часта относно искането за присъждане на лихва от датата на преустановяване на незаконосъобразните действия. В този смисъл е и т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС според която дължимостта на мораторната лихва върху сумата на обезщетението следва да се определя от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия - 2.10.2012 г. Неснователна обаче се явява жалбата относно искането за присъждане на обезщетение в размер на цялата искова сума. Правилно съдът се е съобразил с изискването на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понятието "справедливост", като морално - етично понятие включва в себе си съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване. В съдебното исково производство, както се посочи неимуществените вреди по общо правило се определят от съда по справедливост, но това не освобождава ищеца от доказателствената му тежест с изключение на онези вреди за които житейския опит сочи, че всеки нормален човек би изпитал морални страдания (както необходимостта да се използва кофа за физиологични нужди). Ето защо следва да се приеме, че решението в тази му част относно размера на определеното обезщетение е правилно и законосъобразно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,