Решение № 1003 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9481/2020 г.

Решение № 1003 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9481/2020 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Христев, чрез адв. И. Йовчев, срещу Решение № 1132/02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 479/2020 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му за прогласяване нищожността на Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 377/09.05.2019 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на Дирекция "Местни данъци и такси" ("МДТ") при Община Пловдив, в частта, касаеща определените му задължения за периода 2009 г. - 2014 г., потвърден с Решение № 6/11.02.2020 г., издадено от Директора Дирекция "МДТ", Община Пловдив, и лицето е осъдено да заплати на Община Пловдив сума в размер на 252, 00 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Оплакванията в касационната жалба са свързани с доводи за неправилност на решението, тъй като касаторът счита, че с издадения АУЗД са определени вече погасени по давност задължения, поради което оспореният акт се намира в противоречие с чл. 109 от ДОПК. Предвид изложеното моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС – Пловдив. Ответникът по касационната жалба - директорът Дирекция "Местни данъци и такси", Община Пловдив, чрез юрк. Н. Димитрова, оспорва същата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила по съображения, изложени в депозиран по делото писмен отговор. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното пред настоящия касационен състав решение, първоинстанционният съд е приел, че предмет на съдебното производство е единствено валидността на АУЗД № 377/09.05.2019 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на Дирекция "Местни данъци и такси" ("МДТ") при Община Пловдив, в частта му, касаеща определените на Х. Христев задължения за периода 2009 г. - 2014 г., потвърден с Решение № 6/11.02.2020 г., издадено от Директора Дирекция "МДТ", Община Пловдив, като този предмет предопределил и обхватът на съдебната проверка – само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на акта. С обжалваното решение АС – Пловдив е отхвърлил жалбата на Х. Христев, като е приел искането му за прогласяване нищожността на АУЗД за неоснователно и е осъдил лицето да заплати на Община Пловдив разноски в размер на 252, 00 лева. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е посочил, че нищожен е този акт, който е засегнат от толкова съществен, радикален и тежък порок, че същият изначално не поражда правните последици, към които е насочен. Административният съд се е позовал на правната теория, която е изградила следните критерии при които един порок води до нищожност, а именно: всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; порокът във формата е основание за нищожност, когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам на липса на волеизявление; нарушения на административнопроизводствените правила са основания за нищожност, когато са толкова съществени, че водят до липса на волеизявление; нарушенията на материалния закон, доколкото касаят правилността на административния акт, са основания за нищожност само, когато актът е лишен от законова опора или когато е налице пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезиса на материалноправната норма, както и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание. В този ред на мисли, административният съд е приел, че оспореният акт не страда от порок, обуславящ нищожността му. Съдът е обосновал извод, че процесуалните действия в противоречие с нормата на чл. 109, ал. 1 от ДОПК са такива, предприети при съществено нарушение на административнопроизводствените правила по издаването на административния акт и обуславят неговата незаконосъобразност. Според съда недопустимостта на производството не прави завършващия го акт нищожен, а унищожаем и в тази връзка е цитирал съдебна практика на Върховния административен съд. По тази причина съдът е приел, че доводите за нищожност на АУЗД, поради изтичане на срока по чл. 109, ал. 1 от ДОПК, са неоснователни. Изложил е също така аргументи, че посочената разпоредба е императивна, и като такава - въвежда преклузивен срок, чието изтичане препятства възможността на органите по приходите да установяват задължения и представлява отрицателна процесуална предпоставка, която е пречка за образуването и развитието на административното производството за задълженията, за които този срок е изтекъл. В тази връзка първоинстанционният съд е приел, че процесуалните действия в противоречие в посочената норма обуславят незаконосъобразността на акта, но не и неговата нищожността. На последно място, съдът е приел, че по отношение на възражението за изтекла погасителна давност, съдът е приел, че доколкото с изтичането на регламентираните в чл. 171 ДОПК срокове се препятства възможността същите да бъдат събирани по принудителен ред, възражение за изтекла давност по реда на посочената разпоредба, би било релевантно при проверката на пороците, обосноваващи унищожаемост, а не за обявяване на нищожност на АУЗД, тъй като изтичането на давностния срок не отрича дължимостта на сумите, а само изключва възможността за принудителното им събиране. Приел е също така, е при наличие на влязъл в сила АУЗД, давността по чл. 171 от ДОПК се релевира с възражение, което подлежи на преценка в производството по принудително изпълнение на установените с този акт задължения, при което отказът за отписване на задълженията подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба пороци на първоинстанционния съдебен акт, които да съставляват касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Предмет на касационна проверка е Решение № 1132/02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 479/2020 г. по описа на АС – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Х. Христев за прогласяване нищожността на АУЗД № 377/09.05.2019 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на Дирекция "МДТ" при Община Пловдив, потвърден с Решение № 6/11.02.2020 г., издадено от Директора Дирекция "МДТ", Община Пловдив в частта му, касаеща определените на лицето задължения за ДНИ и ТБО за периода 2009 г. - 2014 г. Настоящата инстанция споделя правните изводи на първоинстанционния съд, че АУЗД № 377/09.05.2019 г. е издаден от материално компетентен орган по приходите, не се установяват нарушения на изискванията за писмена форма и съдържание, както и нарушения на административно производствените правила и материалния закон, които да обосновават прогласяването на нищожността му. На следващо място настоящият съдебен състав споделя и приетото от първоинстанционния съд, че провеждането на ревизия след изтичане на преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила по издаването на административния акт, водещо до неговата отмяна, а не до нищожността му, каквито са твърденията в първоначалната, а също и в касационната жалба. В тази връзка преценката на административния съд по валидността на оспорения АУЗД е законосъобразна. От касатора като основание за недействителност на оспорения акт се поддържа нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК при образуване на производството по установяване на задълженията за данък върху недвижимите имоти за процесните периоди на 2009 г. – 2014 г. Тази норма предвижда, че "Не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация... " Спазването на посочения срок е условие за допустимост на административното производство и е приложимо на основание чл. 144 ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Правилно съдът е приел, че неспазването на срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е основание за унищожаемост на акта, а не за нищожност. Необжалването на АУЗД в предвидения от закона срок, преклудира възможността съдът да се произнесе по това основание за незаконосъобразност. В допълнение следва да се посочи нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК следва да се тълкува и във връзка с разпоредбата на чл. 171, ал. 1 относно погасителната давност, по силата на която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. При издаване на акта задълженото лице има право да направи възражение за изтекла давност, основателността на което е въпрос на законосъобразност на акта, а не на неговата нищожност. Обратното би означавало да не могат да се издават актове след изтичане на 5-годишна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК, която се релевира чрез възражение. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице касационни основания по чл. 209 АПК, поради което и съгласно чл. 221, ал. 2 АПК обжалваното първоинстанционно съдебно решение, следва да се остави в сила. При този изход на спора и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 565, 67 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение