Решение № 135 от 15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 645/2010 г.

Решение № 135 от 15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 645/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на Ц. А. А. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 10.ХI.2009 г. по в. гр. д. № 1770/2009 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 1198 от 17.IХ.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса "приложима ли е разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД и в случай, че договорът за наем е прекратен едностранно от наемодателя". Ответникът по касационната жалба [община] в отговора си по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК е заел становище за нейната неоснователност. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ, състав на IV ГО, счита следното: Един от белезите, съдържащи се в разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД, определящи договора за наем на вещи, е временният характер на предоставеното ползване на вещите. Продължителността на ползването може да бъде изрично уговорена от страните, при което с изтичането на срока договорът се прекратява. Прекратяването на наемния договор на това основание е само една от причините за прекъсване на наемното правоотношение. Сред тях е и едностранното изявление за разваляне, отправено от изправната страна по договора. С оглед на това се налага извод, че предвиденото в чл. 236, ал. 1 от ЗЗД продължаване за неопределен срок на договора за наем, ако след изтичането на уговорения срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, не е приложимо в случаите, в които действието му предсрочно е било прекратено едностранно. В такава хипотеза едностранното изявление за прекратяване имплицитно съдържа и противопоставяне на продължаването на наемната връзка. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение САС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на Врачанския ОС от 24.III.2009 г. по гр. д. № 614/2008 г. в частта, с която Ц. А.. А. е осъден да заплати на [община] 81 416.13 лв., представляващи дължима наемна цена по договор за наем на земеделска земя от 31.Х.2002 г., ведно със законната лихва, считано от 25.VIII.2008 г. до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените деловодни разноски в размер на 5786 лв. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните през 2002 г. са сключили договор за наем на земеделска земя, който породил своето действие и за първите две години от договорения петгодишен срок страните са били изправни. Въз основа на преценка на представените писмени и гласни доказателства /кредитирани са показанията на свидетелите Цв. Г. и Н. Д., тъй като кореспондират с признанията на ответника за ползване на земята през срока на договора, съдържащо се в негови молба от 07.I.2008 г. до кмета на ищцовата община и жалби срещу заповед № 104/02.II.2006 г. и срещу заповед № 1616/21.Х.2008 г., като не са кредитирани показанията на Ц. Ц., К. К. и П. П., тъй като противоречат на установеното с останалите доказателства и преди всичко с жалбата на ответника от 2008 г. и с молбата му от 2007 г./ съдът е приел, че ответникът е ползвал наетата земя през целия петгодишен срок на наемния договор. Предмет на спора са обстоятелствата във връзка с ползването от ответника на наетите имоти след м. февруари 2006 г., когато със заповед на кмета договорът е бил прекратен едностранно поради неплащане на наемната цена. В случая наемният договор се урежда от разпоредбите на чл. 228 и следв. от ЗЗД. Тъй като ответникът след прекратяването е продължил ползването на земята със знанието и без противопоставянето на ищеца до издаването на заповед № 1616/21.Х.2008 г. за изземането й, приложение в случая намира разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД - действието на договора е подновено и наемателят дължи договорената наемна цена за целия исков период. В касационната жалба на Ц. А.. А. срещу въззивното решение се сочи, че въззивният съд не обсъдил заповед № 104/02.II.2006 г. за прекратяване на наемния договор, че е дал вяра само на показанията на св. Д., без да отчете заинтересоваността й от изхода на делото като служител при ищеца и с оглед противоречието им с показанията на свидетелите Цв. Г., Ц. Ц., К. К. и П. П.. Н. на показанията е свързано с жалбата на касатора от 2008 г., без да е съобразено, че тя е неотносима към спора с оглед срока на наемния договор и исковия период - до 2007 г. Неправилната оценка на доказателствата е обусловила неправилен извод, че ответникът е ползвал земята и след прекратяване на наемния договор от ищеца на 02.II.2006 г. Сочи се неправилност и на извода на въззивния съд за приложение в случая на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. След като не е ползвал земята, ответникът не дължи никакво обезщетение на ищеца, а след прекратяване на наемния договор през 2006 г. не дължи наемна цена дори да се приеме, че е ползвал имота. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на разноските по делото. Касационната жалба е частично основателна. Законосъобразно и в съответствие с представените по делото доказателства въззивният съд е оценил като основателен предявеният иск за присъждане на неплатен наем за периодите 31.Х.2004 г. - 31.Х.2005 г. и 31.Х.2005 г. - 02.II.2006 г. Несъмнено установено е, че през този период страните са били обвързани от сключения помежду им на 31.Х.2002 г. договор за наем и че ответникът не е изпълнил задължението си по него да заплаща наемната цена. Неоснователни са оплакванията на касатора във връзка с претенцията в тази й част. Въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК е кредитирал показанията на св. Цв. Г. и св. Д. и не е кредитирал тези на свидетелите Ц., К. и П. с оглед съответствието, респективно несъответствието им, с признанието на А., че ползва наетия имот, направено в писмените му изявления до ищеца и в жалбите му до административния съд срещу заповедите на кмета на общината от 2006 г. и от 2008 г. Без значение за този извод е обстоятелството, че последната жалба е след уговорения по наемния договор срок /2007 г./ - релевантно за спора в случая е изявлението на А. в жалбата, че договорът за наем не е прекратен. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, се налага извод, че е незаконосъобразен извода на въззивния съд, че след едностранното от наемодателя прекратяване на наемния договор действието му е продължено съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, тъй като ответникът продължил да използва наетия имот със знанието и без противопоставянето на ищеца. Както вече бе посочено, чл. 236, ал. 1 от ЗЗД в такъв случай е неприложим, тъй като изявлението за прекратяване съдържа имплицитно и противопоставяне от страна на наемодателя на ползването на вещта от А.. Отношенията между страните след прекратяването на договора /02.II.2006 г./ се уреждат при условията на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, като за последвалия тази дата период за ползването се дължи обезщетение, а не наемната цена. Тъй като такава претенция ищецът не е предявил, искът му за присъждане на неплатен наем е основателен само за периода от 31.Х.2004 г. до 02.II.2006 г., т. е. за сумата 34074.12 лв., за която въззивното решение следва да бъде оставено в сила. За разликата над тази сума до пълния предявен размер за периода 03.II.2006 г. - 31.Х.2007 г. претенцията следва да бъде отхвърлена след отмяна на решението в тази му част и в частта за разноските. С оглед този извод и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК на касаторката [община] следва да бъдат присъдени 913 лв. разноски по компенсация. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,