Решение № 13210 от 6.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7449/2009 г.

Решение № 13210 от 6.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7449/2009 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Огнян Филипов Саралиев с фирма Едноличен търговец "Огнян Саралиев" със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. "Шести септември" № 14, вх. 1, ет. 3 против решение № 328/5.03.2009 г. по административно дело № 2380 по описа за 2008 г. на Административен съд - гр. Варна. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствени правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 (пред. 1 и 2) АПК. Ответната по касационната жалба страна, директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"- гр. Варна при ЦУ на НАП не изразява становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон е неоснователна. Предмет на контрол пред административния съд е Ревизионен акт № 20 от 18.02.2008 г., на органа по приходите при ТП на НОИ - гр. Русе, потвърден с Решение № 210 от 15.05.2008 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна при ЦУ на НАП, с който на касационния жалбоподател за ревизирания период са му установени задължения за вноски за здравно осигуряване общо в размер на 1276, 92 лева и лихви 469, 98 лева. С обжалваното съдебно решение, при допусната поправка на очевидна фактическа грешка, първоинстанционният съд е отменил Ревизионен акт № 20 от 18.02.2008 г., на органа по приходите при ТП на НОИ - гр. Русе, в частта с която на Огнян Филипов Саралиев в качеството му на ЕТ с фирма "Огнян Саралиев"са определени задължения за лихва върху вноските за здравно осигуряване за годишно изравняване за 2002 г. в размер над 164, 22 лева и е отхвърлил оспорването в останалата му част. За да обоснове този резултат, съдът по съществото е приел за безспорно установено от данните по делото, че жалбоподателя е пенсионер и същевременно е осъществявал дейност като едноличен търговец, през ревизирания период 1.01.2002 г. - 31.12.2006 г. не е внасял месечни здравноосигурителни вноски, както и изравнителни вноски за 2002 г. и 2003 г., с което си неизпълнение е нарушил правните разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закон за здравното осигуряване (ЗЗО) във връзка с чл. 29, ал. 3 от ЗЗО. Съдът е приел, че тези вноски са дължими от Саралиев, че давностния срок за тяхното погасяване не е изтекъл и съобразно приетата и представена по делото неоспорена съдебно счетоводна експертиза е коригирал размера на лихвите върху вноските за здравно осигуряване за годишно изравняване за 2002 г. Настоящият състав на Върховния административен съд намира атакуваното съдебно решение за постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Наведените с касационната жалба доводи, че са налице процесуални нарушения, тъй като възлагането и извършването на ревизията е станало без участието и знанието на Саралиев са неоснователни. Същите съставляват оплаквания досежно нарушения на административно производствените правила, като възраженията в тази насока са обсъдени от първоинстанционния съд. Правилно административния съд в мотивите на решението си е приел, че законосъобразно е приложен особения ред за връчване по чл. 32 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). От доказателства по делото - покани, протоколи за посещения на адрес, съобщения за доставяне е видно, че органа е спазил всички законови изисквания преди да приложи особения ред за връчване. Не са нарушени правата на страната в административното производство, тъй като при обжалване на административния акт тя е представила писмените доказателства, които би предявила пред административния орган, ако беше уведомена за становище и участие. С оглед на което следва, че не е налице изведеното от касатора оплакване за нарушение на нормите на чл. 113, ал. 2 и чл. 115 от ДОПК. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор и наведените от страните доводи, съдебното решение е надлежно мотивирано и не са налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че обжалваното решение е постановено при точно приложение на материалния закон. Неоснователни са твърденията на касатора, изложени в жалбата му, че след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст няма задължение по чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. Според него законодателя е предвидил специална правна уредба, съгласно която вноските на пенсионерите за здравно осигуряване са за сметка на Републиканския бюджет. Следва да се отбележи, че по отношение на здравноосигурителните вноски на работещите пенсионери, възприетото от законодателя разрешение е по различно. Според чл. 33 ЗЗО задължително осигурени в НЗОК са всички български граждани, поради което те дължат осигурителни вноски, определени със Закона за бюджета на НЗОК (чл. 29, ал. 3 ЗЗО). В чл. 40 ЗЗО са регламентирани доходите на различни групи задължително здравноосигурени лица, от които се изчислява дължимата от тях здравноосигурителна вноска. В тази разпоредба законодателят е посочил и чие е задължението за плащане на здравноосигурителната вноска на всяка от диференцираните групи задължително здравноосигурени лица. Пенсионерите са обособени в самостоятелна група (чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО) и е указано, че дължимите от тях здравноосигурителни вноски са за сметка на републиканския бюджет. Работещите пенсионери не са обособени в самостоятелна група, защото те се явяват в двуяко качество - от една страна са пенсионери по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО, чиито осигурителни вноски за получаваните от тях пенсии са за сметка на републиканския бюджет, а от друга страна те са лица, които реализират доходи от трудова дейност и дължат здравноосигурителна вноска върху доход, определен от законодателя за съответната група, в която попадат (напр. лица, получаващи доходи от трудово правоотношение и т. н. по т. 1 на чл. 40, ал. 1 ЗЗО, или лица, работещи без трудово правоотношение по чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЗО, или еднолични търговци, съдружници в търговски дружества по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО и т. н.). За получените от тях доходи от съответната трудова дейност, работещите пенсионери дължат здравноосигурителна вноска, която е независима от вноската за тях като пенсионери, която е за сметка на републиканския бюджет. Затова в случая касационният жалбоподател, който несъмнено е задължително здравно осигурено лице по смисъла на чл. 33, т. 1 ЗЗО, е бил длъжен да внася здравноосигурителна вноска по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Тук вече се касае за виновно неизпълнение на законоустановено задължение, в резултат на което за НЗОК са възникнали щети и те следва да бъдат поправени от този, който ги е причинил (а в случая това е касационният жалбоподател). Затова в тази им част и актовете на административните органи, и решението на Варненския административен съд, са законосъобразни. Несъстоятелни са и доводите на касатора, че към момента, когато се е запознал с констатациите в Ревизионен доклад № 20 от 5.11.2007 г., вземането е погасено по давност. Настоящата инстанция възприема изцяло подробно изложените правни изводи на съда за неизтекла погасителна давност по отношение задължението на касационния жалбоподател. Установените при проверката задължения касаят дейността на едноличния търговец за периода 1.01.2002 г. - 31.12.2006 г. Правилно съдът по съществото е приложил правните норми на чл. 40, ал. 1, т. 2, буква "а", от ЗЗО и на чл. 54 от ЗОДФЛ в редакциите приложими за 2002 - 2003 г. и приел, че тези задължения е следвало да бъдат платени в срок до 10-ти февруари 2002 г. Съгласно чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.), действал към момента на осъществяване на дейността, а също чл. 171 от ДОПК, в сила към датата на постановяване на ревизионния акт, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В конкретния случай, правилно административният съд е определил, че началото на давностния срок за принудително търсене на задълженията за здравноосигурителни вноски на касационния жалбоподател е 1.01.2003 г. и към 9.07.2007 г. когато е започнала ревизията с издаването на ЗВР № 20, този срок не е изтекъл. А съгласно ал. 2 от същата норма, едва с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Не се подкрепя от настоящата инстанция и твърдението, на касационния жалбоподател, че с изтичането на три годишна давност се погасяват вземанията за лихва съгласно чл. 111, буква "в" от Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). Правилно в решението си административният съд е навел извод, че вземането за лихви за забавено плащане на задължителни осигурителни вноски е публично задължение (в този смисъл е изричната разпоредба на чл. 162, ал. 1, т. 8 от ДОПК) и за погасяването му по давност важат разпоредбите на ДОПК, а не на ЗЗД. Правният режим на публичните вземания се съдържа в специални нормативни актове (КСО, , ДОПК и др.) и общият гражданскоправен институт на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите е неприложим. Отделно от това лихвите нямат самостоятелно, а акцесорно съществуване, т. е. задължението за лихви възниква при забавено изпълнение, като в осигурителното право то е неизпълнение на задължението за внасяне на съответните задължителни осигурителни и здравни вноски в законоустановените срокове. Петгодишният давностен срок за погасяване на публичните вземания е установен от ДОПК и започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Обжалваното решение по адм. д. № 2380/2008 г. на Варненския административен съд е правилно, обосновано съобразно доказателствата по делото, постановено при спазване на процесуалните правилна и точно прилагане на материалноправните норми, поради което не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,