Решение № 409 от 8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 336/2008 г.

Решение № 409 от 8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 336/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева Производството е образувано по касационна жалба на Т. А. К. от гр. П. срещу решение № 246 от 13.07.2007 г. по гр. д. № 394/2005 г. на Пернишкия окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и се иска отмяната му. Ответникът по жалбата Р. К. М. не е изразил становище. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното: С обжалваното решение Пернишкият окръжен съд е оставил в сила решението по гр. д. № 976/2001 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която ответникът Т. А. К. е осъден да предаде на ищеца Р. К. М. владението върху собствения на ищеца недвижим имот: апартамент № 12 в блок № 8, пл. "К", III етаж, вх. Б, с площ 73,53 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при посочени граници, заедно с избено помещение № 12 и 5,023% ид. части от общите части на сградата; в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца Т. А. К. от гр. П. обезщетение за ползване 1200 лв. за периода 31.10.2000 г. - 28.06.2001 г., изтекла лихва за същия период 29,85 лв., както и 860 лв. разноски Касационната жалба против въззивното решение в частта по исковете за парични вземания е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Тези искове са с цена съответно 1400 лв. - обезщетение за ползване, и 300 лв. мораторна лихва, т. е. всеки от тях е с цена под 5000 лв. Решението по тях не подлежи на касационно обжалване- чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.), който е приложим в случая. Касационната жалба против въззивното решение в останалата обжалвана част е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, който е придобил с договор за продажба от ответника с нот. акт № 41/2000 г. С влязло в сила решение от 10.07.2003 г. по гр. д. 1904/2002 г. на ПРС е признато за установено по отношение на ответниците по него - страни по настоящото дело, че В. и А. И. притежават правото на ползване и обитаване върху една стая и сервизните помещения от апартамента и е отменен нот. акт № 41/2000 г. в частта, с която е прехвърлено правото на ползване и обитаване върху посочените стая и сервизни помещения. От показанията на свид. Р. С. е установено, че ответникът обитава процесния апартамент след сделката, което е потвърдено и във въззивната му жалба. Ответникът не е доказал наличие на правно основание да ползва имота. Съдът е направил извод, че са налице предпоставките по чл. 108 ЗС за уважаване на ревандикационния иск. Решението на въззивния съд по ревандикационния иск е правилно. Неоснователен е доводът на касатора, че ползвал само една стая и сервизни помещения от процесния имот, върху които родителите му имали правото на ползване, и с тяхно разрешение. Въз основа на показанията на свид. Р. С., който свидетелства, че е присъствал на разговори между страните, при които ответникът обещавал да напусне апартамента след три месеца от закупуването му от ищеца, но продължил да живее в него, и признанието във въззивната жалба на ответника по иска, че живее със своето семейство в апартамента, съдът обосновано е приел, че той упражнява фактическа власт върху целия имот. Касаторът не е установил наличие на правно основание да държи имота, за който факт тежестта на доказване е на него като ответник по иска. Твърдението му, че с разрешение на родителите му, които не живеят в имота, ползва една стая и сервизни помещения, върху които те имат правото на ползване са голословни. В инстанциите по същество не е ангажирал доказателства за наличие на облигационни отношения с носителите на ограниченото вещно право на ползване. Въззивният съд при установените в инстанциите по същество факти е направил законосъобразен извод за осъществен фактически състав по чл. 108 ЗС. Неоснователно е и оплакването на касатора относно присъдените на ищеца разноските за първата инстанция, които в размер на 860 лв. са потвърдени от въззивния съд, а именно, че съдът не намалил адвокатското възнаграждение, което било несъразмерно високо. Предвид предявените искове, проведените няколко съдебни заседания и извършените процесуални действия, не може да се счете за прекомерно заплатеното от ищеца възнаграждение 500 лв. за един адвокат и не е налице основание по чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) за намаляването му. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.