Решение № 62 от 1.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 140/2019 г.

Решение № 62 от 1.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 140/2019 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С определение № 1154/10.04.14 г., постановено от ГС-София /СГС/, НО, 19 състав по Н. Ч. Д. 85/14 г., на основание чл. 457, ал. 3 НПК е приета за изпълнение присъда от 12.08.12 г., постановена по дело №W 01-Р-2011-00775 на първи наказателен съд на щата Варгас на Боливарска Република Венецуела, съгласно която българският гражданин Б. М. Г. е осъден на 15 години лишаване от свобода по обвинение по чл. 149 от Органичния закон относно наркотиците на Боливарската Република Венецуела, съответстващ на престъпление по чл. 242, ал. 2 НК на РБ. Постановено е наказанието, което осъденият следва да изтърпи, да е 15 години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване на същото в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 457, ал. 5 НПК е приспаднато предварителното задържане за период от 3 години, 4 месеца и 29 дни, както и изтърпяната част от наказанието в размер на 2 години, 4 месеца и 3 дни и редуциране на наказанието за срок от 7 месеца и 2 дни съгласно закона на Венецуела. Приспаднато е и задържането по делото в България до влизане в сила на определението за трансфер. По жалба на Г. е образувано В. Н. Ч. Д. 481/14 г. по описа на АС-София /САС/, НО, 6 състав. С определение № 208/25.06.14 г. съдебният акт на СГС е потвърден. На 11.01.19 г. е постъпило искане от Градския прокурор на СГП за възобновяване на наказателното производство по делото на СГС на основание чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК. Иска се постановяване на решение, с което да се приеме, че срокът на задържане на лицето по воденото производство в осъдилата Г. държава е с начало 18.02.10 г. и наложеното наказание е лишаване от свобода за срок от 10 години и 8 месеца. Корекцията се претендира само в тази част. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа искането, като прави уточнение единствено за възобновяване на въззивното производство, а не на първостепенното такова. Осъденият и неговият защитник са съгласни с изложеното от прокурора. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, както и писмените доказателствени материали, постъпили по делото в тази връзка, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си в процесната процедура, намира за установено следното: Към момента на постановяване на съдебния акт на СГС на 10.04.14 г., прокурорските и съдебни органи на РБ са разполагали единствено с първоначалната присъда, постановена в Боливарска Република Венецуела спрямо Г., съгласно която той е бил осъден да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от 15 години. По време на разглеждане на делото пред въззивния съд обаче е имало някакви предоставени от осъдения данни за изменение на присъдата, с които прокуратурата не е разполагала, но пък и второстепенният съд е отказал да се занимава с въпроса. Затова е постановено определение № 208/25.06.14 г. в цитирания по-горе смисъл. Същевременно чрез разследване след приключване на трансфера СГП е установила, че съществува акт на съдебната власт на Боливарската република Венецуела с дата 05.12.13 г., с който първи съд на първа инстанция в изпълнение на наказателен съдебен процес на щата Варгас по главно дело № WР01-Р-2011-000775 /макар и номерът да е малко различен от приетия от СГС, няма съмнение, че иде реч за едно и също дело/ е направил ново изчисление след корекция с постановено финално изтърпяване на наказанието в размер на 10 години и 8 месеца, чрез зачитане на правилна дата на задържане на Г. от 18.02.10 г., а не от 18.02.11 г., както е прието по определението на българския съд. Обсъжданото коригиращо решение на съда във Венецуела се явява от съществено значение за делото и понеже е издадено преди постановяване на съдебните актове по трансфера в РБ, правилно е депозирано искане за възобновяване от страна на градския прокурор на СГП на основание чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК /след съответно разследване/, а не ново искане за трансфер по смисъла на чл. 458 НПК. Наред с казаното, пред тази инстанция защитата е представила и акт на съдебната власт на Венецуелската република-на апелативен съд за наказателни производства, наказателна отговорност на пълнолетни лица и насилие над жени, наказателен съдебен съвет на щата Варгас, с дата 13.12.12 г., постановено по главно дело №WР01-Р-2011-000775 и дело №WР01-R-2012-000642. От този акт е видно, че постановеното за изтърпяване от Г. наказание, е намалено на 10 години и 8 месеца лишаване от свобода. Данните по това решение, което е издадено преди описаното по-горе /както и преди постановените в РБ актове за трансфер/, несъмнено кореспондира с данните по коригиращия съдебен акт за изменение на първоначалната присъда с намаляване на дължимото наказание. За негово наличие, както бе казано, има само индиция във второстепенното съдебно дело на САС, но не и информация, набавена чрез надлежен процес. Но макар и да не е представено по съответен ред от искащата възобновяване институция, обсъжданият съдебен акт следва да бъде взет предвид като относим към настоящата процедура. В този смисъл искането на градския прокурор на СГП за възобновяване на процесното производство не само е допустимо /чл. 419, ал. 1 вр. чл. 341, ал. 1 вр. чл. 457, ал. 2 НПК/, но и основателно. Налице са предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК. Трябва да се подчертае обаче, че след като има постановен въззивен съдебен акт, в случай на възобновяване на наказателното производство, тази инстанция ще се произнася първо по него. И ако прецени, че е възможно въпросът да се разреши с оглед второстепенното дело, няма да се налага да възобновява първостепенното наказателно производство. Затова е основателно и искането на представителя на ВКП, изразено в открито съдебно заседание пред ВКС. Предвид изложеното, няма пречка тази инстанция да приложи разпоредбата на чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК, да възобнови наказателното производство по въззивното дело в поисканата част и да измени второинстанционния съдебен акт, като намали наложеното на Г. наказание на 10 години и 8 месеца лишаване от свобода и зачете задържане на същия от 18.02.10 г., доколкото това е в полза на осъдения, както изисква посочената процесуална норма. Казаното е така, предвид процедурата, в която се развива производството /чл. 457 и сл. НПК/ и несвързване на същата с виновността на лицето. Затова макар и съдебните актове да са определения, няма проблем да бъдат приравнени на решения /каквито са визирани в чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК/, което е родовият термин. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение