Решение № 8577 от 5.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 3911/2022 г.

Решение № 8577 от 5.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 3911/2022 г., II о., докладчик съдията Бранимира Митушева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Т. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Колев, срещу Решение № 1261 от 28.02.2022 г., постановено по адм. дело № 1795/2021 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № РА-30-22/06.01.2021 г. на главния архитект на Столична община и е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени от жалбоподателя доводи и основания при постановяване на съдебното решение, както и не е съобразил, че процесната гаражна клетка е поставена върху земя, която е държавна, а не общинска собственост, върху която е било и учредено право на строеж на редица физически лица. Според касатора в процесния случай е била приложима и разпоредбата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и процесната гаражна клетка, поставена през 1999 г., се явява търпим строеж по смисъла на тази норма. Твърди се още, че е налице незаконосъобразно процедиране от страна на Столична община при одобряване на действащия план за регулация и застрояване /ПР3/, както и липсват данни за проведена процедура по обезщетяване на собственика земята. Претендира се отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, алтернативно решаване на спора по същество. Ответникът – главен архитект на Столична община, редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на И. Т. срещу заповед № РА-30-22/06.01.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ, е наредено на жалбоподателя, в качеството му на собственик, да премахне незаконен строеж "Стоманобетонова гаражна клетка № 34", находящ се върху предвиденото уширение за паркиране на североизточната част на [улица], публична общинска собственост, кв. 17 по плана на гр. София, м. "Хаджи Димитър - част", одобрен с Решение № 271 по Протокол № 40/30.05.2013 г. на Столичен общински съвет /СОС/, югозападно от бл. [номер], ж. к. "Хаджи Димитър". За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Прието е от съда, че процесната гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а не преместваем обект, като определящо в случая е отсъствието на съществени елементи. Съдът е приел също така, че в случая се касае за гараж, който по смисъла на закона представлява постройка за паркиране на автомобил и задоволява лични нужди, предвид което не може да се определи като преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 от ЗУТ, който е с предназначение за задоволяване на обществени нужди. Според административния съд поставянето на гаража към земята трайно променя субстанцията й в сравнение със субстанцията и начина й на ползване отпреди това строителство. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът е обосновал извод, че с оглед годината на построяване на процесния строеж – 1999 г., не са налице всички кумулативно предвидени предпоставки по § 16 от ПР на ЗУТ и по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, за да се приеме строежът за търпим, тъй като същият няма постоянен градоустройствен статут – гаражът не е елемент и на плана от 1988 г., и на плана от 2013 г. С оглед на изложеното съдът приема, че процесният строеж е незаконен и като такъв подлежи на премахване, поради и което оспорената заповед е законосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на процесната заповед. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е писмена и съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с параметри, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране, като в тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора за наличие на неясен предмет на заповедта за премахването. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ "Стоманобетонова гаражна клетка № 34" с приблизителни размери 3. 00м/5. 00м. и височина 2. 20м., който попада частично върху терен, предвиден за улична регулация – тротоар и уширение за паркинг, и частично в УПИ VI, които обстоятелства се потвърждават от приета по делото съдебно-техническа експертиза. По делото се установява също така, че строителството е извършено от жалбоподателя без разрешение за строеж и инвестиционен проект през 1999 г., която година на извършване на строителството не се и оспорва от жалбоподателя. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и инвестиционен проект. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Правилно административният съд приема също така, че процесната гаражна клетка не представлява преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, който да не подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал. 1 от ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, очертават кръга на преместваемите обекти, като въвеждат като критерии конструктивните характеристики и предназначението на обектите. В случая гаражната клетка, предмет на заповедта за премахване, няма характеристиките на преместваем обект както в конструктивно отношение, така и с оглед на предназначението, тъй като не се използва за увеселителни, търговски или други обслужващи дейности. Както и правилно е приел съдът, в случая се касае за гараж, който по смисъла на закона представлява постройка за паркиране на автомобили и задоволяване на лични нужди. Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че процесната "гаражна клетка" не е търпим строеж по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. В конкретния случай, с оглед на установената по делото и неоспорена от страните година на изграждане на гаражната клетка – 1999 г., приложима се явява нормата на § 16, ал. 3 от ДР на ЗУТ. В тази връзка следва да се има предвид, че нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ е неприложима, тъй като визираният в нея режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ. Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж съгласно приложимата разпоредба на § 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародване на този закон, т. е до 02.07.2001 г. В съответствие с цитираната разпоредба кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до 02.07.2001 г. От приетите по делото писмени доказателства не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесния строеж. Няма данни по делото, а и не се твърди от касатора, да е деклариран от последния строежа пред надлежните одобряващи органи до пределния момент по § 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ. Само на това основание процесният строеж не може да се квалифицира като търпим, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й е достатъчно основание строежът да бъде изключен от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем. В конкретния случай по делото безспорно се установява също така, че по действащия към датата 1999 г. план за регулация и застрояване на м. "Хаджи Димитър", одобрен със заповед № РД-50-09-26/26.01.1988 г., процесната гаражна клетка попада в УПИ VI – "за обществено жилищно строителство", кв. 17, в който е предвидено само основно застрояване, но не и допълващо застрояване, а по сега действащия план за регулация и застрояване, одобрен с Решение № 271 по Протокол № 40/30.05.2013 г. на СОС, част от гаражната клетка попада в УПИ VI – "за жилищно строителство, трафопост и паркинг", кв. 17, а друга част попада в терен, предвиден за улична регулация – тротоар и уширение за паркинг, т. е гаражната клетка не е елемент на плана на застрояване. При така установеното по делото процесният строеж не би могъл да бъде определен като "търпим" такъв, дори и само на това основание. В тази връзка следва да се има предвид, че в настоящото съдебно производство съдът не би могъл да упражнява косвен съдебен контрол по отношение законосъобразността на действащия план за регулация и застрояване от 2013 г. Възраженията на касатора, свързани със собствеността върху терена, върху който попада строежът, предмет на заповедта, са без значение, тъй като не променят факта, че строежът е незаконен и не е търпим, което е основание за неговото премахване. Касационният довод за допуснати при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила е неоснователен. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Относимите доводи и възражения на страните са разгледани от съда, а приетата съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,