Решение № 7239 от 12.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10594/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Й. М. Й., от гр. Велико Търново, срещу Решение 194/07.07.2023 г. на Административен съд Велико Търново (АСВТ) по адм. дело 366/2023 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на лицето срещу Решение 16378/19.05.2023 г. на началника на РУ Велико Търново (РУВТ) при ОДМВР Велико Търново, с което на основание чл. 155, ал. 1 във вр. чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), от лицето е отнето разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси 20160183752/19.11.2021 г., издадено от началника на РУ Велико Търново, със срок на валидност до 18.11.2026 г., ведно с приложение към него, както и е отнето числящото му се огнестрелно оръжие за ловни цели и налични боеприпаси, както следва: - полуавтомат МР-153, калибър 12, сериен 0515330214; - ловна карабина Рюгер, модел 10/22DSP, калибър 22 LR, сериен 0005-39535. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът е извършил неправилна оценка на събрания доказателствен материал, което е довело до погрешно установена фактическа обстановка, от своя страна довело до необоснованост на съдебното решение и неправилно приложение на материалния закон. Счита, че съдът е достигнал до неправилен извод за кореспондиращи си фактически и правни основания, изложени от органа в оспорения акт, както и извън правомощията си е извършил преквалификация на описаните в акта съставомерни факти. В тази връзка сочи, че единственото сочено от органа фактическо обстоятелство е определената на Й. Й. мярка за незабавна защита по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), което дори да се приеме за основание за отнемане на издаденото разрешение на лицето, не отговаря на соченото от органа правно основание по чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Твърди, че в съобразителната част на решението няма изложени твърдения за отпадане на причината, поради която са били издадени разрешенията на лицето. Поради това намира, че е налице противоречие между фактическите и правните основания, което съдът не е отчел като порок на акта, водещ до неговата отмяна. Касаторът оспорва извода на съда, че за целите на ЗОБВВПИ е ирелевантно на кое основание по ЗЗНД е наложена мярката за защита. Счита, че по този начин се засяга неблагоприятно правната сфера на други субекти въз основа на недоказани твърдения, без на засегнатия субект да е дадена възможност за защита, което е равнозначно на произвол. Сочи, че въз основа на Определение 1105/18.05.2023 г. по гр. дело 1435/2023 г. на Районен съд Велико Търново на касатора е наложена мярка за незабавна защита на основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН, която има привременен характер и цели да обезпечи сигурността на търсещото защита лице в рамките на висящото производство за периода от подаване на молбата за защита до постановяване на окончателен съдебен акт по делото. Поради това счита, че наложената мярка няма самостоятелно правно битие, а законосъобразността й ще бъде преценявана с оглед крайния резултат по гражданското дело, по аргумент от чл. 19 ЗЗДН. Допълва, че съдебният акт, с който е наложена мярката, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно осъществяване на акт на домашно насилие. По изложените съображения счита, че наложената мярка за незабавна защита не попада в предметното поле на чл. 155, ал. 1 и чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ, като не е годно основание за отнемане на издадените на Й. Й. разрешения. Касаторът счита, че административният акт е издаден в несъответствие с целта на закона и в нарушение на принципа на съразмерност, прогласен в чл. 6 АПК, без съдът да отчете, че правата и интересите на лицето са засегнати в по-голяма степен от необходимото. В тази връзка подчертава, че е издадена заповед за незабавна защита, а не такава след влязло в сила съдебно решение, същата е постановена без участието на страните и както е посочено в мотивите на определението за постановяването й, преценката за налагането й е извършена единствено въз основа на твърденията на молителката. По изложените съображения иска съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира прeсъждане на разноски по делото. Касаторът се представлява от адв. Н. Кирчев, ВТАК. Ответникът по касационна жалба началникът на РУВТ при ОДМВР Велико Търново, не взема отношение по касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение административният съд е приел от фактическа страна, че: На 18.05.2023 г. въз основа на Определение 1105/18.05.2023 г. по гр. дело 1435/2023 г. по описа на Районен съд Велико Търново, е издадена Заповед 16/18.05.2023 г. за незабавна защита по чл. 18 ЗЗДН, като е определена мярка за закрила срещу домашно насилие спрямо лицата З. Н. И. и детето Р. Й. Й. със срок на действие до издаването на заповед за защита или на отказа на съда да издаде такава заповед, като жалбоподателят и настоящ касатор Й. Й. е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на посочените лица. На същата дата РУВТ при ОДМВР Велико Търново е информирано за издадената заповед с изпращане на препис от същата от страна на съда. На 19.05.2023 г. полицейски инспектор в РУВТ с докладна записка информира началника на районното управление за издадената заповед спрямо лицето Й. Й., който се води на отчет и контрол в служба КОС при РУВТ, тъй като е титуляр на разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси 201601833752/19.11.2021 г., със срок на валидност до 18.11.2026 г., и притежава 2 броя дългоцевно огнестрелно оръжие за ловни цели и боеприпаси към тях. В докладната записка е изложен извод, че с оглед разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ лицето няма право да притежава огнестрелни оръжия и да има издадено разрешение за дейности с тях. Направено е предложение да се издаде административен акт по чл. 155, ал. 1 във вр. чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. На докладната записка е поставена резолюция за съгласие от началника на РУВТ, с дата 19.05.2023 г. На 19.05.2023 г. е издадено и оспореното пред АСВТ Решение 16378 на началника на РУВТ, с което като е взето предвид, че на Й. М. Й. е издадено гореописаното разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, същият притежава два броя дългоцевно огнестрелно оръжие за ловни цели и боеприпаси за тях, както и издадената заповед за незабавна защита е отнето Разрешение 201601833752/19.11.2021 г., със срок на валидност до 18.11.2026 г., ведно с приложение към него, както и са отнети числящите се на лицето два броя огнестрелни оръжия. В мотивите на решението е направен извод, че е налице обстоятелството по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ наложена мярка на лицето по ЗЗДН, която по несъмнен начин налага отнемане на издадените разрешения, огнестрелни оръжия и боеприпаси, като с оглед значимостта и потенциалната обществена опасност на дейностите с огнестрелни оръжия, отнемането на разрешителните не търпи отлагане и е приложим чл. 34, ал. 4 АПК. Като правни основания за издаване на решението са посочени чл. 153, т. 6 и чл. 155, ал. 1 във вр. чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, доколкото Разрешение 201601833752/19.11.2021 г. е издадено от началника на РУВТ. Съдът приема, че не е налице твърдяното несъответствие между фактическите основания и сочените от органа правни норми, тъй като в решението са описани фактите и обстоятелствата, които са съобразени от него при издаване на решението. Сочи, че дадената от органа неправилна правна квалификация не се отразява на законосъобразността на акта, доколкото съдът е властен да провери дали разпоредения резултат се предвижда от правна норма с оглед проявлението на посочения от органа фактически състав. Посочва, че чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ предвижда отнемане на издаденото разрешение за дейности с оръжия и боеприпаси за тях при проявлението на което и да е от посочените в чл. 58, ал. 1, т. 2-8 и т. 10 с.з. обстоятелства, а е безспорно, че жалбоподателят е адресат на заповед за незабавна защита, издадена на основание чл. 18 ЗЗДН, т.е. налице е основанието по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. Като анализира разпоредбите съдът отхвърля като неоснователни доводите на жалбоподателя по отношение характера на издадената заповед за прилагане на мярка за защита, като сочи, че за целите на ЗОБВВПИ е ирелевантно основанието за наложената мярка дали в производство по реда на чл. 12-17 ЗЗДН или на основание чл. 18 ЗЗДН, като фактът на налагане на мярка по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН е достатъчно основание за отнемане на разрешението за дейности с оръжия и боеприпаси. Сочи, че е без значение с какъв акт ще приключи производството по раздел ІІ от глава втора на ЗЗДН, доколкото правните последици на издадената на основание чл. 18 от с.з. заповед за незабавна защита не се заличават с обратна сила, по аргумент от чл. 19 ЗЗДН. Съдът приема, че актът е издаден и при спазване на административнопроизводствените правила. Сочи, че в специалния закон липсва регламентирано нормативно задължение за органа да уведоми лицето за образуваното производство по отнемане на разрешителното, а при наличието на хипотезата по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ органът действа в условията на обвързана компетентност и при наличието на данни за наложена по ЗЗДН мярка, следва да приложи мярката по чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ. Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Решението на съда е валидно, допустимо и правилно. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение са свързани с преценката на съда относно наличието на основанието чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ за издаване на оспореното решение. Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ издаденото разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на оръжие се отнема с решение на органа, издал разрешението, при настъпване на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 2 - 8 или при отпадане на основателната причина по чл. 58, ал. 1, т. 10 с.з. Съгласно чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ издаденото разрешение се отнема, на лица, спрямо които през последните три години са прилагани мерки за защита по реда на ЗЗДН. Следователно, проявлението на някое от посочените обстоятелства по чл. 58, ал. 1, т. 2-8 или отпадане на основателната причина по чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, се явява фактическото основание за постановяване на решението за отнемане на съответното разрешение. В тази връзка, неоснователни са доводите на касатора за несъответствие между изложените от органа фактически и правни основания, доколкото в мотивите на акта изрично е посочено, че е налице хипотезата на чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ, тъй като спрямо Й. е издадена заповед за незабавна защита, с която е определена мярка за закрила по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. Именно в нейна връзка органът е посочил, че поради значимостта и потенциалната обществена опасност на дейностите с огнестрелни оръжия, отнемането на издаденото на Й. разрешително не търпи отлагане. Мерките за защита, определени в чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, могат да бъдат приложени от съда със заповед за защита, издадена въз основа на постановено по реда на чл. 12 - 15 ЗЗДН съдебно решение, но могат да бъдат приложени и със заповед по реда на чл. 18 ЗЗДН. Първоинстанционният съд правилно приема, че за приложимостта на чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ във връзка с обстоятелството по чл. 58, ал. 1, т. 8 с.з. е ирелевантен видът на мярката по чл. 5 ЗЗДН, както и дали тя е приложена със заповед за незабавна защита по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЗДН или със заповед за защита по смисъла на чл. 15, ал. 2 ЗЗДН. Правилно също се сочи, че независимо от изхода на спора по гражданското дело, правните последици на заповедта за незабавна защита не се заличават с обратна сила. Аргумент в подкрепа на този извод съдът извежда от чл. 19 ЗЗДН, съгласно нормата на ал. 2 от който заповедта за незабавна защита не подлежи на обжалване и има действие до издаването на заповедта за защита или до постановяване на отказа на съда да издаде заповед за защита. Допълнителен аргумент е и нормата на ал. 3 от същия член, която регламентира обезсилване на заповедта при прекратяване на производството по делото, съдебният акт за което не би бил необходим, ако законът предвиждаше заличаване с обратна сила на действието й, т.е. обезсилването е занапред. По делото не е спорно, че е издадена заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 ЗЗДН, като спрямо Й. е наложена конкретна ограничителна мярка. Също така не е спорно, че именно въз основа на нея, своевременно след надлежното му уведомяване, органът е разпоредил отнемане на разрешителното, както и отнемане на притежаваните оръжия и боеприпаси за тях от лицето. Законът визира като пречка за издаване на разрешение за дейности с огнестрелни оръжия прилагането на мярка спрямо искащия такова разрешение по реда на ЗЗДН в тригодишен период преди подаване на заявлението, като възникването на такова обстоятелство по аргумент от чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ е основание за отнемане на вече издадено разрешение, т.е. преустановяване действието на облагоприятстващия съответното лице административен акт. Това е така, тъй като при проявлението на който и да е от фактите по чл. 58, ал. 1, т. 2-8 и т. 10 ЗОБВВПИ, престават да бъдат налице предпоставките за издаване на съответното разрешение за дейности с огнестрелни оръжия, поради което и органът го отнема. Разпоредбата на чл. 155, ал. 1 във вр. чл. 58, ал. 1, т. 2-8 и т. 10 ЗОБВВПИ не третира отнемането на разрешението като принудителна административна мярка, прилагана за административно нарушение, а като факт, който води до липса на основанията за издаване на разрешителното, респективно до неговото отнемане (в горния смисъл са напр. Решение 12898/20.12.2023 г. по адм. дело 5146/2023 г. по описа на ВАС, VІІ отд.; Решение 2113/27.02.2023 г. по адм. дело 6372/2022 г. по описа на ВАС, VІІ отд.). Следователно, с оглед доказания факт на издадената заповед по чл. 18 ЗЗДН спрямо Й., то е налице една от визираните в чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ материални предпоставки за отнемане на издаденото му разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и свързаното с това отнемане на самите огнестрелни оръжия, а именно тази по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. Тъй като органът действа в условията на обвързана компетентност, то с акта му не са засегнати в по-голяма степен от предвиденото от законодателя правата на адресата му, поради което и доводите на касатора за нарушение на чл. 6 АПК при постановяване на оспореното решение са неоснователни. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. При вярно и пълно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора не се следват разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,