Решение № 6169 от 3.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1871/2012 г.

Решение № 6169 от 3.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1871/2012 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Татяна Хинова Производството е по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Илия Стоянов Димитров срещу решение № 16275 от 12.12.2011 г., постановено от тричленен състав на Върховния административен съд - четвърто отделение по адм. д. № 2003/2011 г. С касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или алтернативно след отмяна на обжалваното решение на основание чл. 222, ал. 1 от АПК да бъде постановено друго решение по същество на спора, с което да бъде отменен оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - министъра на земеделието и храните, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането й е процесуално допустимо. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд е образувано по оспорване на заповед № РД - 46 - 709 от 29.12.2010 г. на министъра на земеделието и храните, с която за жалбоподателя Илия Стоянов Димитров е отказано правото на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ в качеството му на наследник на Илия Лазаров Шерденов, Велика Димитрова Маркова и Стоян Димитров Марков, за земеделски земи, послужили за погасяване на държавен дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна Република България и Кралство Гърция /ДВ, бр. 87/1964 г./. Съдът е потвърдил като законосъобразен оспорения административен акт. За да стигне до този правен извод, съдът е приел, че в случая от доказателствата по делото е установено, че за наследодателите на заявителя - Илия Лазаров Шарденов, Велика Димитрова Тодорова и Стоян Димитров Марков са били образувани: досие № 18611, в опис № 1, папка № 306 на фонд № 719к на ЦДА и досие № 119664, в опис № 1, папка № 806 на фонд № 719к на ЦДА с приложени свидетелството за етническо малцинство и молба за ликвидиране, както и бордера за извършени плащания по ликвидация, поради което са включени в описа № 1 на ЦДА. При тези доказателства тричленният състав е приел за законосъобразна преценката на административния орган, че не са налице условията на 19а, ал. 2, т. 2, във връзка с § 66, т. 2, т. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, а именно имотите на лицата, които не са получили облигации, да са посочени като неликвидирани по опис № 12, на архивен фонд № 719к "Българо - гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов - Кафандарис" на Централен държавен архив. При тези данни решаващият съд е приел, че жалбоподателят не е правоимащо лице по смисъла на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ, във връзка с § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ, поради което е отхвърлил като неоснователна жалбата. Обжалваното решение е правилно. Решаващият съд е извършил правилна преценка на събраните по делото доказателства и стигнал до законосъобразни и обосновани правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ българските граждани или техните наследници, чиито земи са послужили за погасяване на държавен дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна Република България и Кралство Гърция се обезщетяват, както следва: според т. 2 от същата алинея, за изселилите се през периода 1913 - 1929 г. български граждани, които не са получили облигации и не са били обезщетени по друг начин - с поименни компенсационни бонове и/или със земя от държавния и общинския поземлен фонд. Редът, по който се определя правото на обезщетение е този, визиран в чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ. Според него българските граждани имащи право на обезщетение подават заявление до Министерството на земеделието и горите, към което прилагат: свидетелство за етническо малцинство, декларация за изселване, молба за ликвидиране и други архивни документи, установяващи правата на собственика, съгласно изискванията на § 66 ПЗР на ПМС № 456 от 1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ. С приемането на ПМС № 456 за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, обн. в ДВ, бр. 122/1997 г., е създаден § 66 от преходните и заключителни разпоредби на правилника за прилагането на ЗСПЗЗ, с който се дава легално определение на използваното понятие в чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ "български граждани или техните наследници, неполучили облигации". В три точки са посочени материалните предпоставки, в условията на кумулативност, на които трябва да отговаря искането за обезщетение. С § 11 на ПМС № 109, обн. в ДВ, бр. 44 от 8.05.2001 г., се прави допълнение на § 66 от ПЗР на ПМС № 456 за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, като след думите "чиито имоти" се добавя "са посочени като неликвидирани имоти по опис 12 на архивен фонд 719к "Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов-Кафандарис" на Централния държавен архив, и". Така с допълнената редакция към понятието употребено в чл. 10в, ал. 1, т. 2 от закона "българските граждани или техните наследници, неполучили облигации" се добавя с още една положителна материално-правна предпоставка. Всичките представени документи от жалбоподателя на името на неговите наследодатели са от опис 1, лист 19664 на архивен фонд 719к на Централния държавен архив. Следователно те не отговарят на императивно изискване на закона за признаване на право на обезщетение. Във връзка с доводите на жалбоподателя следва да се отбележи, че отразяването от Централен държавен архив има характер на официален удостоверителен документ, поради което се ползва с формална доказателствена сила до оборването му по съответния процесуален ред. В случая освен твърдението на жалбоподателя няма основание да се приеме, че архивните документи е следвало да бъдат отразени в опис 12 като неликвидирани. По тези доводи настоящият състав счете, че обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните нарушения, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - петчленен състав