Решение № 15885 от 1.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 15739/2010 г.

Решение № 15885 от 1.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 15739/2010 г., I о., докладчик съдията Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от "Адивил" ЕООД със седалище в гр. Асеновград, срещу решение № 1333 от 18.10.2010 г., постановено по адм. дело № 1240/2010 г. на Административния съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № 160901414 от 31.03.2010 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - Пловдив, потвърден и изменен с решение № 377 от 01.06.2010 г. и решение за поправка на явна грешка от 16.06.2010 г. на зам. директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив, при ЦУ на НАП. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, представляващи касационни основания за отмяна по силата на чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, жалбоподателят моли решението да се отмени изцяло и съдът да реши спора по същество, като отмени обжалвания РА. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив, изразява становище относно правилността на обжалваното решение и моли то да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С обжалваното решение на Пловдивския административен съд е отхвърлена жалбата на "Адивил" ЕООД против ревизионен акт № 160901414 от 31.10.2010 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - Пловдив, потвърден и изменен с решение № 377 от 01.06.2010 г. и решение за поправка на явна грешка от 16.06.2010 г. на зам. директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив, при ЦУ на НАП. С решението жалбоподателя е осъден да заплати на дирекцията юрисконсултско възнаграждение в размер на 1427 лева. За да постанови това решение, съдът е приел, че с обжалвания ревизионен акт законосъобразно не е признато право на приспадане на данъчен кредит на "Адивил" ЕООД общо в размер на 16 927,12 лв. и съответните лихви за забава по 19 броя фактури, издадени от доставчика ЕТ "Аптиш-Атай Аптиш" за периода 14.08.2004 г. - 30.12.2006 г. и по 2 броя фактури, издадени от ЕТ "Невена Щерева" за данъчни периоди м. 02 и м. 09. 2005 г., като е коригиран в посока увеличение финансовият резултат на касатора за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО (отм.), със сумите по тези фактури и е определен допълнителен размер на дължимия корпоративен данък. Съдът е приел, че РА е издаден от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. Отхвърлил е като неоснователни оплакванията на касатора за нарушаване на процесуалната норма на чл. 120, ал. 1, т. 3 от ДОПК в хода на ревизионното производство. Относно доставките от ЕТ "Аптиш-Атай Аптиш" и ЕТ "Невена Щерева", съдът е достигнал до извода, че липсват материалноправните предпоставки на ЗДДС (отм.) за признаване право на данъчен кредит. Според съда процесните фактури не обективират реални доставки по смисъла на чл. 6 ЗДДС (отм.), поради което липсват данъчни събития, които да обусловят възникване на право на данъчен кредит по смисъла на чл. 63 ЗДДС (отм.) за получателя по тях. Съдът е мотивирал решението си и с установената по делото липса на предпоставките на чл. 64 ЗДДС (отм.) във връзка с чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.), които изискват наличието на счетоводно начисляване на дължимия данък в счетоводството на съответния доставчик. По отношение на определения на ревизираното лице корпоративен данък за периода 2004 г. - 2006 г., съдът е приел, че РА е законосъобразен, тъй като е констатирано, че процесните фактури от двамата доставчици, по които е отказано право на данъчен кредит, са издадени без реално осъществяване на доставки, поради което сделките по тях са били сключени с цел отклонение от данъчно облагане и правилно е бил увеличен финансовия резултат на дружеството на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО (отм.). Така постановеното решение е правилно. На първо място неоснователно е възражението на касатора за наличие на процесуално нарушение при издаването на ревизионния акт. Правилно административният съд е приел, че по чл. 120, ал. 2 ДОПК, ревизионният доклад е неразделна част от ревизионния акт и изложените в доклада мотиви представляват мотиви на ревизионния акт. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора и изводите, които е направил, са в съответствие с доказателствата по делото и с материалния закон. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на съда по отношение на липсата на предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит по фактурите, издадени от двамата доставчици за процесните данъчни периоди. За да откажат правото на данъчен кредит, данъчните органи при ревизията са установили, че не са налице предпоставките на чл. 63 и сл. ЗДДС вр. чл. 6 ЗДДС (отм.). Не е доказано както начисляването на данъка по смисъла на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.), което е едно от условията за признаване на получателя по доставките правото на данъчен кредит, така и реалността на извършените доставки (чл. 6 ЗДДС - отм.). По отношение на изискването за счетоводното начисляване на данъка от прекия доставчик, по делото безспорно е установено, че липсват документи за начисляването на данъка като задължение към бюджета, като следва да се посочи, че такива твърдения изобщо липсват в жалбата на ревизираното лице. Несъдържателно е възражението на касатора относно констатациите на органа по приходите за липса на реални доставки. Осъществяването на реална доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС (отм.) е условие за възникване на правото на данъчен кредит, чието изпълнение следва да бъде проверено от органите по приходите при извършване на ревизията и съответно от съда - при обжалването на ревизионния акт. Съдът въз основа на констатациите на ревизиращите органи и на осн. чл. 160, ал. 2 ДОПК, е анализирал доказателствата по делото и е стигнал до обоснован извод за липса на реални доставки. Липсата на каквито и да е доказателства за наличие на договори и изпълнение по тях между доставчиците и получателя "Адивил" ЕООД, водят до извода, че по издадените фактури липсват реални доставки. В същата посока са и констатациите за липса на кадрова обезпеченост на доставчиците, обстоятелство, за което също не са ангажирани доказателства. По отношение на позоваването от касатора на решението на Съда за защита на правата на човека в Страсбург по делото "Булвес" АД против България, следва да се посочи, че в това решение не се разрешава идентичен на настоящия случай. В случая по делото "Булвес" не е имало спор по реалността на доставката, по която е отказан данъчен кредит, нито че ДДС по нея е начислен от доставчика, а е било установено късно (след установените законови срокове) начисляване на ДДС от страна на доставчика. Същото съображение се отнася и по отношение на цитираната в касационната жалба практика на Съда на Европейския съюз. Липсата на доказателства към фактурите за извършени реални доставки е дала основание на органа по приходите и на съда да направят обоснования извод, че сделките са сключени с цел отклонение от данъчно облагане, и правилно е бил увеличен финансовият резултат на основание чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО и е бил определен корпоративен данък на дружеството. По така изложените съображения и тъй като не се установиха твърдените касационни основания за отмяна, следва обжалваното решение като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. На основание чл. 161, ал. 1, изр. последно от ДОПК и с оглед изхода на делото, съдът отхвърля искането на ответника директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив, за присъждане на разноски, предвид присъдените от АС - Пловдив, разноски в първата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,