Решение № 118 от 15.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 96/2013 г.

Решение № 118 от 15.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 96/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на защитника на осъдения П. Н. Н. за възобновяване на наказателно дело № 414/2012 г. на трето наказателно отделение на Върховния касационен съд. В искането се сочи, че решението по атакуваното дело е постановено от състав на Върховния касационен съд, действал като въззивна инстанция. Съдебният акт разкрива съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, предпоставящи ревизията му по реда на възобновяването. Изтъква се, че са налице две противоречиви решения на ВКС в рамките на едно и също дело. Релевира се неспазване на процесуалните правила при оценка на доказателствения материал, довело до изграждане на изводи за вината на подсъдимия на база предположения и евентуално правомерно поведение на друг участник в движението. Игнорирано е заключението на повторната експертиза, кореспондиращо с основния аргумент на защитата, че за вината на подсъдимия Н. може да се съди единствено въз основа на фактите за неговите действия и технически възможности за предотвратяване на удара. Съставът на ВКС според защитата е допуснал избирателна преценка на събраните по делото доказателства и е извършил превратно тълкуване на част от тях. В резултат на тези процесуални нарушения няма аргументиран отговор на твърдението, че подсъдимият не би могъл да предотврати произшествието дори да се е движел с 50 км/час, поради което няма причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат. В заключение се формулира искане за отмяна на решението на състава на трето наказателно отделение на ВКС и оправдаване на осъдения П. Н. Н. В съдебното заседание пред настоящата инстанция осъденият и неговата защита поддържат искането по изложените в него съображения. Прокурорът пледира за оставяне на искането без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното: Окръжният съд в гр. Сливен с присъда № 32 от 25.11.2009 г. по нохд № 506/2009 г. признал подсъдимия П. Н. Н. за виновен в това, че на 21.12.2008 г. на кръстовище пътен възел "П.", източно от гр. Сливен, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил "А....", нарушил чл. 6, ал. 1 от ЗДвП и чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Й. С. и средна телесна повреда на А. К., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. с ал. 3, б. "б" пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от четири години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. В негова тежест съдът възложил и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Бургас с присъда № 259/19.12.2011 г. по внохд № 279/2011 г. отменил изцяло първоинстанционната присъда, признал подсъдимия за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, с решение № 211 от 11.09.2012 г., в рамките на четвърто по ред касационно производство, упражнявайки правомощията на въззивна инстанция и на основание чл. 334, т. 3 и т. 6 във вр. с чл. 338 от НПК отменил въззивната оправдателна присъда № 259/19.12.2011 г. по внохд № 279/2011 г. на Апелативния съд в гр. Бургас. Касационният състав изменил първоинстанционната осъдителна присъда, като преквалифицирал деянието на подсъдимия П. Н. Н. от престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. "б" пр. 1 във вр. с ал. 1 НК, във вр. с чл. 342, ал. 1, в престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "б", пр. 1, вр. ал. 4 от НК, и оправдал подсъдимия по обвинението за същото престъпление във връзка с чл. 6, ал. 1 от ЗДвП. В останалата част присъдата на Окръжния съд в гр. Сливен била потвърдена. Искането за възобновяване на така постановеното решение е направено от процесуално легитимирана страна в законния шестмесечен срок по отношение на акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК, поради което е допустимо. Разгледано по същество е неоснователно по следните съображения: Аргументите на защитата в подкрепа на оплакването за съществени процесуални нарушения по чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК са базирани на фрагментарен анализ на мотивите на предходния съдебен състав. Този подход не позволява да бъдат разбрани действителните изводи по фактите и тяхната правна интерпретация. В искането те получават тълкуване, което не кореспондира със съдържанието на постановения съдебен акт. При анализа си защитата многократно акцентира върху вниманието, което съдът е отделил на действията на свидетеля К., приемайки, че така съдебното дирене недопустимо е напуснало пределите на предмета на доказване и е потънало в предположения, догадки и хипотези, при това на базата на избирателно подбрани и превратно ценени доказателства и доказателствени средства. Настоящият състав не споделя този прочит на атакуваното решение. Фактическата сложност на казуса, обусловена от специфичната динамика на пътнотранспортното произшествие, е преодоляна в резултат на продължително процесуално развитие на делото. След пълно изчерпване на предоставените от НПК доказателствените възможности, последният съд по фактите приел следното: На 21.12.2008 г. подсъдимият Пламен Н. управлявал лек автомобил "А..." по главен път 1- 6, посока от гр. Стара Загора към гр. Бургас. На предната дясна седалка пътувал пострадалият Й. С. Н. не съобразил поставения пътен знак "В 26", ограничаващ скоростта до 50 км/ч, и приближил пътен възел "Петолъчка" със скорост около 118 км/ч. Свидетелят М. А. навлязъл с управлявания от него лек автомобил "Ф. П." в пътния възел отдясно на посоката на движение на подсъдимия, без да спира на поставения знак "В2-Стоп", със скорост около 28 км/час, като не пропуснал движещия се с предимство лек автомобил "А. А6". Двата автомобила се сблъскали, вследствие на което лекият автомобил на подсъдимия се завъртял около вертикалната си ос по часовниковата стрелка и навлязъл в насрещната лента на движение. По нея в посока гр. Бургас - гр. Сливен със скорост около 48 км/час се движел лек автомобил "Ф. М.", управляван от свидетеля А. К. По време на въртеливото движение настъпил удар между двата автомобила, в резултат на който подсъдимият и свидетелят К. получили средни телесни повреди, а пострадалият Й. С. - гръбначно-мозъчна травма, довела до смъртта му. Не съществува различие в изводите на защитата и съда, че първият удар бил технически непредотвратим за лекия автомобил "А...." и е настъпил по вина на водача на лекия автомобил "Ф. П.", свидетеля М. А., осъден в отделно производство. Конфронтират се обаче позициите им относно причинно-следствената връзка между действията на подсъдимия и настъпването на втория удар и съставомерните му последици. Касационният състав във въззивното си качество е направил /на стр. 13 - стр. 16/ подробен анализ на доказателствена съвкупност, при който не е допуснал твърдяното от искателя игнориране и превратно оценяване на отделните компоненти. В частност това важи за заключението на повторната комплексна АТСМЕ, върху което защитата поставя ударение. То е обсъдено в неговата цялост, като експертната интерпретация на релевантните факти е коментирана в контекста на цялостната възприета от съда фактическа обстановка. Несподелимо е оплакването на защитата за неглижиране на основното й възражение, че нарушението на правилата за скоростта, допуснато от подсъдимия, не се намира в причинна връзка с настъпването на втория удар, който би бил неизбежен и при управление с допустимата скорост от 50 км/час. Точно обратното личи от пространните мотиви на проверявания съдебен акт.Значителна част от тях е посветена на механизма на произшествието при условие, че подсъдимият бе спазил правилата за скоростта, следващи от пътната маркировка. Експертното заключение е категорично, че в този случай биха били налице други параметри на произшествието. Първият удар отново би настъпил, но след него автомобилът би навлязъл в насрещната лента за движение при различна ротация и с различна остатъчна скорост. В момента на сблъсъка между лекия автомобил "А....." и лекия автомобил "Ф. П." разстоянието между първия и насрещно движещия се лек автомобил "Ф. М." е било 56,7 м, а сумарният пълен спирачен път за двата автомобила е изчислен на 44,4 м. Вещото лице заключило, че при този вариант, независимо от навлизането на лекия автомобил "А...." в платното на лекия автомобил "Ф. М.", водачът на последният е имал техническа възможност да предотврати удара и двете моторни превозни средства биха спрели на 12 м едно от друго. Въззивният съдебен състав е интерпретирал задълбочено тази възможност, тъй като тя има важно значение за изясняване на каузалността между действията на подсъдимия и настъпилите общественоопасни последици. Очевидно избраната от Н. скорост, надвишаваща повече от два пъти разрешената, е факторът, довел до неизбежност на втория удар. Тази неизбежност отпада при скорост от 50 км/ч, защото тогава в причинно - следствената верига се намесва адекватността на действията на водача на "Ф. М." т.е отговорността за инцидента би преминала върху него /или би останала ангажирана единствено със свидетеля М. А./. Ето защо предходният състав на ВКС е отхвърлил основното възражение на защитата, че и при съобразена с пътната маркировка скорост ударът бил технически непредотвратим за подсъдимия. Вярно е, че неговият автомобил станал неуправляем и бил "изтласкан" върху насрещната лента за движение, но при скорост от 118 км/ч той попаднал дълбоко в опасната зона на лекия автомобил "Ф. М.", който технически не би могъл избегне удара. При управление с разрешените 50 км/ч възниквала възможност за безконфликтно спиране на двата автомобила. Тази възможност предходният съдебен състав е оценил в светлината на виновното поведение на подсъдимия, а не на свидетеля К. Допуснатото от осъдения нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП превърнало автомобила му във внезапно препятствие в опасната зона на спиране на автомобила на К. Крайният извод за пряка причинно-следствена връзка между виновното нарушение на правилата за скоростта по ЗДвП от страна на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат не търпи укор от процесуално или логическо естество, поради което настоящият съдебен състав отхвърля доводите на защитата за неговата ревизия. За пълнота на изложението и в отговор на оплакването за противоречива практика в рамките на едно и също дело се налага припомнянето, че принципно различията в прилагането на закона по конкретен казус се преодоляват чрез инстанционен контрол. В настоящия случай той няма приложение, защото не е налице различна трактовка на материална норма от произнеслите се състави на ВКС. Цитираното в искането решение № 359/03.11.2011 г. по н. д. № 1626/2011 г. на второ наказателно отделение на ВКС в частта му за причинно-следствената връзка между действията на подсъдимия и съставомерните им последици съдържа критика към процесуалния подход на въззивната инстанция при анализа и ефективното изследване на съвкупността от доказателствени материали /л. 5 от мотивите/, а не указания за прилагането на закона по смисъла на чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК. Водим от горното и след като не установи наличие на предпоставки за възобновяване на наказателното дело, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение