Решение № 4769 от 2.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3397/2011 г.

Решение № 4769 от 2.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3397/2011 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Строй Маркет" ООД - гр. Велико Търново, срещу решение № 33 от 28.01.2011 г. по адм. дело № 635 от 2010 г. на Административния съд - Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против обжалваната част от ревизионен акт № 1000131 от 11.05.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП - Велико Търново. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В писмено искане касаторът моли за спиране на производството по делото, тъй като по идентичен казус е отправено преюдициално запитване от Варненския административен съд до Съда на Европейския съюз. Касаторът моли Върховният административен съд да постанови решение, с което да се отмени решението на Административния съд - гр. Велико Търново, и вместо него да се постанови друго такова по съществото на спора, с което да се уважи жалбата и да се отмени РА в обжалваната част. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Велико Търново, при ЦУ на НАП, в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба по съображения, подробно изложени в хода по съществото на делото. Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на касационната жалба и изложените в нея основания, както и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, постъпила е в срока по чл. 211, ал. 1 от АПK, а разгледана по същество, се явява основателна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административния съд - Велико Търново, е бил РА № 1000131 от 11.05.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден в обжалваната му част от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за Велико Търново при ЦУ на НАП с решение № 314 от 21.07.2010 г. Със същия на ревизираното дружество е отказано право на приспадане на данъчен кредит общо в размер на 7914,48 лв. за данъчния период от 26.01 до 31.07.2009 г. по 12 фактури с предмет лизингови вноски и във връзка с определеното задължение за внасяне на ДДС са начислени лихви в размер на 969,74 лева. Правото на приспадане на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 и 4 от ЗДДС. За да отхвърли жалбата срещу обжалваната част на РА, съдът е приел, че като краен резултат административният акт е законосъобразен, тъй като по делото не са представени доказателства относно използването на предмета на лизинга за стопанските операции на ДЗЛ. Според съда от дневника за продажбите на дружеството жалбоподател не се установяват предоставени услуги по транспорт на стоки с автомобила - предмет на договора за лизинг, както и отчетени разходи за горива и консумативи, необходими за експлоатацията на актива. Съдът е приел за неправилен извода на органа по приходите, че в случая по силата на сключения договор за лизинг между "Строй Маркет" ООД като лизингополучател и "Уни Кредит лизинг" АД - като лизингодател, с предмет автомобил марка "Мерцедес", модел GLK 320 CDI, е налице доставка на услуга. Анализирайки разпоредбите на чл. 342-344 от Търговския закон, както и клаузите на процесния договор за финансов лизинг, съдът е стигнал до извода, че в случая се касае за доставка на стока. В мотивите на обжалваното решение съдът е приел за неправилен отказа на органа по приходите да признае правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. Според съда по делото безспорно е установено, че процесният автомобил е товарен, видно от представеното свидетелство за регистрация в КАТ, както и от протокол от изпитателна лаборатория "Технотест" от 10.11.2008 г., с който се хомологира преустройството на автомобила, в резултат на което автомобилът е трансформиран в товарен. По тази причина неоснователно в ревизионния акт като основание да се откаже правото на възстановяване на данъчен кредит е посочена разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, която разпоредба визира придобиването на лек автомобил или мотоциклет. Въпреки изложеното съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу РА в обжалваната част, тъй като е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, представляваща самостоятелно основание да се откаже правото на ползване на данъчен кредит. Така постановеното решение е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. По делото не се спори относно фактите, а по отношение на приложимия материален закон. На първо място, настоящата инстанция напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че с РА неправилно е отказано правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, тъй като от доказателствата е видно, че процесният автомобил марка "Мерцедес", модел GLK 320 CDI е бил преустроен като товарен и регистриран като такъв от "Строй Маркет" ООД. Също така следва да се посочи, че правилно въз основа на представените доказателства съдът е посочил, че в случая е налице доставка на стока, а не на услуга, предвид характеристиките на договора за финансов лизинг между "Уни Кредит лизинг" АД. Неправилен обаче е изводът на първоинстанционния съд относно прилагането на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС като основание за непризнаване на правото на данъчен кредит. Посочената разпоредба гласи, че не е налице право на приспадане на данъчен кредит, независимо че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74 от ЗДДС, когато стоките или услугите са предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето. В обжалваното решение съдът неправилно е приел, че предметът на договора за финансов лизинг, а именно процесният товарен автомобил, не е използван за стопанските операции на дружеството, тъй като по делото не е установено предоставянето на услуги с този автомобил, както и извършването на разходи във връзка с него. Настоящият състав на Върховния административен съд счита, че с оглед правилното решаване на спора следва да се позове на решение на Съда на Европейския съюз от 16.02.2012 г. по дело C-118/11, с което в производство по преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Варненския административен съд, Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбите на членове 168, 173 и 176 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директивата). Съгласно чл. 168 от Директивата: "Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчно задължено лице, същото има правото, в държава членка, в която извършва тези сделки, да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати: а) дължимия или платен ДДС в тази държава членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчно задължено лице...". В цитираното решение по дело C-118/11 Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбата на чл. 168, буква "а" от Директивата в смисъл, че се приема, че нает автомобил се използва за целите на облагаеми сделки на данъчно задълженото лице, ако съществува пряка и непосредствена връзка между използването на този автомобил и икономическата дейност на данъчно задълженото лице, като правото на приспадане възниква при изтичането на периода, за който се отнася всяко от плащанията, и към същия момент следва да се има предвид наличието на такава връзка. Според Съда на ЕС се счита, че автомобил, който е нает по договор за лизинг и се счита за дълготраен актив, се използва за целите на облагаеми сделки, ако данъчно задълженото лице в това си качество придобива този актив и го включва изцяло в имуществото на своето предприятие, като дължимият при придобиването данък върху добавената стойност подлежи изцяло и незабавно на приспадане, при което всяка употреба на този актив за лични нужди на данъчно задълженото лице или за нуждите на неговия персонал, или по-общо за цели, различни от икономическата дейност на лицето, се приравнява на възмездна доставка на услуги. В заключение Съдът на ЕС в решението е посочил, че членове 168 и 176 от Директива 2006/112 допускат национална правна уредба, която предвижда да се изключат от правото на приспадане стоки и услуги, които са предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на данъчно задълженото лице, ако определените като дълготраен актив стоки не са включени в имуществото на предприятието. Разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС следва да се тълкува в съответствие със смисъла, възприет в посоченото решение на Съда на ЕС. В конкретния случай по делото безспорно е установено, че е налице договор за финансов лизинг с предмет наем на товарен автомобил. Също така от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че автомобилът - предмет на договор за лизинг, е осчетоводен като дълготраен актив на дружеството и е включен в имуществото на предприятието. От тези констатации следва изводът, че активът е използван или ще се използва за целите на облагаеми доставки и в случая не следва да намери приложение чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС. Не следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 74, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, на която са се позовали органите по приходите за отказаното п раво на данъчен кредит по отношение на четирите броя фактури издадени от "Уни кредит Лизинг" АД, преди регистрацията по ЗДДС на жалбоподателя. Органът по приходите приема, че те неправилно са били включени в подаденият Опис на наличните активи, към датата на регистрацията по ЗДДС, тъй като не се касае за придобит актив, а за получаване на услуга. Както се посочи вече правилно решаващият съд е приел с оглед характера на договора за финансов лизинг, че се касае до доставка на стока, а не на услуга и следователно намира приложение не разпоредбата на ал. 3, на която се позовава органът по приходите за да откаже това право, а разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗДДС, която има предвид правото за приспадане на данъчен кредит за наличните активи към датата на регистрацията, какъвто е настоящият случай. С оглед на изложеното настоящият състав на Върховния административен съд приема, че решението на първоинстанционния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени ревизионният акт в обжалваната част. Предвид изхода на спора се следват разноски на жалбоподателя в размер на 275 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 и чл. 222 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,