Решение № 1458 от 3.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5061/2013 г.

Решение № 1458 от 3.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5061/2013 г., V о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Кроношпан България" ЕООД против решение № 38 от 7.02.2013 г., постановено по адм. д. № 567/2012 г. по описа на Административен съд гр. Велико Търново. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответната страна - директорът на Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на касатора против предписание № П-87/7.05.2012 г. на директора на РИОСВ гр. Велико Търново, с която на жалбоподателя е предписано - в шестмесечен срок да изгради обезмирисително съоръжение, отговарящо на най-добрите налични техники по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на Закона за опазване на околната среда (ЗООС) за отстраняване на отделящите се от сушилните, на цех за ПДЧ, газове - интензивно миришещи вещества, предизвикващи влошаването на качеството на живот на хората в гр. Велико Търново. Настоящият състав на Върховния административен съд намира, че решението е недопустимо. Действително съгласно нормата на чл. 224 от АПК указанията на Върховния административен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото, като първоинстанционният съд се е произнесъл след отмяна на определението му, с което жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Независимо от това касационната инстанция намира, че жалбата срещу предписанието е недопустима. Видно от приложените по делото доказателства е, че констативният протокол въз основа, на който е издадено предписанието е съставен по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗООС. Оспореното предписание по същество, представлява допълване на протокола и с него е дадено задължително предписание, определен е срок и отговорници за изпълнението му, в който смисъл е и цитираната норма. Оспореното предписание, е издадено на основание чл. 155 от ЗООС в производство по извършване на текущ контрол. В това производство се изготвят протоколи, в които се отразяват констатираните факти и обстоятелства и се дават задължителни предписания с посочване на срокове и отговорници за изпълнението им. Съгласно чл. 156, т. 2 от ЗООС се осъществява последващ контрол за проследяване изпълнението на предписанията, дадени на контролираното лице по време на текущия контрол. При неизпълнение на предписанията по чл. 155 ЗООС от контролираното лице се носи административно-наказателна отговорност според чл. 166, т. 3 ЗООС. Разпоредбата на чл. 157 ЗООС постановява, че съставянето на актове за извършени административни нарушения и издаването на наказателни постановления са част от текущия и последващия контрол. Предвид това даденото предписание е част от процедурата на текущия контрол и не е крайният, завършващ акт. Всички актове, предхождащи крайния, завършващ акт не подлежат на самостоятелно обжалване. На този извод сочи и самата разпоредба на чл. 166, т. 3 ЗООС, която изрично изключва дадените предписания от кръга на индивидуалните административни актове. Оспореното предписание не е принудителна административна мярка, тъй като същото не съдържа нито фактически, нито правни основания за постановяването му по реда на чл. 160 от ЗООС, респективно по реда на чл. 33а и сл. от Закона за чистотата на атмосферния въздух вр. чл. 23 от ЗАНН и съответно не може да бъде квалифицирано като такава. От изложеното следва, че след като се е произнесъл по недопустима жалба срещу акт, който не подлежи на съдебно обжалване първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. Предвид изхода на делото следва да се осъди "Кроношпан България" ЕООД да заплати на РИОСВ Велико Търново направените по делото разноски в размер на 400 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК Върховният административен съд, пето отделение,