Решение № 573 от 13.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 2844/2011 г.

Решение № 573 от 13.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 2844/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Първоинстанционната присъда - № 195 от 19 април 2011 г. по нохд № 148/2011 г., е за престъпната измама по чл. 210, ал. 1, т. 2, във вр. с 209, ал. 1 НК, 26 и 20, ал. 2 (още защото е била извършена продължавано чрез две деяния - на 17 и 29 юни 2010 г., и след предварителен сговор с неизвестни лица) с обща равностойност на причинената вреда 13 690 лева (съответно на И. Г. и на Т. С.). Ст. А. е наказан с лишаване от свобода за 2 години и 6 месеца при общ режим в затвор. Уважен е за 11 862 лева гражданският иск на И. г. Присъдата е потвърдена с второинстанционно (въззивно) решение № 137 от 19 октомври 2011 г. по внохд № 375/2011 г., което сега се проверява за първи път по реда на възобновяването. В отправеното искане има позоваване на трите основания за възобновяване на делото във връзка с чл. 348, ал. 1 НПК и на доводи, които искателят свързва с тях, претендирайки за отмяна на "присъдата". Искането на осъдения е поддържано и в съдебното заседание на ВКС, а прокурорът - единствената друга страна, която е участвала в него, е то да бъде отхвърлено. Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила оспореното осъждане. Липсват основанията за възобновяване на делото. В първоначалното изложение по искането се претендира един и същи недостатък от гледна точка и на материалния, и на процесуалния закони: че наказателната отговорност не е съобразена с изискването по чл. 209, ал. 1 НК заблудата на измамения да бъде или предизвикана (възбудена), или поддържана от дееца; смята се, че изискването е само за алтернативност в тази насока, но това не е съобразил нито прокурорът в обвинителния акт, нито съдът относно пострадалата Г., и последицата от несъобразяването трябва да бъде санкционирано във ВКС. Оспорена е и справедливостта на наложеното наказание - с оглед на конкретни индивидуализиращи обстоятелства, а в допълнение на първоначалното изложение е отбелязано нарушение и на чл. 340, ал. 2 НПК (необявяване на въззивното решение). Вярно е, че текстът на чл. 209, ал. 1 НК относно формите на изпълнителното деяние използва съюза "или", а не "и" между "възбуди" и "поддържа", но тази законодателна техника означава единствено инкриминирането на варианти на престъпна дейност: деецът мами и когато само възбужда, и когато само поддържа заблуждение у някого; той обаче отговаря - по аргумент за по-силното основание - и когато сам е осъществил и двете форми. В последния случай наистина липсва съвкупност от престъпления, но не поради съюза "или" в разпоредбата - по дефиниция тя възниква, когато бъдат засегнати не един, в случая-собствеността на всеки пострадал, а повече непосредствени обекти. Когато пък деецът е мамил не сам, а в съучастие с други лица, усложнената конструкция на измамата позволява общият им умисъл да обедини отговорността като на извършители както на предизвикалия заблуждението, така и на само поддържалия го след това. С оглед на горното несъстоятелни са и процесуалните възражения на искателя, но също така трябва да бъде отхвърлено свързаното и с чл. 340, ал. 2 НПК. Нарушението на правилата за обявяване на въззивното решение не е довело в случая до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, каквото и той не сочи. Не е допусната, накрая, и явна несправедливост на наложеното наказание, включително с недооценяването на смекчаващите или отегчаващите отговорността обстоятелства, посочени в искането за възобновяване на делото, или относно отказа да бъде приложено условното осъждане. В тази насока съдебните актове са достатъчно мотивирани. Ръководен от изложеното и съобразно с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение